Ключови фрази
Частна касационна жалба * правомощия на въззивната инстанция

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 124


Гр.С., 21.03.2016г.

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети март през двехиляди и шестнадесета година, в състав

П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА

при участието на секретаря ........, като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.896 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК.

С определение на Добрички окръжен съд №.50/21.01.16г. по г.д.№.773/15 е потвърдено определение на Балчишки районен съд №.532/27.11.15 по г.д.№.512/14 за прекратяване на производството поради недопустимост на предявения иск.

Постъпила е частна касационна жалба от Е. Т. В., Д. А. В., Доля А. И., Т. И. Т., А. И. И. и А. И. И., в която се твърди, че определението е незаконосъобразно, и се иска неговата отмяна. Поддържа се, че въззивният съд не е разгледал и обсъдил посочените във въззивната жалба оплаквания и приложената практика, че предявеният отрицателен установителен иск е допустим, че исковата молба е била ясна и редовна, а предхождащите прекратяването указания, с които е била оставена без движение – ненужни и въвеждащи в заблуждение.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е налице позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК във връзка с въпросите: 1.”Допустимо ли е при правилно и прецизно предявен иск с петитум съобразен с константната съдебна практика, съдът да остави подадената искова молба без движение, след което да даде в разпореждането си неправилни указания на ищеца и след тяхното изпълнение да прекрати делото?”; 2.”Следва ли въззивният съд да се произнася по всички наведени от страната във въззивната частна жалба твърдения?”; 3.”Следва ли да се остави без движение искова молба, която отговаря на изискванията на чл.127 ал.1 ГПК?”.
Частната касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в законоустановения срок, от лица, имащи право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК вр. с чл.274 ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, Върховният касационен съд съобрази следното:
С обжалвания акт въззивният съд е приел, че предявеният иск е за установяване по отношение на ответниците, че правото на строеж, учредено им от ищците, не е упражнено в продължение на 5 години и е погасено по давност. Посочил е, че се касае за иск за установяване на факт с правно значение. Отразил е, че установителни искове относно факти са по принцип забранени /чл.124 ал.4 изр.2 ГПК/, че те са допустими само в изрично посочените в закона случаи, че процесният не попада сред тях. Намерил е, че при това положение спорният факт следва да се установи във връзка с други правоотношения между страните и ищците нямат правен интерес от предявяване на настоящия иск.

Съгласно чл.274 ал.3 ГПК вр. с чл.280 ал.1 ГПК определенията на въззивните съдилища подлежат на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.

Настоящият състав намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато по втория поставен въпрос, във връзка с който приема следното:
Съгласно чл.275 ал.2 вр. с чл.260 т.3 ГПК, частната жалба следва да съдържа указание в какво се състои порочността на определение. При надлежно въведени конкретни оплаквания в изпълнение на горната разпоредба, за въззивния съд възниква съответно задължение да ги обсъди /чл.278 ал.4 вр. с чл.269 ГПК вр. с чл.236 ГПК/.

По основателността на частната касационна жалба:
В случая в частната жалба до въззивния съд са изложени подробни оплаквания за незаконосъобразност на атакувания съдебен акт - в това число за незаконосъобразно процедиране на първоинстанционния съд по реда на чл.129 ал.2 ГПК при редовна искова молба и за незаконосъобразно прекратяване на производството по допустим отрицателен установителен иск в нарушение на задължителната практика на ВКС - която е цитирана и представена. В. съд, макар и да е отразил, че следва да се произнесе по посочените в жалбата пороци, на практика не ги е обсъдил и съобразил при постановяване на своя акт, не е отговорил на оплакванията и не е коментирал приложената задължителна практика /вкл. реш.№.301/27.09.12 по г.д.№.1423/09, І ГО на ВКС/. Липсата на надлежни мотиви е нарушение на съдопроизводствените правила и то е съществено, защото се е отразило върху правилността на съдебния акт.
В исковата молба ищците ясно са посочили обстоятелствата, на които основават претенцията си, и искането си. Заявили са, че учреденото от тях в полза на ответниците право на строеж е било погасено по давност предвид неупражняването му в изискуемия от закона 5годишен срок и че желаят признаване за установено, че това право е погасено по давност. На практика с така предявения иск се цели установяване, че правото на строеж вече не съществува. При това положение, доколкото от съдържанието на молбата е ясно на какви обстоятелства ищците основават претенцията си и какво се иска от съда, тя е редовна и задължение на съда е да я квалифицира правно. Касае се за отрицателен установителен иск за несъществуване на право на строеж на ответниците върху процесния имот след погасяването му по давност – а не до иск за установяване на факт. В този смисъл е и задължителната практика на ВКС – реш.№.301/27.09.12 по г.д.№.1423/09, І ГО на ВКС /в което изрично е посочено, че отговора на въпрос „допустим ли е иск за признаване погасяването по давност на правото на строеж” е положителен – тъй като по същество се касае за отрицателен установителен иск за несъществуване на право на строеж на ответниците върху процесния имот след погасяване на това вещно право по давност – а не до иск за установяване на факт/. В. съд не я е съобразил - въпреки позоваване на жалбоподателя на нея и представянето й. Той не е отчел и, че исковата молба е била достатъчно конкретизирана и е инкорпорирала допустим иск за установяване на право – а не на факт, че не е било необходимо оставянето й без движение и че претенцията, при надлежната й правна квалификация съобразно наличната задължителна практика на ВКС, е допустима. При това положение, като е потвърдил първоинстанционното определение за прекратяване на производството по делото като недопустимо, е постановил незаконосъобразно определение, което подлежи на отмяна.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на определение на Добрички окръжен съд №.50/21.01.16г. по г.д.№.773/15г.

ОТМЕНЯ определение на Добрички окръжен съд №.50/21.01.16г. по г.д.№.773/15, с което е потвърдено определение на Балчишки районен съд №.532/27.11.15 по г.д.№.512/14 за прекратяване на производството.

ВРЪЩА делото на Балчишки районен съд за извършване на по-нататъшни процесуални действия по разглеждане на предявения иск.

Определението е окончателно.

П.: ЧЛЕНОВЕ: