Ключови фрази


7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е


№ 892

София, 05.12.2019 г.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА

при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №2125/2019 година.


Производството е по чл.288, вр. чл.280, ал.1 ГПК.
Производството е образувано е по касационна жалба, вх.№9943/14.12.2018 г., подадена от нотариус Г. Г. Х. от [населено място], област В., приподписана от адвокат М. Л., против въззивно решение №333/09.11.2018 г. по гр.д.№416/2018 г. по описа на Врачанския окръжен съд, г.о., в частта с която е потвърдено решение №151/03.5.2018 г. по гр.д.№1379/2017 г. по описа на Козлодуйския районен съд, с което нотариус Г. Г. Х., рег.№*** НК с адрес на кантора – [населено място], област Враца, е осъдена да заплати на Г. Й. Г. и Д. И. Г., и двамата от [населено място], на основание чл.73 ЗННД, във връзка с чл.45 ЗЗД, сумата 19850 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди , в размер на платената от тях цена за покупка на недвижими имоти, удостоверена в прогласените за недействителни сделки, оформени в нотариални актове.
Въззивният съд е приел, че „Съгласно чл. 73, ал.1 Закона за нотариусите и нотариалната дейност /ЗННД/, нотариусът носи имуществена отговорност за вредите, причинени от виновно неизпълнение на неговите задължения, съгласно Закона за задълженията и договорите, но не повече от удостоверения материален интерес.
Видно от изложеното, предпоставките за уважаване на иска по чл. 73, ал.1 ЗННД са общите предпоставки по чл. 45 ЗЗД, но следва да се има предвид, че ЗННД ограничава отговорността на нотариуса и неговия помощник в две направления: първо, следва да се касае до нарушения на установените в раздел ІІ от ЗННД задължения и второ ограничение, отговорността е лимитирана до удостоверения материален интерес. Следователно за уважаване на предявения иск ищецът следва да докаже кумулативното наличие на всички предпоставки от сложния ФС: 1) противоправно поведение от страна на нотариуса касателно задълженията му по раздел ІІ ЗННД; 2) вреда; 3) вина - презумирана по чл. 45, ал.2 ЗЗД; 4) причинно следствена връзка между поведението и вредата.
За опазване правата и интересите на страните нормата на чл. 25, ал. 1 от раздел ІІ на ЗННД разпорежда, че нотариусът е длъжен да опазва правата и интересите на страните, да ги упътва да изяснява тяхната воля и фактическото положение, да ги запознае ясно и недвусмислено с правните последици и да не допуска пропуски и бавност в работата, които биха довели до накърняване на техните права. За конкретизиране на така посочените общи задължения на нотариуса, в чл. 25 от ЗДННД законодателят е въвел нова алинея 3 - /ДВ бр. 82/09 г.в сила от 01.01.10 г./, която е била действащо законодателство по време на процесното нотариално удостоверяване през м. май 2012 г. Разпоредбата на чл. 25, ал. 3 от ЗННД императивно разпорежда при всички нотариални удостоверявания във вр. с учредяване, промяна или прекратяване на права върху имот нотариусът е длъжен да направи справка в база данни и фондовете по чл. 19, ал. 2 от Закона - Национален автоматизиран информационен фонд българските лични документи - "Национелен регистър на българските личи документи", при условия и ред, определен с акт на МС. В конкретния случай, ищците сем. Г. са заявили в исковата си молба отрицателния факт, че ответницата нотариус Г. Х. не е извършила проверка на личната карта на явилото си пред нея лице на 22.05.12 г. в базата данни и фондове, за която проверка е задължена от раздел ІІ на ЗННД, чл. 25, ал. 3 и във вр. с чл. 19, ал. 2 от същия закон. При това положение в доказателствена тежест на ответницата Г. Х. е да заяви становище и представи доказателства, които да опровергаят отрицателния факт, че не е извършила проверка на личната карта на явилото се пред нея лице на 22.05.12 г. и въпреки това е удостоверила нотариално подписа на това лице върху пълномощно за разпореждане с недвижими имоти, а също и съдържанието на документа - рег. №2703 и рег. № 2704 от 22.05.12 г. В отговора на исковата молба, тоест в преклузивния срок по чл. 131 от ГПК, ищцата Х. е заявила само бланкетно, че оспорва предявения иск, без в тази връзка да посочва някакви обстоятелства и да заявява доказателствени искания. В проведеното първо по делото открито съдебно заседание, чрез представляващия я адвокат Л., ответницата не оспорва отрицателното твърдение на ищците, че не е извършила проверката, за която я задължава чл. 25 ал. 3 от ЗННД. Ответницата, чрез адв. Л., въвежда само твърдение, че настъпилите за ищците материални вреди не са по нейна вина и не са следствие от изготвеното пълномощно, а от начина на неговото използване и усвояване на парите по него.
Според окръжен съд, описаното процесуално поведение на ответницата, преценено във вр. с нейното извънсъдебното признание направено пред разследващия полицай по досъдебно производство № 82/13 г. на РУП Бяла Слатина, че не е извършила проверка на личната карта на явилото се на 22.05.12 г. пред нея лице, преди за удостовери неговия подпис върху пълномощно за разпореждане с недвижим имот, тъй като интернет в кантората й не работел, налагат извода, че при извършване на процесните нотариални удостоверявания, ответницата Г. Х. е действала противоправно – в нарушение на императивни служебни задължения вменени й от нормите на чл. 25, ал. 3 и чл. 19, ал. 2 от ЗННД.
С ППВС № 7/30.12.1959 г., т.2 е прието, че отговорността за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД се поражда при наличността на причинна връзка между противоправното и презумптивното виновно поведение на дееца, което в процеса не е опровергано и настъпилите вреди и че причинната връзка трябва да бъде доказана във всеки конкретен случая. Поведението на нотариуса трябва да е необходимо условие за причиняване на вредите - без него вредоносният резултат да не би могъл да настъпи. Само тогава вредоносният резултат би бил пряка и непосредствена последица от поведението на нотариуса, и би била налице изискуемата от закона причинна връзка. В настоящия случай, може да се направи обоснован извод, че е налице посочената зависимост. Това е така, защото вредата, която според ищците-купувачи се съразмерява със заплатената от тях продажна цена по нот. актове № 47/31.05.12 г. и нот. акт № 48/01.06.12 г. общо в размер на 19 850 лв., не би била налице при положение, че нотариусът бе извършил дължимата по чл. 25, ал. 3 и във вр. с чл. 19, ал. 2 от ЗННД проверка в базата данни фондовете на личната карта на явилото пред него лице на 22.05.12 г. Тази проверка би довела до установяване факта, че явилото се лице не е упълномощителката Ж. А. К. и ползва фалшива лична карта, при което нотариусът би отказа да извърши исканото нотариално удостоверяване подписа явилото се лице върху пълномощното за разпореждане с недвижими имоти. Налице е пряка причинно следствена връзка между деянието /бездействието/ на ответния нотариус и конкретното увреждане на ищците. Тази връзка е налице, тъй като деянието е решаващо, а не случайно свързано с вредоносния резултат. Ако ответника нотариус Г. Х. не бе удостоверила подписа явилото се пред нея на 22.05.12 г. лице върху пълномощното за разпореждане с недвижимите зем. имоти собственост на Ж. А. К., то не би било възможно упълномощения Г. С. П. да продаде имотите на ищеца Г. Г.. От съдържанието на нот. актове № 47/12 г. и № 48/12 г. се установява, че цената по сключените договори е била платена от купувача на продавачката в брой при изповядване на договорите от нотариус С. Л., рег. № 568 и съответно при настъпване на вещно-транслативния ефект. При това положение очевидно вредата се намира в пряка причинно-следствена връзка с поведението на нотариуса Х. и респ. с настъпилите вреди, доколкото нотариуса е бездействал и не е изпълнил задълженията по чл. 25, ал. 3 от ЗННД, за които е реч по-горе и това бездействие е пряка причина продавачката Ж. К. бъде мнимо представлявана при сключване на договорите за продажба на собствените й зем. земи. В последвалите причинно следствени явления, мнимото представителство или липсата на представителна власт за представляващия Г. С. П. е единствено основание /причина/ за прогласяване от ВКС недействителността на договорите за покупко-продажба оформени с нот. актове № 47/12 г. и № 48/12 г.
На ищците е причинена на имуществена вреда изразяваща се в платената в брой продажна цена на зем. земи по посочените нот. актове общо в размер на 19 850 лв. Както се посочи, момента на извършване на процесното нот. удостоверяване на 22.05.12 г. за нотариусът Х. е съществувало задължение да направи проверката по чл. 25, ал. 3 от ЗННД. В този смисъл е доказан и последният елемент на чл. 45 ЗЗД – вредата, доколкото е ясно, че същата е реално е настъпила в патримониума на ищците. Те са заплатили в брой продажната цена по договорите на покупко-продажба оформени с нот. актове 47/12 г. и 48/12 г., обявени за недействителни на осн. чл. 42, ал. 2 от ЗЗД с окончателно решение на ВКС по гр. дело № 296/16 г.
В обобщение, доколкото по делото се доказаха предпоставките на посочения по-горе сложен ФС, исковата претенция следва да се уважи като основателна и доказана за сумите 9900 лв. и 9950 лв. или общо за 19850 лв.
При извода за основателност на предявения осъдителен иск с правно осн. чл. 73 от ЗННД и във вр. с чл. 45 от ЗЗД за сумите посочени по-горе, основателна е и акцесорната претенция на ищците сем. Г. за заплащане на законна лихва върху тези суми считано от причиняване на имуществената вреда на ищците, тоест от деня, в който те са се лишили от посочените суми. За сумата 9 900 лв. платена по нот. акт 47/12 г. това е 31.05.12 г., а за сумата 9 950 лв. платена по нот. акт № 48/12 г. това е 01.06.12 г., както правилно е приел районен съд. Следва да се посочи, че правното основание за присъждане на лихвите е чл. 84, ал. 3 от ЗЗД.
Нормата на чл. 73 от ЗННД лимитира отговорността на нотариуса до удостоверения материален интерес. В казуса това е продажната цена на зем. имоти по процесните договори оформени с нот. актове № 47/12 г. и 48/12 г. Ето защо, именно за тези суми окръжен съд приема, че предявения иск е основателен.
Претенцията на ищците сем. Г. за заплащане на сумата 3600 лв. направени от тях съдебни разноски по гр. д. № 429/12 г. и по гр. д. № 533/14 г. на РС гр. Левски е неоснователна, тъй като посочените съдебни разноски са извън лимитативната отговорност на нотариуса. За тази суми предявеният иск следва да се отхвърли.
Окръжен съд не споделя заявените във въззивната жалба оплаквания на нотариус Х. и намира, че те са неотносими към релевантните за спора факти, посочени по-горе, съобразени с правната квалификация на предявения иск по чл. 73 от ЗННД и чл. 45 от ЗЗД. Според нормата на чл. 73, ал. 1 ЗННД нотариусът носи имуществена отговорност за вредите, които са причинени от виновното неизпълнение на неговите задължения до размера на удостоверения материален интерес, без законът да поставя допълнителни изисквания, като предпоставки за успешното провеждане на иска по чл. 73 ЗННД т.е. искът не е субсидиарен и не зависи от възможността купувачите ищци да бъдат репарирани за претърпените материални вреди по друг начин и от друго лице. В този смисъл, дали евентуалните измамливи действия на лицето Г. С. П., което е представлявало и двете страни по процесните договори за покупко-продажба на зем. земи, са допринесли до настъпване на вредата за ищците, е извън предмета на настоящи спор. А защо деянието /бездействието/ на ответницата е причинило вредоносния резултат за ищците, поради което и същата следва да понесе отговорност, окръжен съд е изложил подробни съображения по-горе. Неоснователно е и оплакването на въззивника Х., че районен съд е игнорирал полагането от нея на дължимата грижа при проверка самоличността на упълномощителката по процесното пълномощно. Твърдение за положена дължима грижа при проверка самоличността на упълномощителката се заявява едва пред настоящата инстанция, тоест ако се приеме, че това твърдение представлява правопогасяващо възражение на ответника Х., същото е преклудирано. А освен това, в това твърдение липсва конкретика, не е посочено в какво точно е изразява положената дължима грижа.
В заключение, тъй като изводите на районен съд за основателност на предявения осъдителен иск за сумата 19 850 лв. съвпадат с тези на настоящата инстанция, то в тази част обжалваното решение следва да бъде потвърдено, като освен изложените по-горе мотиви, окръжен съд препраща и към мотивите на първостепенния съд. Обжалваното решение следва да бъде отменено за сумата 3 600 лв. за тази сума исковата претенция с правно основание чл. 73 от ЗННД следва да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както по чл.280, ал.2 ГПК.
Поставят се следните въпроси: 1.Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество в решението си да обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка пълно и всестранно всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните ? и 2. Приложимо ли е правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД при иск по чл.73 ЗННД ?
Твърди се също така, че въззивното решение е постановено при очевидна неправилност.
Моли се за допускане на въззивното решение в обжалваната част до касационно обжалване.
Ответниците по касация Г. Й. Г. и Д. И. Г., посредством процесуалния си представител – адвокат Д., са депозирали отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендират разноски за касационното производство.
Третото лице – помагач „Дженерали Застраховане“ АД – не заявява становище в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението за допускане на въззивното решение до касационното обжалване и взе предвид отговора на ответниците по касация намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което тя е процесуално допустима.
По поставените въпроси обаче, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по следните съображения:
По първия въпрос, а именно „Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество в решението си да обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка пълно и всестранно всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните ?“ въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като окръжният съд е обсъдил в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички събрани по делото доказателства, възражения и доводи на страните. Доколкото въпроса се поставя, във връзка с твърдение в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищците, действително съдът не е обсъждал такъв въпрос, тъй като той не е бил поставян пред него. До приключване на първото заседание в първата инстанция, както и в отговора на исковата молба ответницата по иска и касационната жалбоподателка не е направила такова възражение.
С оглед изложеното неотносим се явява и втория поставен въпрос.
По въпроса за наличие на основание по чл.280, ал.2 ГПК, обжалваното решение също не следва до бъде допуснато до касационно обжалване.
Соченото основание не е налице. В основанието по чл.280, ал.2 ГПК ( ЗИДГПК - ДВ бр. 86/2017 г. в сила от 31.10.2017 г.) е въведено понятието "очевидна неправилност" (наред с евентуалната нищожност или недопустимост) като самостоятелна предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, без допускането на касация да е обусловено от формулирането на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК и от наличието на някой от селективните критерии по чл.280, ал.1, т.т. 1-3 ГПК. Макар законът да не прави разлика между очевидната неправилност и неправилността на решението като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, разграничаването на двете понятия е от значение за точното прилагане на разпоредбите на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Доколкото решението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ар.1, т.1 и т.2, във вр. с чл.280, ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280, ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК.. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.т.1 – 3 ГПК.
В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
С оглед изхода от спора касационната жалбоподателка следва да заплати на ответниците по касация деловодни разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,


О П Р Е Д Е Л И:


НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение
333/09.11.2018 г. по гр.д.№416/2018 г. по описа на Врачанския окръжен съд, г.о.
ОСЪЖДА НОТАРИУС Г. Г. Х., рег.№*** НК, с район РС-Бяла Слатина, и адрес: [населено място], област В., [улица], да заплати на Г. Й. Г., ЕГН – [ЕГН], и на Д. И. Г., ЕГН – [ЕГН], и двамата от [населено място], [улица], ет.3, ап.9, деловодни разноски за касационното производство в размер на 500/петстотин/ лева.
Определението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:



ЧЛЕНОВЕ: