Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е                                                                                № 94     Гр.София, 27,07,2010 г.               В  И М Е Т О  Н А   Н А Р О Д А   ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на четиринадесети юни през две хиляди и десета година, в състав:                                                                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска                                              ЧЛЕНОВЕ:           Дария Проданова                                                                                                                                                                                                            Тотка Калчева   при секретаря Красимира Атанасова, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 943 по описа за 2009г., за да се произнесе, взе предвид следното:               Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Х. М., гр. К. срещу решение № 220/22.06.1009г., постановено по гр.д. № 261/2009г. от Старозагорския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 61/22.01.2009г. по гр.д. № 1088/2008г. на Казанлъшкия районен съд за признаване за установено по отношение на касатора, че М. А. К. не дължи сумата от 3500 щ.д. по запис на заповед. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, и моли да неговата отмяна. Ответникът М. А. К. , гр. К. оспорва жалбата. Претендира разноски. С определение № 122/19.02.2010г. ВКС, ТК, І отд. допусна касационно обжалване на основание чл.280, ал.1 ГПК за произнасяне по въпроса: С каква давност се погасява вземането срещу издателя на запис на заповед – 3-годишна или 5-годишна, ако кредиторът се е снабдил с изпълнителен лист по реда на чл.237 ГПК /отм./, но не е предприел действия по принудително събиране на сумата по записа в продължение на 3 години от депозиране на молбата по чл.242 ГПК /отм./, а призовка за доброволно изпълнение е връчена на длъжника преди изтичане на 5 години от този момент? За да постанови обжалваното решение, с което отрицателният установителен иск по чл.254 ГПК /отм./ е уважен, въззивният съд е приел, че ищецът М се е задължил по запис на заповед да заплати на касатора сумата от 3500 щ.д. на падежа на 27.05.2001г. Изпълнителен лист е издаден по реда на чл.237 ГПК /отм./ на 14.01.2004г., а длъжникът е получил призовка за доброволно изпълнение на 04.07.2008г. Решаващият състав е изложил съображения, че исковете срещу издателя на записа на заповед се погасяват с 3-годишна давност, а с молбата по чл.242 ГПК /отм./ давността не се спира или прекъсва, както и не започва да тече нова 5-годишна давност. По въпроса, обосновал приложеното поле на касационното обжалване. Съгласно чл.531, ал.1 вр. чл.537 ТЗ исковете по записа на заповед срещу издателя се погасяват с тригодишна давност от падежа. По силата на чл.116, б.”б” ЗЗД с предявяването на иск или възражение или на искане за започване на помирително производство давността се прекъсва, като същата не тече докато трае съдебният процес относно вземането – чл.115, ал.1 б.”ж” ЗЗД. От прекъсването на давността почва да тече нова давност, а ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години – чл.117, ал.2 ЗЗД. Законът предвижда прекъсване на давността и с предприемане на действия за принудително изпълнение – чл.116, б.”в” ЗЗД, като в ППВС № 3/1980г. е прието, че погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. Според даденото тълкуване на нормите на чл.116, б.”в” и чл.115, ал.1, б.”ж” ЗЗД след образуването на изпълнителното дело, при висящност на изпълнителния процес, прекъсната давност се спира. Изпълнителният лист по чл.242 вр. чл.237, б.”в” – б.”л” ГПК /отм./ се издава без да се провежда исково производство, в което със сила на пресъдено нещо да е установено съществуването на вземането на кредитора. По силата на изпълнителния лист кредиторът инициира образуването на изпълнително производство за принудително събиране на вземането. Изпълнителният титул подлежи на оспорване от длъжника – досежно редовността на изпълнителното основание по чл.244 ГПК /отм./ и досежно съществуването на вземането – чрез възражение по чл.250 ГПК /отм./ или чрез отрицателен установителен иск по чл.254 ГПК /отм./. Във всички хипотези длъжникът осъществява правата си след връчване на призовката за доброволно изпълнение. С оглед на законодателната уредба на издаването на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание, определението на съда по чл.242 ГПК /отм./ се ползва с изпълнителна сила, но не и със сила на пресъдено нещо. Правните последици на акта не се приравняват на съдебно решение, постановено в исковия процес, поради което с молбата за издаване на изпълнителен лист по чл.242 ГПК /отм./ не се прекъсва давността в хипотезата на чл.116, б.”б” ЗЗД. От друга страна, с молбата по чл.242 ГПК /отм./ за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание, кредиторът манифестира намерението си да осъществи принудително изпълнение срещу длъжника, като се ползва от облекчения ред на процесуалния закон за събиране на вземането си. В този смисъл, молбата по чл.242 ГПК /отм./ следва да се квалифицира като предприемане на действие за принудително изпълнение и прекъсва давностния срок съгласно чл.116, б.”в” ЗЗД. По аналогия с нормата на чл.117, ал.1 ЗЗД и разрешението в ППВС № 3/80г., давността започва да тече отново от уважаването на искането за издаване на изпълнителния лист. С определението на съда по чл.242 ГПК /отм./ се разпорежда издаване на изпълнителен лист на заявеното от молителя основание, напр. запис за заповед, поради което не се променя характерът на задължението. Вземането на кредитора произтича от несъдебното изпълнително основание. Съществуването на вземането би могло да се оспорва, както досежно действителността на основанието, така и относно погасяването му. В производството по чл.254 ГПК /отм./ съдът разглежда възраженията на длъжника, без да зачита акта по чл.242 ГПК /отм./. В хипотезата на спряно изпълнение по чл.250 ГПК /отм./, съществуването на вземането се установява по иск на кредитора съгласно чл.252 ГПК /отм./. Решението по исковете по чл.254 ГПК /отм./, съответно чл.252 ГПК /отм./ се ползват със сила на пресъдено нещо и въз основа на тях, в зависимост от резултата, би могъл да се направи извод, че вземането на кредитора съществува и е установено със съдебно решение. По тези съображения настоящият състав на ВКС, ТК, І отд. приема, че с определението на съда по чл.242 ГПК /отм./ и издаденият въз основа на него изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание чл.237 ГПК /отм./ нямат последиците на съдебно решение за установяване на съществуването на вземането по кредитора по смисъла на чл.117, ал.2 ЗЗД. Следователно, от прекъсването на давността по чл.116, б.”в” ЗЗД с подаването на молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание, срокът на новата давност по чл.117, ал.1 ЗЗД съвпада с давностия срок за погасяване на вземането, предмет на това производство, като разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД не намира приложение. В Решение № 1546/14.09.1967г. по гр.д. № 1009/1967г. на І г.о. е прието, че издаването на изпълнителен лист по чл.237 ГПК /отм./ не изменя характера на задължението. Същото остава такова по запис на заповед и се погасява с 3-годишна давност, но ако длъжникът не възрази срещу издадения изпълнителен лист по реда на чл.250 ГПК /отм./, вземането ще се погаси с 5-годишната давност по чл.117, ал.2 ЗЗД. Съставът на ВКС, ТК, І отд. не споделя изразеното разбиране, че консолидирането на акта на съда за издаване на изпълнителен лист с липсата на възражение от длъжника по чл.250 ГПК /отм./ имат за последица промяна в характера на задължението. С цитираното решение липсата на възражение от длъжника по реда на чл.250 ГПК /отм./ по правни последици е приравнена на установяване на вземането със съдебно решение, т.е. с формиране на сила на пресъдено нещо въз основа на издадения изпълнителния лист. Възражението по чл.250 ГПК /отм./ цели спиране на изпълнението, предвид подлежащото на изпълнение определение по чл.242 ГПК /отм./, независимо от обжалването му по реда на инстанционния контрол – чл.244, ал.3 ГПК /отм./. След спиране на изпълнението кредиторът, за да проведе в бъдеще принудително изпълнение, следва да предяви иска по чл.252 ГПК /отм./ и следователно да установи вземането си по исков ред. Длъжникът, и без да е направил искане по чл.250 ГПК /отм./, би могъл да оспори вземането по чл.254 ГПК /отм./. Следователно, липсата на възражение по чл.250 ГПК /отм./ няма установително действие за съществуване на вземането. От значение са и сроковете за упражняване на правото на длъжника по чл.250 ГПК /отм./ - 7 дни от получаване на призовката за доброволно изпълнение, което предполага образувано изпълнително производство от кредитора. Ако се приеме, че с подаването на молбата по чл.242 вр. чл.237 ГПК /отм./ се прекъсва давността и срокът на новата давност по чл.117, ал.2 ЗЗД тече от изтичане на срока за възражение по чл.250 ГПК /отм./, то в полза на кредитора се предоставя период от време, през който той не реализира правата си. Кредиторът разполага с изпълнителен титул, но не осъществява принудително изпълнение. Погасителната давност, като гражданскоправен институт, санкционира именно бездействието на кредитора. Предоставената възможност на кредитора да се снабди с изпълнителен лист и да прекъсне течението на погасителната давност, не следва да се разпростира до момента на връчването на призовката за доброволно изпълнение. Издаването на изпълнителния лист по чл.242 ГПК /отм./ не поставя началото на изпълнителния процес и не е част от същия. Непредприемането на изпълнителни действия в периода от снабдяването с изпълнителния лист до образуването на изпълнително производство, в което да се връчи призовка на длъжника, представлява бездействие на кредитора, поради което за това време погасителната давност за вземането тече. По изложените съображения съставът на ВКС, ТК, І отд., на основание чл.291, т.2 ГПК обявява за неправилна практиката по Решение № 1546/14.09.1967г. по гр.д. № 1009/1967г. на І г.о., а на поставения въпрос по чл.280, ал.1 ГПК отговаря така: Вземането срещу издателя на запис на заповед се погасява с изтичането на 3-годишна давност и когато кредиторът се е снабдил с изпълнителен лист по реда на чл.242 вр. чл.237, б.”е” ГПК /отм./, но не е предприел действия по принудително събиране на сумата по записа в продължение на 3 години от уважаване на молбата по чл.242 ГПК /отм./, независимо, че призовка за доброволно изпълнение е връчена на длъжника преди изтичане на 5 години от този момент. По същество на касационната жалба. В обжалваното решение въззивният съд е разрешил спора относно течението на погасителната давност на вземането на кредитора срещу издателя на запис на заповед в съответствие с тълкуването на нормите на чл.116 и чл.117 ЗЗД, дадено от касационния съд. Вземането по записа на заповед е с падеж 27.05.2001г. Молбата по чл.237, б.”е” ГПК /отм./ е депозирана през м. 12.2003г., а определението на съда за издаване на изпълнителен лист е от 30.12.2003г. и съответно същият е издаден на 14.01.04г. Поканата за доброволно изпълнение е връчена на длъжника на 04.07.08г., изпълнителното дело е образувано през 2008г. /липсват данни за точната дата/. Молбата на кредитора е депозирана в 3 - годишния давностен срок. От постановяването на определението на съда по чл.242 ГПК /отм./ е започнала да тече нова тригодишна давност, която е изтекла на 30.12.2006г. Образуваното изпълнително производство и връчването на поканата за доброволно изпълнение се действия, предприети след изтичане на давностния срок, поради което длъжникът не дължи на кредитора сумата от 3500 щ.д. по запис на заповед, издаден на 27.03.2001г. Предявеният отрицателен установителен иск е основателен и правилно е уважен от въззивния съд. Не са налице касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, поради което обжалваното решение следва да се остави в сила съгласно чл.293, ал.1, пр.1 ГПК. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати направените от ответника разноски за настоящото производство в размер на 540 лв. – адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие и фактура с фискален бон от 16.10.09г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ В СИЛА решение № 220/22.06.1009г., постановено по гр.д. № 261/2009г. от Старозагорския окръжен съд. ОСЪЖДА Н. Х. М., ЕГН: **********, гр. К., ул.”Р” № 11, да заплати на М. А. К. , ЕГН: **********, гр. К., ул.”С” № 2, сумата от 540 лв. /Петстотин и четиридесет лв./ - разноски за касационното производство. Решението е окончателно.     ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.   2.