Ключови фрази


2

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 511
[населено място], 08.08.2022 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА

като изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т. д. № 852 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.
Х. И. Х., Р. П. Г. и В. Г. Г. чрез адвокат С. Б. обжалват решение № 192 от 06.11.2020 г. по в.т.д. № 270/2020 г. на Апелативен съд – Велико Търново, в частта, с която е потвърдено решение № 24 от 19.02.2020 г. по т.д. № 68/2019 г. на Окръжен съд Ловеч, за отхвърляне на исковете на Х. И. Х. за разликата над 10 000 лв до предявения с исковата молба размер от 120 000 лв, на Р. П. Г. за разликата над 5 000 лв до предявения с исковата молба размер 120 000 лв и за В. Г. Г. за разликата над 6 000 лв до 60 000 лв, с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ.
В касационната жалба сочат основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Молят да се отмени решението, в частта, с която не са уважени исковете им.
Адвокат Б. счита, че му се дължат разноски и следва да му се присъдят, като се вземе предвид цената на отделните искове на всеки от доверителите му.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се позовават на правно основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно, че според касаторите обжалваното решение е очевидно неправилно.
Сочат и следния правен въпрос, който били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК:
Относно определяне справедлив размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди – противоречие с ППВС № 4/1968 г.; определение № 137 от 01.03.2011 г. по т.д. № 566/2010 г. на ВКС, II т.о.; ППВС № 4/1961 г.; решение № 36 от 08.03.2016 г. по т.д. № 507/2015 г. на ВКС, I т.о.
Сочат и допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.
Ответникът „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, [населено място] оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Третото лице помагач по делото – ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД, [населено място], не е заявило становище по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена в срок, срещу акт, подлежащ на обжалване, от легитимирани да обжалват решението в обжалваната част, лица.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от констативен протокол за пътно-транспортно произшествие с пострадали лица от 12.03.2019 г. на ПП при РУ на МВР [населено място], че на 10.03.2019 г. около 11 ч, се е осъществило пътно-транспортно произшествие с участници Т. И. Т., управляващ л.а. „Опел Вектра“ и Р. Г., управляващ л.а. „БМВ Х5“ Въззивният съд е приел, че Т. Т., като управляващ л.а. „Опел Вектра“ се е движел по път № I-3, при км. 166+220, в посока [населено място] извор – [населено място], м. „Деветте дола“ спрял в дясната пътна лента и решил да обърне посоката на движение, като предприел обратен завой и навлизане в насрещната пътна лента. Въззивният съд приема, че при управление на лекия автомобил „Опел Вектра“ при нарушение на правилата за движение по пътищата , обръщане посоката на движение, без да се е убедил, че не създава опасност за другите участници в движението, водачът бил нарушил установената в чл. 16, ал.1, т. 1 ЗДвП забрана на пътно платно с двупосочено движение, когато платното за движение има две пътни ленти – да навлиза и да се движи в лентата за насрещно движение, освен при изпреварване или заобикаляне, както и задължение по чл. 77 ППЗДвП – водач, който има намерение да извърши маневра, е длъжен да се убеди, че няма забрана за маневрата и че няма да застраши останалите участници в движението. Поради посочените нарушения реализирал ПТП с движещия се в същата посока лек автомобил БМВ Х 5, управляван от Р. Г., като водач на л.а. „БМВ Х5“. Този водач бил предприел изпреварване на първия автомобил със скорост 94 км/ч, при разрешена в населено място 50 км/ч, в нарушение на чл. 20 ЗДвП и чл. 21, ал.1 ЗДвП, като от ПТП пострадали Р. П. Г. , Х., Х. и В. Г.. Р. Г. бил предприел изпреварване на първия автомобил, предната лява част на автомобила на Т. била в лявата лента на изпреварване на л.а „БМВ Х5%, като на водача Т. не му останало място за успешно завършване на маневрата. Вследствие на това настъпил челен десен удар за този автомобил и страничен кос ляв за л.а. Опел. Лекият автомобил „БМВ Х5“ бил се преобърнал по таван и се забил с предната част на тавана в канавката, а предният край достигнал до оградната мрежа с циментови колове, счупил някои от тях и се установил в това положение. От протокола за пътно-транспортно произшествие, въззивният съд е приел, че Р. Г. е получил комоцио, Х. Х. разкъсна рана в областта на главата и В. Г. охлузвания в областта на главата.
Прието е с оглед заключението на вещото лице, че основната причина за настъпване на ПТП е извършване на маневра обръщане на посоката на движение от страна на водача на л.а. „Опел Вектра“ – Т. Т., без да се е убедил, че не създава опасност за другите участници в движението, като не бил позволил на идващия зад него и тръгнал да го изпреварва л.а. „БМВ Х5“, да извърши маневрата. Другата причина била движението на лекия автомобил „БМВ Х5“ с несъобразена скорост за пътния участък – населено място, с максимална разрешена скорост 50 км/ч. Водачът на л.а. „БМВ Х5“ бил се движел изцяло в лявата пътна лента при предприета маневра –изпреварване със скорост 94 км/ч и водачът Г. бил могъл да възприеме л.а. Опел на разстояние от 150-200 м. На дистанция 38 м л.а. Опел пресякъл осевата линия, единична непрекъсната, преминаваща в двойна смесена и се превърнал в опасност за водача на л.а. БМВ Х 5, като за да може да спре Г. (водач на л.а. БМВ Х) е следвало да се движи със скорост 54,5 км/ч. Водачът Р. Г. бил с поставен предпазен колан и е бил предпазен от отворилия се еър бег, но получил от преобръщането челен удар в главата и комоцио. Возещият се на задната седалка в дясно Х. Х., който е бил без предпазен колан бил се ударил в тавана и получил травма, в главата. Пътникът В. Г., возещ се отпред в дясно, бил предпазен от поставен предпазен колан и отворен еърбег и нямал травма на главата. Прието е, че застрахователят е отговорен за настъпилите увреждания при осъщественото противоправно увреждане, тъй като е сключен договор за поемане на риска гражданска отговорност на водачите на лек автомобил „Опел вектра“ за периода, в който е настъпило пътно-транспортното произшествие.
С помощта на вещите лица и с оглед представените медицински документи, въззивният съд приема, че претендиращите обезщетение са получили следните увреждания: Р. Г. – травма на главата, комоцио церебри, контузия на черепа, сътресение на мозъка, в болница от 10.03. до 15.03.2019 г.; Х. Х. контузия на главата със сътресение на мозъка, контузия капитис, комоцио церебри, контузия на главата със сътресение на мозъка. Бил на болнично лечение от 10.03. до 14.03.2019 г. С оглед заключението на вещото лице, съдът е приел, че Р. Г. и Х. Х. са били с лека степен на сътресение на мозъка, без загуба на съзнание, само зашеметяване, временно и неопасно разстройство на здравето. Прието е, че липсват данни за последици за здравето, вследствие тези травми. Прието е, че за около 15-20 дни са могли да се върнат на работа, т.е. да преодолеят последиците от увреждането. Прието е, че уврежданията са в причина с пътно-транспортното произшествие и описания механизъм. С оглед заключението на вещото лице, е възприето, че при челния удар чрез използваните предпазни колани са били предпазени, както и били предпазени от двата еърбега, но при преобръщането на тавана било възможно да си ударят главите. В. Г. Г. е получил подута дясна ръка, натъртвания на гръдния кош, но не е бил в болница. Няма установени остатъчни явления от тази травма. Не са установени страдания, повече от нормалните от обичайните за такъв тип стресова ситуация. Въззивният съд е отрекъл, че за В. Г. са настъпили описаните в исковата молба увреждания – счупване на долния край на лъчевата кост на дясна ръка, гривна става, лъчева кост и три броя ребра. В тази част, на основание чл. 272 от ГПК, въззивният съд е препратил към мотивите на решението на първоинстанционния съд. Въззивният съд е приел, че с оглед механизма на пътно-транспортно произшествие и получените физически наранявания за всеки от ищците, всеки един от тях е бил уплашен, преживял е стрес, както в първоначалния момент, така и после по време на лечение и след това, като психиката им не е засегната с трайни последици.
Въззивният съд е приел, че с оглед претърпените болки и страдания от установените в процеса увреждания, както и негативни психически преживявания от Р. Г. и Х. Х., размерите на обезщетенията следва да са в размер на 10 000 лв за всеки един от тях. За В. Г., съдът е приел, че за претърпените от него болки и страдания, следва да получи обезщетения от 6 000 лв.
По отношение на направеното възражение за съпричиняване, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, въззивният съд приема, че следва да намали определеното обезщетение на Р. Г., тъй като осъщественото от него поведение като водач на лекия автомобил БМВ Х5 е в причинна връзка с настъпилите увреждания. Този извод прави въз основа на заключението на вещите лица от комплексната експертиза, съгласно което скоростта, с която е предприел и осъществил изпреварването от 94 км/ч, е превишена, при разрешена скорост в населеното място от 50 км/ч, като при скорост 54,5 км/ч би могъл да премине в дясната лента, преминавайки зад задната част на л.а. Опел, който би се изнесъл в уширението и би освободил достатъчно място, за да премине автомобилът БМХ 5. Това е мотивирало извод, че е налице съпричиняване на увражданията и следва да се намали с 50 % обезщетението, дължимо на Р. Г.. По отношение на другите двама пострадали Х. Х. и В. Г., въззивният съд е приел, че не следва да се намалява обезщетението, тъй като не са извършвали никакви действия. Техните увреждания били причинени от действията, както на водача на лекия автомобил Опел, така и от водача на лекия автомобил „БМВХ 5“. Доколкото причинените на Х. и Г. увреждания са в резултат на действията на двамата водачи, то на основание чл. 53 от ЗЗД спрямо увредените лица отговаря всеки един от причинителите, водачите на двата автомобила, извършили общо причиняване на вредите. Като функционално отговарящ за действията на водача на лекия автомобил Опел, застрахователят дължи обезщетение на всички увредени лица изцяло. Така е приел, че следва да се присъдят обезщетения в размер на 10 000 лв на Х. и 6 000 лв на Г., като е отменил решението на първата инстанция и е уважил исковете в посочените размери. Извън така посочените размери въззивният съд е приел, че няма основание за присъждане на по-големи размери на обезщетенията за причинените на претендиращите неимуществени вреди, болки и страдания.
Отречено е наличието на съпричиняване чрез непоставяне на предпазни колани, доколкото е установено, че са били с поставени колани, включително Г. е бил предпазен, а другите са получили увреждания, не защото не са били с предпазен колан, а защото колата се е преобърнала на таван и не е било възможно да ги задържат коланите .
По отношение на обезщетението за забава, въззивният съд приема, че застрахователят, на основание чл. 429, ал. 2, т. 2 от КЗ дължи отговорността на застрахования за лихвите, но на основание чл. 429, ал. 3 от КЗ – само в рамките на застрахователната сума и за период с начало от уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие, респ. предявяване на претенция от увреденото лице. В застрахователното събитие, респ. чл. 494, т. 10 от КЗ изрично се изключвали от застрахователното покритие всички разноски и лихви, извън тези по чл. 429, ал.2 и ал. 5 КЗ при спазване условията на чл. 429, ал. 3 от КЗ – не се покривали лихви за периода от датата на деликта до датата на уведомяването на застрахователя. Прието е, че израз на тази идея е и нормата на чл. 380 от КЗ , предвиждаща че следва да се уведоми застрахователят, за претенцията на ползващите се от застраховката лица.
Така, съпоставяйки датите на предявяване на претенцията, въззивният съд е приел, че за периода от деликта 10.03.2019 г. до уведомяването и изтичане на срока за произнасяне от застрахователя 22.06.2019 г. застрахователят не дължал обезщетение за забава, а едва след този момент. Искането било отправено на 21.3.2019 г. Срокът за произнасяне бил изтекъл на 21.06.2019 г. като нямало данни да са изисквани доказателства от увредените лица.
Допускането на касационно обжалване се извършва на основание чл. 280, ал. 2, пр.1 и 2 от ГПК и служебно. В настоящия случай, при извършената служебна проверка не се установява наличие на основание за допускане касационно обжалване служебно.
Извън посочените основания, касаторът следва да мотивира основание за допускане касационно обжалване.
По отношение на соченото основание - очевидна неправилност на обжалваното въззивно съдебно решение, съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че съгласно трайната практика на ВКС за преценка на соченото основание не следва да се извършва същинска проверка на обжалвания акт, с участие на страните и на основанията, предвидени в чл. 281, т. 3 от ГПК. Очевидната неправилност следва да е установима без извършване на такава проверка, само от обжалвания акт. Основание да се направи извод за очевидна неправилност могат да бъдат: приложението на правна норма, която не е действаща или да е приложена правна норма, която макар и да е приложима към процесното правоотношение, да е тълкувана в обратния й смисъл. Също така, очевидно неправилно може да бъде и решение, за което може да се установи от самото решение, че са допуснати съществени процесуални нарушения, довели до неправилност на обжалвания акт. Може да бъде извършена квалификация, очевидна неправилност на съдебното решение и когато същото е формирано вследствие на изложени мотиви в противоречие на правилата на формалната логика. В настоящия случай, такива основания не се установяват. Въззивният съд е посочил, че е приложил нормата на чл. 432, ал. 1 от КЗ. В мотивите си е изложил е анализ на доказателствата и е приел за установени сочените факти, като е дал относима правна квалификация. Не може да се приеме, че са допуснати съществени процесуални нарушения, които да са довели до очевидна неправилност на обжалваното решение. Извън соченото основание, съдът в производството по чл. 288 от ГПК, не може да преценява правилността на обжалвания акт, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не може да се извършва преценка дали обезщетението е съответно на причинените вреди, тъй като това засяга преценка на доказателствата и определяне на правото на обезщетение. Тази преценка може да се направи само в производство по реда на чл. 290 от ГПК и то, ако се установи някое от основанията, предвидени в чл. 281 от ГПК, след осигуряване възможност на страните да изразят защитата си.
По отношение на поставения правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че касаторът е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване, доколкото посоченият правен въпрос е включен в предмета на делото и е разрешен от въззивния съд. Но не са налице основания за допускане касационно обжалване, поради разрешение в противоречие със задължителната и трайна практика на ВС – ППВС 4/68 г. и посочената от касатора и служебно известна константна практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД. Действително, посочената норма е приложима и при отговорността на застрахователя, която е функционална на отговорността на деликвента и тълкуването й е относимо към предмета на делото. Въззивният съд, на първо място, е изложил съображения, с оглед събраните доказателства, какви увреждания приема, че са претърпели пострадалите, колко време е било необходимо за възстановяването им, какви са били опасностите за живота им, както и до каква степен е увредено здравето им, било ли е застрашително за живота им. Така е приел, че макар и да са претърпели удари, с оглед установените диагнози, както и времето, за което има данни, че са се възстановили следва да се отчетат, че не са продължили повече от 20 дни. За част от уврежданията е отречено да са доказани, като увреждането на В. Г. – да има счупване на долния край на лъчевата кост на дясна ръка гривна става, лъчева кост и три броя ребра. Прието е, че увреждането на Г. е било леко, тъй като е имал само удари по тялото, но е преживял уплах и стрес. Обсъдено е, че няма данни да е постъпвал за лечение в лечебно заведение, няма травма на главата. За другите двама увредени, Х. Х. и Р. Г., е обсъдил, че всеки един от тях е имал лекостепенни сътресения на мозъка, без загуба на съзнание, временно и неопасно за живота разстройство на здравето. Обсъдено е, че тежестта на физическите увреждания, лечебния процес, който за Х. и Г. е бил по-малко от седмица в болница и възстановителния период от 15-20 дни, преживеният стрес и негативни психически изживявания. Преценени са по-леките увреждания на Г.. Но за всеки един от увредените е преценен преживеният стрес, уплаха и болки.
Въззивният съд, при направената преценка не се е отклонил, от разясненията, дадени с ППВС 4/68 г., че при определяне на обезщетението съобразно критерия за справедливост, на основание чл. 52 от ЗЗД, следва да се вземат предвид установените обективни факти по делото и при преценка на тези факти да се определи точния паричен еквивалент на следващото се обезщетение. В случая липсва отклонение от разясненията, посочени в това ППВС, че при телесно увреждане обективните обстоятелства, които определя съда са начина на настъпване на увреждането, как е причинено, обстоятелствата около причиняването, влошаване състоянието на здравето, моралните страдания, има ли последици за здравето, има ли осакатявания. От особено значение в случая е, че съдът определя действително претърпените вреди, а не хипотетични и недоказани в процеса. В случая, въззивният съд е определил всички обективни критерии, които са му дали основание да направи заключение, че се дължи обезщетение за причинените на всяко от увредените лица. Въззивният съд правилно е определил критериите съобразно задължителната и трайна практика на ВКС, за да определи конкретните размери на следващите се обезщетения, съобразно установените конкретни увреждания и приети вреди, претърпени от всеки един от пострадалите, изразяващи се в болки и страдания от засягане на телесното им здраве, вследствие на удара при посочения механизъм на пътно-транспортно произшествие.
Сочената от касатора практика на ВКС, представлява конкретно разрешаване на правен спор, с конкретно настъпили увреждания, които не могат да се сравняват с разглеждания случай. Разрешенията, дадени от ВКС по различни спорове, на които касаторите се основава, сочейки решения на ВКС, не могат да са критерий за определяне на съизмерими обезщетения, тъй не могат да се съпоставят определените обезщетения в разклични случаи. При определяне на обезщетения за неимуществени вреди, съдът прави цялостна преценка на засягане живота, здравето, личността на конкретния пострадал, претърпял конкретни увреждания, като се вземат предвид много обективни и субективни фактори, за да се определи конкретен размер на обезщетението за настъпилите вреди. Но не може да съставлява основание за допускане касационно обжалване определеният конкретен размер на обезщетението за неимуществени вреди на всеки от пострадалите. От значение при определяне значимостта на правния въпрос е дали въззивният съд се е отклонил от правния въпрос, а не правилността на обжалваното решение. В случая, при разрешаване на правния въпрос за определяне на обезщетението по справедливост, въззивният съд не се е отклонил от задължителната и трайна практика на ВКС.
По отношение на соченото искане от адвокат Б. за присъждане на разноски, изразяващи се в адвокатско възнаграждение за проведеното касационно производство, поради предоставянето на безплатна правна помощ, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че не следва да се присъжда. Право на възнаграждение, на основание чл. 38, ал.2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗАдв, касаторът би имал, само, при наличие на право за разноски съобразно правилото на чл. 78, ал. 1 от ГПК. В случая, касационната жалба не е допусната до касационно обжалване и поради това, с оглед този изход, на касаторите не се дължат разноски за настоящето производство.
С оглед изхода на делото се дължат разноски на ответника по касационната жалба, представляван от адв. З. Т.. Представената е служебна бележка образец 3, по чл. 45, ал. 5 ЗДДФЛ за изплатени доходи на адвокат Т. в размер на 22 000 лв. Не може да се приеме, че така представената служебна бележка удостоверява получаване на адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство, подаване на отговор на касационна жалба по настоящето дело. Същата удостоверява изплащане на доход пред НАП. Но в тази служебна бележка не е посочено основание за изплащане на дохода, за да може да се свърже с конкретното разглеждано в настоящия случай дело. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 6/06.11.2013 г. по тълк. д. 6/12 г. на ОСГТК на ВКС, уговарянето и заплащането на възнаграждение за осъществено процесуално представителство, следва да се докаже със съответните документи, конкретно плащането с банкови документи с оглед размера на изплатената сума.
С оглед изложените мотиви не следва да се допуска касационно обжалване в обжалваната част.
Върховният касационен съд на Р България
О П Р Е Д Е Л И

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 192 от 06.11.2020 г. по в.т.д. № 270/2020 г. на Апелативен съд – Велико Търново в обжалваната част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: