Р Е Ш Е Н И Е № 217 гр. София, 09 април 2024 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести януари две хиляди двадесет и четвърта година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря Марияна Петрова и на прокурора ТОМА КОМОВ, след като изслуша докладваното от съдия РУМЕН ПЕТРОВ наказателно дело № 1148 по описа за 2023 г. и за да се произнесе взе предвид: Касационното производство е по реда на чл.346, ал.1 и сл. от НПК. Образувано е по жалба на частните обвинители А. К., П. Б., В. Б., В. Б. и В. Б., чрез повереника им адв.Е. Б. и по жалба на адв.Д. З., в качеството му на защитник на подсъдимия Г. М., против въззивно решение № 127/06.11.2023 г., постановено по внохд № 133/2023 г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново. В жалбата на частните обвинители е посочено, че неубедителни и твърде оскъдни са мотивите на въззивния съд относно приетото отсъствие на евентуален умисъл и неправилното квалифициране на извършеното деяние по привилегирования състав на чл.343а от НК. Твърди се, че въззивният съд е допуснал нарушение на закона, след като е приел, че подсъдимият не е извършил престъпление по чл.342, ал.3 б. „В“ и б. „Б“ вр. с чл.342, ал.1 от НК, а такова по чл.343 от НК и то като е направил всичко зависещо от него за оказването на помощ на пострадалите, а намаленото, следствие на това, наказание е явно несправедливо. Решението е атакувано и в частта, в която подсъдимият е оправдан да е нарушил разпоредбата на чл.20, ал.1 от ЗДвП, тъй като с оглед изключително специфичния механизъм на възникване на пътнотранспортното произшествие, въпреки че загубата на контрол над автомобила е последица от превишената скорост, в случая и двете нарушения на правилата за движение са в причинна връзка с настъпилия резултат, т.е. допустимо е квалифицирането на престъплението едновременно по всяко едно от тях. Претендират да се отмени постановеният съдебен акт и делото да се върне за ново разглеждане, за да може подсъдимият да бъде осъден по първоначално повдигнатото му обвинение, а наказанието да бъде завишено. В жалбата на защитника са заявени и трите касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 - т.3 от НПК. Посочено е, че предходните инстанции са допуснали нарушение на нормата на чл.311, ал.2 от НПК при обявяването на съответния съдебен акт и при изготвянето на протоколите от съдебно заседание, които следвало да се изключат от доказателствената съвкупност. Съществен пропуск представлявало отсъствието на произнасяне по наложената забрана за напускане на страната и по въпроса за временно отнетото с постановление свидетелство за правоуправление. Според защитника неправилната правна квалификация на извършеното от подсъдимия деяния е следствие от изначално неправилно повдигнатото обвинение, тъй като пострадалият Б. Б. е бил жив в период от 13 дни след датата на пътнотранспортното произшествие, при което му е причинена само тежка и средна телесна повреда. Твърди се, че при индивидуализацията на наказанието не съобразено изключително доброто процесуално поведение на подсъдимия в двете фази на процеса, както и че същият никога не е осъждан и не е търпял ефективно наказание лишаване от свобода. При условията на алтернативност претендира да се отмени обжалваното решение и изменената с него присъда, делото да се върне за ново разглеждане за отстраняване на допуснатите процесуални нарушения на друг състав на първоинстанционния или на въззивния съд, или да се оправдае подсъдимия поради липса на престъпление, тъй като е налице хипотезата на чл.24, ал.1, т.1 от НПК, или да се измени решението, като се приложи закон за по-леко наказуемо престъпление - по чл.343, ал.3, б.„А“ вр. с ал.1, б.„Б“ вр. с чл.342, ал.1 от НК, като определеното наказание лишаване от свобода се отложи за изпълнение при условията на чл.66, ал.1 от НК. Частните обвинители П., В., В. и В. Б., в качеството им на наследници /майка, баща и сестри/ на починалия Б. Б. и частният обвинител А. К. не се явяват в съдебно заседание, редовно призовани. Повереникът им адв.Е. Б. поддържа жалбата и пледира, че деянието е извършено при условията на евентуален умисъл, без да са налице предпоставките за приложението на привилегирования състав за оказването на помощ, както и че размерът на наложените наказания е занижен, което налагало връщане на делото за ново разглеждане и присъждане на разноски - адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред касационната инстанция. В съдебно заседание подсъдимият Г. М. и упълномощените защитници адв.П. В. и адв.Д. З. поддържат жалбата като акцентират върху наличието на допуснатите отстраними нарушения на процесуалните правила, свързани с изготвянето на протоколите от проведените съдебни заседания. Настояват за оправдаване на подсъдимия, а и считат, че наложеното наказание е неимоверно тежко, тъй като подобно се налагало при три смъртни случая с навлизане в насрещното платно, а настоящият казус се отнасял до шофирането на автомобила от страна на подсъдимия с негови приятели, което представлявало чисто непредпазливо деяние. По отношение жалбата на частното обвинение намират същата за неоснователна, като молят да се обърне внимание на присъдените разноски за възнаграждение на повереника, които до момента надвишават 70 - 80 000 лв., при отсъствието на каквито и да било доказателства, че пострадалите нямат средства, за да си ангажират адвокатска защита. Представителят на Върховна прокуратура е на становище, че жалбите на частното обвинение и на защитника са неоснователни. При отсъствието на процесуални нарушения, въззивният съд правилно е приложил закона, като е приел, че подсъдимият е допуснал нарушение на разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗДвП и по непредпазливост е причинил едновременно смъртта на едно лице и средна телесна повреда на друго, като след деянието е направил всичко зависещо от него за оказване на помощ на пострадалите, тъй като е извършил всички необходими и възможни действия за спасяването им. При обоснованата невъзможност за приложението на чл.55 от НК, определеното в хипотезата на чл.54 от НК, при абсолютен баланс на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, наказание лишаване от свобода в средния размер на санкцията е справедлив, включително и кумулативното наказание лишаване от правоуправление. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, съобразно чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: Касационните жалби са подадени в предвидения в чл.350, ал.2 от НПК срок, от процесуално легитимирани страни, по отношение на съдебен акт, подлежащ на проверка по реда на Глава двадесет и трета от НПК, поради което са допустими, а разгледани по същество частично основателна се явява само жалбата на подсъдимия. След отмяна с решение № 112/16.09.2022 г. по внохд № 177/2022 г. на Апелативен съд - Велико Търново на първата присъда № 15/07.04.2022 г. по нохд № 144/2021 г. по описа на Окръжен съд - Плевен /тъй като мотивите не са подписани от съдията-докладчик, който е бил на особено мнение/, с присъда № 5/24.02.2023 г., постановена от друг състав на Окръжен съд - Плевен по нохд № 692/2022 г. подсъдимият Г. М. с ЕГН [ЕГН] е признат за виновен в това, че на 07.05.2020 г., на 270 м. след табелата на с. Ралево], при управление на МПС - л.а. „***“, е нарушил правилата за движение по пътищата - чл.5, ал.1, т.1, чл.6, чл.20, ал.1 и чл.21, ал.1 от ЗДвП, като се е движил със скорост от 96,01 км./ч. при разрешена такава от 50 км./ч. и по непредпазливост е причинил смъртта на Б. Б., настъпила на 18.05.2020 г. и средна телесна повреда на А. К., изразяваща се в разстройство на здравето временно опасно за живота - до стабилизирането му след спешната хирургическа интервенция, поради което и на основание чл.343, ал.4 вр. с ал.3, б.„А“ и б.„Б“, вр. с ал.1, вр. с чл.342, ал.1 от НК и при условията на чл.54 от НК е осъден на десет години лишаване от свобода, което наказание е постановено да се изтърпи при първоначален строг режим и лишаване от право да управлява МПС за дванадесет години, като на основание чл.304 от НПК е оправдан по първоначално повдигнатото му обвинение по чл.342, ал.3, б.„Б“ и б.„В“ вр. с ал.1 от НК . На основание чл.59, ал.1, т.1, пр.1 и т.2 от НК е приспаднат периода на предварителното задържане, считано от 08 до 09.07.2020 г., както и времето, през което подсъдимият е бил с мярка за неотклонение „Домашен арест“, като два дни са зачетени за един ден лишаване от свобода. На основание чл.189, ал.3 от НПК подсъдимият е осъден да заплати направените по делото разноски, сумата в размер на - 1 168 лв. по сметка на ОД на МВР - Плевен, 5 715 лв. в полза на бюджета на съдебната власт и 63 300 лв. адвокатско възнаграждение на повереника на частните обвинители. По протест на прокурор от ОП - Плевен, който не е поддържан в съдебно заседание, по жалба на частните обвинители и жалба от защитника е образувано внохд № 133/2023 г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново. С постановеното въззивно решение, на основание чл.334 т.3 вр. с чл.337, ал.1, т.1 и т.2 от НПК е изменена присъдата като подсъдимият е признат за невинен да е извършил нарушение на правилата за движение по пътищата по чл.5, ал.1, чл.6 и чл.20, ал.1 от ЗДвП и в този смисъл е оправдан по така повдигнатото му обвинение, извършеното деяние е преквалифицирано в по-леко наказуемо престъпление по чл.343а, ал.1, б.„Г“, пр.1 вр. с чл.343, ал.4 вр. с ал.3, б. „Б“ пр.1 вр. с чл.342, ал.1 от НК, намален е размерът на наложените наказания на шест години лишаване от свобода, което е постановено да се изтърпи при първоначален общ режим и лишаване от право да управлява МПС за срок от седем години, както и да заплати сумата от 37,10 лв. по сметка на съда и 15 000 лв. адвокатско възнаграждение на повереника на частните обвинители за осъщественото процесуално представителство пред втората въззивна инстанция. Наведените доводи в двете жалби, макар и съпроводени с диаметрално противоположни искания, позволяват тяхното съвместно разглеждане, като е необходимо приоритетно да се обсъдят възраженията, с които се обосновани твърденията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като наличието на такива обезсмисля извършването на проверка за правилното приложение на материалния закон и справедливостта на наложеното наказание. С изм. с ДВ бр.110 от 2020 г., в сила от 30.06.2021 г., съобразно разпоредбите на чл.33, ал.7, чл.310 и чл.311 от НПК, съдебните актове се изготвят като електронен документ в единната информационна система на съдилищата /ЕИСС/ и се подписват с квалифициран електронен подпис /КЕП/. При проследяване на извършените от процесуално, а и от чисто техническо естество действия, следва да се отбележи, че действително присъда № 5/24.02.2023 г. по нохд № 692/2022 г. очевидно е създадена първоначално на хартиен носител и е обявена на страните в 16,48 ч., след което е пренесена в ЕИСС и е подписана с електронен подпис със закъснение от три до шест минути. Не така стоят нещата с атакуваното пред настоящата инстанция въззивно решение. В проведеното на 25.09.2023 г. заседание, след приключване на съдебните прения и предоставяне последна дума на подсъдимия, съдът след проведено тайно съвещание е обявил, че ще изготви съдебния акт в предвидения в закона срок, за което на страните ще бъде съобщено писмено. Атакуваното пред настоящата инстанция решение от 06.11.2023 г. е издадено в писмена и в електронна форма, като е подписано с мастилен и с квалифициран електронен подпис от същата дата. Това се отнася в пълна сила и за всички изготвени по делото протоколи за проведените от двете инстанции съдебни заседания, осъществени след влизане в сила на горепосоченото изменение на закона. Същевременно първоинстанционното производство е образувано въз основа на постъпил на 12.03.2021 г. обвинителен акт, изготвен на хартиен носител и подписан саморъчно от прокурор от ОП - Плевен. В двете въззивни, включително и касационното производство - сезиращите документи също са на хартиен носител, подписани съответно от защитника и от повереника, още повече че и към настоящия момент не съществува възможност за достъп на всички участници в процеса до електронното дело в пълния му обем, очертан в чл.360а - чл.360у от ЗСВ. На тази основа и при отсъствието на каквото и да било разминаване в съдържанието на документите на хартиен и на електронен носител, касационният състав счита, че по-късното генериране на единия от тях, в случая буквално с няколко минути, не съставлява нарушение на процесуалните правила, а още по-малко такова от категорията на съществените, което да води до отмяна на атакувания съдебен акт, тъй като по никакъв начин това не е рефлектирало върху пълноценната реализация на правото на защита на подсъдимия, свързана с предоставянето му на възможност да разбере в какво точно е обвинен и за какво точно е осъден, а още по-малко съдебните актове да са постановени от незаконен състав, както се твърди в жалбата на защитника. Същевременно все още не съществува забрана за паралелно водене на делата на хартиен носител и в електронна форма, за да се приеме, че са допуснати нарушения при постановяване и обявяване на съдебните актове на окръжната и на въззивната инстанция. В този смисъл са и Решение № 97/07.03.2023 г. по н.д. № 54/2023 на ВКС, II н.о., Решение № 171/10.05.2023 г. на ВКС по н. д. № 220/2023 г., III н.о.. Съдът не е имал основание да изключи от доказателствената съвкупност и протоколите от проведените съдебни заседания като доказателствени средства, чрез които се установяват отбелязаните в тях действия и служат за проверка дали са спазени процесуалните правила, гарантиращи правата на страните. По делото няма данни свидетелството за правоуправление на подсъдимия да е временно отнето, поради което съдилищата не са се произнесли относно наличието на съответно приспадане по чл.59, ал.4 от НК, а отсъствието на произнасяне по отношение на наложената на М. в хода на досъдебното производство, с постановление на прокурор от 24.09.2020 г., мярка за процесуална принуда - забрана за напускане на пределите на Р. България, не може да се разглежда като опорочаващо постановените съдебни актове по съществото на делото. Неоснователно е и възражанието на повереника за неубедителни и твърде оскъдни мотиви на въззивния съд относно приетото отсъствие на евентуален умисъл, тъй като видно от съдържанието на въззивното решение същото отговаря на изискванията в чл.339, ал.1 и ал.2 от НПК. Следва да се отбележи, че още първоинстанционният съд не е споделил възведените с обвинителния акт и поддържани от представителите на държавното и на частното обвинение доводи, че деянието е извършено от подсъдимия умишлено, а приел, че е осъществено под формата на непредпазливост, определена като самонадеяност, по смисъла на чл.11, ал.3, пр.2 от НК. Съдебната практика е категорична, че липсата на мотиви, към която се приравнява и формалното мотивиране на съдебните актове, е налице само в случаите, когато съдът не е изложил съображения относно възприетите фактически и правни изводи по повдигнатото обвинение или те са дотолкова непълни и неясни, че не дават възможност на контролиращата инстанция да провери правилността на формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд. След обективен прочит на материалите по делото и обжалваното решение касационният състав намира, че атакуваният съдебен акт не страда от подобни пороци, които да налагат неговата отмяна, т.е. не е налице наличието на претендираното, по смисъла на чл.348, ал.3, т.2, пр.1 от НПК, нарушение на процесуалните правила. В рамките на установените фактически положения материалният закон е приложен правилно с признаването на подсъдимия за виновен в извършването на престъпление по чл.343а, ал.1, б.„Г“, пр.1 вр. с чл.343, ал.4 вр. с ал.3, б. „Б“ пр.1 вр. с чл.342, ал.1 от НК. По отношение възражението на повереника в частта, в която подсъдимият е оправдан да е нарушил разпоредбата на чл.20, ал.1 от ЗДвП, следва да се посочи, че принципно неосъществяването на постоянен контрол на управлявания автомобил е самостоятелно нарушение, което няма връзка с режима на скоростта. Възможно е правилата за движение по чл.20, ал.1 и чл.21, ал.1 от ЗДвП да се нарушат едновременно, но само когато наред с движението със скорост над разрешената, водачът реализира съвместно и друг отделен поведенчески акт. С оглед механизма на настъпване на процесното пътнотранспортно произшествие настоящият случай не съставлява такава хипотеза поради установяването на причинна връзка само с движението с неразрешена скорост, довело до загубата на контрол, която е без самостоятелно значение по отношение на настъпилия престъпен резултат. Правилно от страна на въззивния съд е прието, че М. е допуснал нарушение единствено на разпоредбата на чл.21, ал.1 ЗДвП, тъй като е управлявал автомобила, с намиращите се в него двама пострадали, със скорост от 96,01 км./ч., която се явява превишена - над разрешената от 50 км./ч. за населеното място /без видимо застрояване/, но е и над определената критична от 94,3 км./ч. за безпрепятственото преодоляване на десния завой, с радиус на дъгата от 100 м., при сухо пътно платно. По делото няма данни подсъдимият да е загубил контрол поради заспиване, разсейване или да е отклонил вниманието си поради някое друго обстоятелство, което да се изследва, с оглед установяване наличието на предпоставките за приложението и на чл.20, ал.1 от ЗДвП, напротив той е бил достатъчно концентриран. В случая единствено грубото нарушение режима на скоростта е довело до загубата на напречна устойчивост на автомобила с последващо навлизане върху десния банкет, ротация, удар в крайпътно дърво, отделяне на задния мост от купето, преобръщане по таван и плъзгане по настилката до установяването му в покой, като категорично водачът е имал техническа възможност да предотврати настъпването на ПТП, ако го беше управлявал даже с над разрешената, но под определената критичната скорост. Невъзможността подсъдимият да овладее автомобила е резултат от несъблюдаване именно на правилата относно режима на скоростта, поради което нарушението, намиращо се в причинна връзка с произшествието и със съставомерния резултат е само това по чл.21, ал.1 ЗДвП, а не и по чл.20, ал.1 ЗДвП. Ето защо настоящият състав се солидаризира с изводите на въззивния съд относно оправдаването на подсъдимия за нарушението по чл.20, ал.1 от ЗДвП, тъй като същото не се намира в причинна връзка с настъпилия престъпен резултат, а е следствие от нарушаване режима на скоростта, изразяващо се в движение с неразрешена скорост. Посочените от повереника в обратния смисъл решения: № 192/31.10.2016 г. по н.д. № 700/2016 на ВКС, III н.о. и № 85/17.07.2020 г. по н.д. №207/2020 г. на ВКС, II н.о. касаят управлението на МПС не с над разрешената, а с несъобразена скорост, при мокра пътна настилка. Законосъобразно предходните съдебни инстанции, за разлика от представителя на ОП - Плевен, са достигнали до извода, че допуснатото умишлено нарушение на регламентираното в чл.21, ал.1 от ЗДвП правило относно скоростта на движение, не дава основание деянието да се квалифицира като извършено при евентуален умисъл. Действително в случая максимално разрешената скорост е превишена почти два пъти, т.е. подсъдимият е съзнавал, че умишлено създава предпоставки за възникването на пътнотранспортно произшествие, но поради прекомерната си абстрактност предвиждането на тази вероятност не обосновава наличието на умисъл. По делото отсъстват каквито и да било данни подсъдимият да е опитвал да „дрифтира“, а от експертизата е установено, че когато е започнало поднасянето на автомобила той е предприел действия за овладяването му, като е променил направлението на движението, посредством волана и чрез натиск върху спирачния педал, т.е. с цялостното си поведение М. е демонстрирал субективната си увереност, че безпроблемно и безаварийно ще преодолее ефекта от избраната от него висока скорост с оглед придобитите от него в продължение на повече от две години умения като правоспособен водач, който познава пътя, при суха настилка и ясно време. В този смисъл инстанциите по същество изцяло са се съобразили с разясненията, дадени в т.3, б.„Б“ от ППВС № 1/1983 г., че вината е отношението на дееца към последиците, предвидени към съответния състав от НК, а не към нарушаването на съответните правила за движение и в рамките на установените по делото факти, правилно са приели, че престъплението е извършено при проявена от подсъдимия самонадеяност като форма на непредпазливост, тъй като същият съзнателно е нарушил горепосоченото правило за движение, предвиждал е настъпването на съставомерните последици, но е бил уверен - надявал се е, т.е. мислил е, че ще ги предотврати, като се е основавал на опита и уменията си, но е надценил собствените си възможности. Неоснователно се явява и отправеното възражение на повереника, че не са налице предпоставките за приложението на привилегирования състав по чл.343а от НК, обусловени единствено от обаждането на тел.112. Съобразно т.5 на цитираното по-горе ППВС № 1/1983 г. въпросът дали деецът е направил всичко, зависещо от него, за оказване на помощ на пострадалия е фактически и се преценява конкретно за всеки отделен случай, с оглед неговите реални възможности, конкретната обстановка и характера на действията, които сам или с помощта на другиго е извършил. В разглеждания казус всеки един от двамата пострадали несъмнено се е нуждаел от помощ, тя е била необходима, тъй като е оказана на живи хора. Подсъдимият лично е сигнализирал на телефона за спешни повиквания за станалия инцидент, а пристигналите свидетели са извадили от колата пострадалия К. и опитали да помогнат на Б., но не успели, тъй като той бил затиснат в деформираното купе, което станало едва след пристигането на екипа от РСПБЗН - Плевен, чрез използваните технически средства, след което двамата младежи са отведени в болнично заведение. Макар оказаната в случая помощ да не се откроява с висок интензитет, касационният състав счита, че осъществените действия като обективно насочени към облекчаване състоянието на пострадалите са достатъчни, за да обосноват приложението на по-леко наказуемия състав по чл.343а от НК. В този смисъл настоящият състав изцяло споделя изложените от въззивния съд съображения, тъй като те почиват на вярно разбиране на закона и са изведени в съгласие с трайно установената съдебна практика, което изключва наличието на касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК. При индивидуализацията на наказанието въззивниият съд, след като основателно е оправдал подсъдимия да е извършил нарушение на правилата за движение по пътищата по чл.5, ал.1, чл.6 и чл.20, ал.1 от ЗДвП и е преквалифицирал извършеното деяние в по-леко наказуемо престъпление - по привилегирования състав по чл.343а, ал.1, б.„Г“, пр.1 от НК, е определил дължимата санкция при абсолютен баланс, като е намалил наложената от първоинстанционния съд комплексна санкция на шест години лишаване от свобода и седем години лишаване от правоуправление. Касационният състав счита, че макар да са отчетени всички определящи отговорността обстоятелства, относителната тежест на смекчаващите е подценена, а на отегчаващите е силно завишена, при определяне степента на обществена опасност на подсъдимия и на извършеното от него деяние. Чистото съдебно минало на М. към момента на деянието, младата му възраст, направеното признание на вината, доброто му процесуално поведение, изразеното искрено съжаление и критичност към извършеното и данните за трудовата му ангажираност не могат да определят подсъдимия като личност с висока степен на обществена опасност. От данните по делото е видно, че за период от около две години - от придобиването на правоспособност на 13.03.2018 г. до настоящото деяние на 07.05.2020 г., срещу него са издадени три наказателни постановления - за непоставяне на обезопасителен колан, за неминат в срок на технически преглед и неспазване на пътната маркировка, като са наложени и две наказания с фиш - за невключени светлини и неносене на пожарогасител. При тази конкретика въззивният съд очевидно е надценил тяхното значение на плоскостта на обществената опасност на подсъдимия като водач на МПС. Действително извършеното грубо нарушение на режима на скоростта, която значително - с над 46 км./ч., надвишава разрешената за пътния участък, както и допуснатото от него преди настоящото деяние - на 08.12.2018 г., пътнотранспортно произшествие, в резултат отново на превишена скорост със съставомерен резултат - причиняването по непредпазливост на средни телесни повреди на повече от едно - на три лица, за което при условията на чл.54 от НК му е определено наказание от една година лишаване от свобода, отложено за изпълнение с изпитателен срок от четири години, считано от датата на одобряване на споразумението - 14.06.2021 г., характеризират подсъдимия като недисциплиниран участник в движението по отношение избраната от него скорост. Същевременно напълно е подценено обстоятелството, че в случая е допуснатото единствено нарушение на чл.21, ал.1 от ЗДвП, което запълва бланкетния състав на престъплението по чл.343 от НК. По изложените съображение касационният състав счита, че определеното в средния размер на предвиденото в закона наказание лишаване от свобода е необосновано тежко и тъй като не са налице предпоставките за приложението на чл.55 от НК, включително и по отношение на установения минимум от две години, т.е. същото следва да се определи при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, в размер на четири години лишаване от свобода, не на последно място и с оглед субективната страна на деянието като извършено от подсъдимия при условията на по-тежката, съзнавана непредпазливост - самонадеяност. Според преценката на настоящия състав именно така определения размер на наказанието се явява съответен на извършеното деяние и в максимална степен изпълва със съдържание изискването за справедливост. В този смисъл следва да се измени въззивното решение, като се намали размера на наложеното на М. наказание лишаване от свобода от шест на четири години. При визираната корекция на наказанието лишаване от свобода е безпредметно обсъждането на възможността за приложението на чл.66 от НК, тъй като не е налице обективният критерий за това. Намаляването на наказанието не води и до промяна на определения, съобразно чл.57, ал.1, т.3 от ЗИНЗС първоначален общ режим на неговото изтърпяване. Предвид проявената от подсъдимия на два пъти, в непродължителен период от време, склонност към екстремно шофиране, касационният състав не намира основание за корекция размера на определеното наказание от седем години лишаване от правоуправление, чиято продължителност е в съответствие с изискването на чл.49, ал.2 от НК, дори и при намаления срок на лишаването от свобода. Пред касационния състав повереникът на частните обвинители претендира присъждане на разноски от 15 000 лв. за настоящата инстанция, а защитникът счита, че този размер, както и присъдените до момента 63 300 лв. и 15 000 лв. са прекомерни при отсъствието на каквито и да било доказателства, че пострадалите нямат средства да ангажират адвокатска защита. Горните възнаграждения, възлизащи общо на 78 300 лв. до момента, са присъдени по молба на адв. Б. на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата за представителството на четиримата наследници на починалия Б. Б. и на пострадалия А. К. за причинената му средна телесна повреда: за процесуално представителство на всеки един на досъдебното производство по 2 400 лв. с ДДС, общо 12 000 лв.; за първата съдебна инстанция - по 2 400 лв. с ДДС, общо 12 000 лв. и 4 800 лв. за явяването на осем съдебни заседания по 120 лв. с ДДС на човек, за първата въззивна инстанция - по 2 400 лв. с ДДС, общо 12 000 лв., за новото разглеждане на делото пред първата инстанция - по 3 600 лв. с ДДС, общо 18 000 лв. и за явяването в различни дни - 3 х 1 500 лв. с ДДС, общо 4 500 лв., както и 15 000 лв. за пред втория въззивен състав, чийто съдебен акт е предмет на настоящата касационна проверка. По молба от 28.05.2020 г. на адв.Б. четирима от пострадалите са разпитани в качеството им на свидетели, в нейно присъствие на 28.01.2021 г. за времето от 13,30 ч. до 14,20 ч. и същия ден от 14,30 ч. до 17,00 ч. им е предявено разследването. По обща молба на повереника петимата пострадали като лица претърпели неимуществени вреди в резултат на престъплението са конституирани като частни обвинители по делото. Обща е подадената въззивна и касационна жалба. На 24.06.2021 г. пред първоинстанционния съд са представени пет еднотипни договора за процесуално представителство, с отразена дата на сключване съответно на 22.05.2020 г., 23.09.2020 г. и 10.05.2021 г., в които е отбелязано, че всеки един от пострадалите не разполага с парични средства да заплати адвокатско възнаграждение. При това положение настоящият състав намира, че след като адв.Б. е упражнила правото й на преценка относно материалното състояние на своите доверителите и е счела, че то е затруднено, въпреки че още на досъдебното производство В. Б. е посочил, че е регистриран земеделски производител в [населено място], обл.Плевен, няма как да не се приеме, че са налице предпоставките на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА и след като подсъдимият е признат за виновен той дължи заплащането на адвокатско възнаграждение. На тази основа възнаграждението следва да се определи съобразно представения от адв.Б. списък по чл.80 от ГПК, който е в съответствие с посочените в Наредба № 1/2004 г. размери, включително и с тяхната актуализация с последната й редакция с ДВ бр.88/04.11.2022 г., с начислен ДДС. Същевременно касационният състав намира, че действително, съобразно чл.13, ал.4 от Наредба № 1/2004 г., въпреки че при защита на повече от едно лице възнаграждението за всяко се определя по реда на ал.1, в случая са реализирани значително по-малко усилия за осъществяване на процесуалното представителство от страна на повреника, произтичащи от изготвянето на един общ процесуален документ за всички частни обвинители, участието в еднотипни процесуално следствени действия на досъдебното производство с обща продължителност точно три часа и половина, още повече че по искане на повереника в съдебно заседание на 16.12.2002 г. четиримата наследници на починалия са заличени от списъка на свидетелите, очевидно тъй като заявеното от тях е без значение за предмета на доказване по делото. Не на последно място, но и с оглед решение от 25.01.2024 г. по дело С - 438/2022 г. на СЕС, по преюдициално запитване /отправено от съдия от СРС/, което е задължително за всички съдии, настоящият състав счита, че присъдените до момента 78 300 лв. и допълнително претендираните още 15 000 лв. са прекомерни и непропорционални на предоставените правни услуги. На тази плоскост съдът е на становище, че на повереника следва да се определи възнаграждение в размер, който съответства на посочения в Наредба № 1/2004 г. за едно лице и да възлиза на: по 2 400 лв. с ДДС за досъдебното производство, пред първата и въззивната инстанция и по 3 600 лв. с ДДС за производството пред втория първоинстанционнен и въззивен съд, като и за пред настоящия, до които размери следва да се редуцират присъдените до момента и да се уважи претенцията за касационното производство. Водим от горното и на основание чл.354, ал.2, т.1 и чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивно решение № 127/06.11.2023 г., постановено по внохд № 133/2023 г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново като НАМАЛЯВА: - наложеното на подсъдимия Г. Ц. М. наказание от 6 /шест/ на 4 /четири/ години лишаване от свобода. - присъдените на основание чл.189, ал.3 от НПК вр. с чл.38, ал.2 от ЗА разноски от 63 300 лв. на 10 800 /десет хиляди и осемстотин/ лв. - присъдените на основание чл.189, ал.3 от НПК вр. с чл.38, ал.2 от ЗА за второто въззивно производство разноски от 15 000 лв. на 3 600 /три хиляди и шестстотин/ лв. ОСТАВЯ в сила решението в останалата му част. ОСЪЖДА подсъдимия Г. Ц. М. да заплати на адв. Е. Б. от АК - София адвокатско възнаграждение в размер на 3 600 /три хиляди и шестстотин/ лв. за предоставена безплатна правна помощ на частните обвинители за настоящата инстанция. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: