6 Р Е Ш Е Н И Е № 495 гр. София, 14 февруари 2011г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на четиринадесети октомври, две хиляди и десета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА ЧЛЕНОВЕ : БОРИСЛАВ АНГЕЛОВ КЕТИ МАРКОВА при участието на секретаря ИВАНКА ИЛИЕВА и в присъствието на прокурора АНТОНИ ЛАКОВ изслуша докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА н. д. № 494/ 2010 година Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Ю. И. Ю., от[населено място], депозирана чрез неговия защитник- адв. Я. Г., срещу въззивно решение № 76 от 2. 06. 2010г., на Варненския апелативен съд, наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 100/ 2010г., по описа на съда, с което е потвърдена присъда № 23 от 18. 02. 2010г., на Варненския окръжен съд, по НОХД № 1509/ 2009г. В касационната жалба на подсъдимия Ю. И. Ю. се релевират доводи за нарушение на закона, включително относно индивидуализацията на наказанието, в резултат на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Искането е за отменяване на решението и оправдаване на жалбоподателя, или алтернативно- за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В съдебно заседание пред настоящата инстанция жалбата се поддържа лично от подсъдимия, по съображенията в нея, и тези, развити в представените писмени бележки, със заявеното искане за уважаването й. Частният обвинител и граждански ищец П. В. П., лично и чрез своя повереник, счита, че жалбата следва да се остави без уважение, като поддържа, че същата е неоснователна. Намира, че въззивното решение е постановено при изяснена фактическа обстановка, а наложеното на касатора наказание е справедливо. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна, а въззивното решение- правилно, поради което пледира същото следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в жалбата, становищата на страните в съдебно заседание, и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба на подсъдимия Ю. И. Ю. е частично основателна. С първоинстанционната присъда Варненския окръжен съд, наказателно отделение, е признал подсъдимия Ю. И. Ю., от[населено място], за виновен в това, че през периода м. юли 2008г.-м. февруари 2009г., в[населено място], при условията на продължавано престъпление и опасен рецидив, с цел да набави за себе си имотна облага, принудил чрез заплашване за нанасяне на телесна повреда П. В. П. да претърпи нещо противно на волята му- да му предаде неколкократно суми пари, и с това му причинил имотна вреда в размер на 12800 лв.- значителни имуществени вреди, поради което и на основание чл. 214, ал. 2, т. 2, вр. чл. 213а, ал. 3, т. 2 и 7, вр. чл. 26, ал. 1 НК, и чл. 54 НК, го е осъдил на шест години лишаване от свобода, което наказание е постановил да се изтърпи при строг първоначален режим, в затвор, на основание чл. 61, т. 2 ЗИНЗС. На основание чл. 70, ал. 7 НК, е привел в изпълнение неизтърпяната част от наказанието по НОХД № 92/ 92г., на ОС-[Варна, от чието изтърпяване подсъдимият е бил освободен условно предсрочно, по ЧНД № 2354/ 2006г., а именно- три години, един месец и двадесет и осем дни, при строг режим, в затвор. На основание чл. 45 ЗЗД е осъдил подсъдимия Ю. да заплати на П. В. П. сумата 12800 лв.- обезщетение за имуществени вреди, и 2000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумите, считано от м. юли 2008г., до окончателното им изплащане. Отхвърлил е предявения граждански иск в останалата му част. Осъдил е подсъдимия Ю. да заплати държавна такса върху уважените граждански искове. Постановил е разпореждане с веществените доказателства. С обжалваното въззивно решение, В. апелативен съд, наказателно отделение, е потвърдил изцяло цитираната първоинстанционна присъда. Първата група процесуални нарушения, описани в жалбата на подсъдимия, квалифицирани като съществени, по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК, е мотивирана с отказа на втората инстанция да допусне подробно изброени от него допълнителни доказателства- разпит на свидетели, провеждане на следствен експеримент, назначаване на съдебно- психиатрична и психологична експертиза. Прегледът на материалите по въззивното дело показва, че с доказателствените искания на подсъдимия апелативният съд се е занимал неколкократно: веднъж с определение от закрито заседание, по реда на чл. 327, ал. 1 НПК- на 29. 03. 2010г., впоследствие- с нов съдебен акт от същия вид, на 19. 05. 2010г., а също и в откритото съдебно заседание на 21. 05. 2010г., в което делото е разгледано и обявено за решаване. Всички определения на въззивния съд са подробно мотивирани, и за да отхвърли тези искания, съдът изчерпателно е изложил съображенията си, които са съобразени с изискванията на закона и с конкретиката на процесния казус. По дефиниция, въззивният съд е втора, и същевременно последна инстанция по фактите, поради което и в неговите правомощия е да прецени кои от обстоятелствата по делото, относими към предмета, очертан с нормата н чл. 102 НПК, са останали неизяснени след първоинстанционното разглеждане на делото, и съобразно това да вземе решение какви нови доказателства да допусне, или пък съществува необходимост да повтори процесуалните действия по събиране и проверка на онези доказателства, за които намери пороци в дейността на съда по приобщаването им към доказателствената съвкупност. Процесуалният закон е вменил на въззивната инстанция задължението да преценява необходимостта от събиране на доказателства, съобразно нуждите на конкретния наказателен процес- както по инициатива на страните, така и служебно, но не и за събиране на всички доказателства, за които са заявени искания. С нормите на чл. 327, НПК е регламентирал критериите за това, в различните възможни хипотези. В светлината на казаното до тук, тяхното тълкуване в никакъв случай не подкрепя извода на касатора за нарушаване на неговите процесуални права. Възражението му в обсъждания аспект би се оказало основателно, само ако съдът безмотивно беше отхвърлил исканията му за доказателства, които наистина са били необходими за изясняването на делото от фактическа страна, и при липсата им, дадени обстоятелства са останали доказателствено необезпечени. Процесният случай обаче не е такъв. И двете предходни инстанции са изпълнили в пълен обем задълженията си, произтичащи от принципните норми на чл. 13, чл. 14, чл. 18 и чл. 107 НПК. Няма данни те да са изградили вътрешното си убеждение по фактите на базата на негодни доказателства, на несъществуваща доказателствена основа, или пък доказателствата да са интерпретирани изопачено, едностранчиво, или тенденциозно. Доводът в жалбата, че неправилно и без основание апелативният съд е споделил изцяло фактическите констатации на първоинстанционния, изобщо не подлежи на обсъждане и оценка в настоящото производство, тъй като по същество се релевира необоснованост, която е изцяло извън кръга на лимитативно регламентираните с нормите на чл. 348, ал. 1, т. 1- 3 НПК касационни основания. Следователно касационната няма правомощието да проверява фактите по делото. Пределите на касационния контрол, очертани от доводите на жалбоподателя, предполагат възможност за ревизия на проверявания съдебен акт, само ако се установи, че са налице нарушения на процесуалните правила, и то от категорията на съществените, допуснати при събирането, проверката и оценката на доказателствата и пороци при формиране на вътрешното убеждение на решаващия съдебен състав по фактите. Както вече се изтъкна, такива не се констатират по настоящото дело. Не е вярно, че релевантната фактология, обусловила осъждането на касатора, е изградена само и единствено въз основа на показанията на пострадалия свидетел П. П., квалифицирани като спорни. Този довод е правен вече пред въззивната инстанция, която подробно се е занимала с него, и с решението си му е дала убедителен и аргументиран отговор, в синхрон с изискванията на чл. 339, ал. 2 НПК. Ето защо, преповтарянето на съображенията му, които изцяло споделя, ВКС намира за безпредметно. Тук е мястото изрично да се изтъкне, че в правомощията на съда по фактите е да прецени на кои от доказателствените източници да основе фактическите си констатации, като ги кредитира, и кои да отхвърли, на той задължително следва да се мотивира. В случая и двете предходни инстанции са изложили пространно мотивите си по доказателствата, изпълнявайки по този начин вменените им от процесуалния закон задължения. По- нататък, няма основание също така да се сподели доводът в жалбата, че апелативният съд е бил повлиян в решението си от предходното му произнасяне по искането на подсъдимия от 22. 04. 2010г., за промяна на мярката му за неотклонение в по- лека. Видно от мотивите на определението, съдът не се е отклонил от рамката и критериите, установени с нормата на чл. 270, ал. 2 НПК, като не е третирал нито един въпрос, от кръга на тези, свързани с вината и отговорността на касатора, или доказателствата, подкрепящи обвинението срещу него. Прочитът на коментираното съдебно определение недвусмислено показва, че позоваването на постановената вече осъдителна присъда на първа инстанция, е само с оглед наличието на евентуален мотив от укриване на подсъдимото лице и препятстване на правосъдието, но не съдържа каквито и да било белези или индикации за формирано предварително становище по въпросите по същество на делото. Ето защо, при безспорно доказаните и приети по делото фактически обстоятелства, материалният закон е приложен правилно, и напълно законосъобразно, при наличието на всички обективни и субективни признаци на инкриминирания престъпен състав на чл. 214, ал. 2, т. 2, вр. чл. 213а, ал. 3, т. 2 и 7, вр. чл. 26, ал. 1 НК, подсъдимият Ю. е признат за виновен и осъден. Основателно обаче жалбоподателят възразява срещу индивидуализацията на наказанието си, макар лаконично да го е мотивирал с нормата на чл. 35, ал. 2 НК. Както вече се изтъкна, извършеното от Ю. Ю. деяние съставлява престъпление, доколкото субсумира всички обективни и субективни признаци на квалифицирания по- тежко наказуем състав на изнудване, с посочената по- горе правна квалификация. В този смисъл, не може да се сподели тезата на касатора, че му е наложено наказание, без да е извършил съответното престъпление. Касационната инстанция обаче намира, че така отмерено, наказанието се оказва несъответно на принципа, уреден с нормата на чл. 35, ал. 3 НК. В известна степен то се оказва завишено, тъй като е подценена относителната тежест на някои от съществуващите смекчаващи обстоятелства, основно- здравословното състояние на дееца и мотивите за престъплението. В недостатъчна степен съдилищата са съобразили, че мотивацията на дееца е изградена на базата на претърпяната трудова злополука, при която самият той сериозно е пострадал- получил тежки увреждания, описани в наличната по делото медицинска документация, и въз основа на очакванията му П. да го компенсира финансово за претърпените вреди. Макар и тази финансова компенсация да е потърсена и получена по престъпен начин, самото основание за нея, именно претърпяната тежка травма, наложила оперативни интервенции, дълго лечение и възстановителен период, настъпила по време на работа на строителен обект, изграждан от дружеството на частния обвинител и граждански ищец, следва да бъде третирано като изключително смекчаващо отговорността на дееца обстоятелство, налагащо индивидуализация на наказанието му при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, в размер под специалния минимум, предвиден в закона, а именно- три години лишаване от свобода. ВКС намери, че в случая и най- лекото, предвидено по закон наказание (пет години лишаване от свобода) би се оказало несъразмерно тежко. Така, съобразявайки всички посочени релевантни обстоятелства, в съответствие с установените законови принципи и целите на наказанието, визирани в чл. 36 НК, настоящият съдебен състав намери, че наказанието, наложено на касатора е явно несправедливо, по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК, което налага упражняване на контролните правомощия на касационната инстанция по чл. 354, ал. 1, т. 3, вр. ал. 2, т. 1 НПК, изменяване на обжалваното решение и намаляване размера на наказанието, до посочения по- горе- три години лишаване от свобода. В останалата си част, като постановено в съответствие с материалния и процесуалния закон, проверяваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 3, вр. ал. 2, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА въззивно решение № 76 от 2. 06. 2010г., на Варненския апелативен съд, наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 100/ 2010г., по описа на съда, като НАМАЛЯВА размера на наказанието, наложено на подсъдимия Ю. И. Ю., от шест години лишаване от свобода, на ТРИ ГОДИНИ лишаване от свобода. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: