Р Е Ш Е Н И Е №463 гр. София, 05 декември 2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди и двадесет и трета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : МАЯ ЦОНЕВА ЧЛЕНОВЕ : НЕВЕНА ГРОЗЕВА ДАНИЕЛ ЛУКОВ при секретаря Н. Пелова и с участието на прокурор Росица Славова от ВКП, като разгледа докладваното от съдия Грозева н. д. № 948/23 г., и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на гражданския ищец и частен обвинител Е. В. К. чрез повереника му срещу решение № 84 от 10.07.2023 г. постановено по внохд № 41/23 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. В жалбата са релевирани трите касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1- т. 3 от НПК, като е направено искане за отмяна на атакувания съдебен акт и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав при съда. Алтернативно, за уважаване на гражданския иск за сумата от 20 000 лв. в едно със законната лихва. Настоява се, на това, че като е отхвърлил гражданския иск с аргумент, че за същото увреждане, на същия ищец вече е присъдено обезщетение по чл. 200 от КТ, съдът е нарушил закона. На следващо място не са съобразени доказателствата по делото, в това число и справка от ЧСИ № 47718 от 8.10.2020 г. сочеща на това, че след връчване на поканата за доброволно изпълнение на длъжника /фирма/, задължението към длъжника не е погасено, както и показанията на свидетелите, че дружеството не осъществява икономическа дейност и не е изплатило „нито стотинка“ на сина на пострадалия работник. Изводите на съда по приложението на закона противоречат на задължителната съдебна практика и разрешенията дадени с нея в ТР 2/2012 г. на ОСТК на ВКС и ТР 1/2016 г. на ОСГТК на ВКС, които по аналогия следва да намерят приложение и към настоящия случай, тъй наследниците на пострадалия имат възможност да отнесат претенцията си за увреждания, както към деликвента по чл. 45 от ЗЗД, така също и към работодателя по чл. 200 от КТ. Нарушението на процесуалните норми е изведено с оплакването за липсата на мотиви в съдебния акт по възведеното оплакване на частния обвинител, че едва удволетворяването по претенцията за обезвреда, погасява правото на иск и прави същия неоснователна. Твърди се явна несправедливост на наказанието, поради отхвърляне на гражданския иск, тъй като подсъдимият е освободен от гражданска отговорност, без никой да е обезщетил пострадалия за претърпените болки и страдания. Преди даване ход на делото пред ВКС е постъпило възражение на подсъдимия и защитника му срещу депозираната касационна жалба. В съдебно заседание пред ВКС, адв. А. Г.- повереник на гражданския ищец поддържа жалбата с развитите в нея съображения и направени искания, като намира възражението на подсъдимия за неоснователно. Гражданският ищец и частен обвинител не се явява пред ВКС. Представителят на ВКП настоява за отмяна на съдебния акт, поради допуснати нарушения на закона. Подсъдимият не се явява в съдебно заседание пред ВКС, не се явява и негов защитник. ВКС след като изслуша доводите на страните, в пределите на поискания касационен контрол по чл. 347 от НПК и в рамките на предвидените законови правомощия, намери следното : Касационната жалба на Е. К. е основателна. С присъда №20 от 5.12.2022 г. по нохд № 207/22 г. ОС – Велико Търново признал подсъдимия Е. Д. Е. за виновен в това, че на 20.02.2012 г. на западна индустриална зона в [населено място] на територията на /фирма/ по непредпазливост причинил смъртта В. К. И., чрез действия, които спадат към правнорегламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност – управление на мотокар, с което нарушил чл. 9, чл. 10 от Наредба № 10/7.12.2004 г. за осигуряване на здравословни и безопасни условия при работа с електрокар и мотокар, чл. 25, ал. 1 от ЗДП чл. 76 от ППЗДПВ, поради което и на основание чл. 123, ал. 2 вр. ал. 1 от НК вр. чл. 54 от НК му наложил наказание две години лишаване от свобода, което на основание чл. 66, ал.1 от НК отложил за изпитателен срок от три години считано от влизане на присъдата в сила. На основание чл. 45 от ЗЗД осъдил подс. Е. да заплати обезщетение на гражданския ищец Е. К. в размер на 20 000 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на деянието до окончателното й изплащане, като отхвърлил иска до пълния му размер от 50 000 лв. като неоснователен. Съдът се произнесъл по направените по делото разноски. Присъдата е обжалвана от подсъдимия с искане за оправдаване, като по жалбата му в АС-Велико Търново е образувано внохд № 41/21 г. С решение №84 от 10.07.2023 г. присъдата е изменена на основание чл. 337, ал. 3 от НПК в частта относно гражданския иск и присъдените разноски. Въззивният съд отхвърлил предявения от К. на основание чл. 45 от ЗЗД граждански иск за сумата от 20 000 лв., като отбелязал изрично, че в останалата част за сумата от 20 000 лв. до 50 000 лв. присъдата е влязла в сила. Отменил присъдата, в частта в която подс. Е. е осъден да заплати 800 лв. държавна такса върху уважения размер на иска. Потвърдил присъдата в останалата й част. Преди да даде отговори на наведените оплаквания в жалбата, ВКС следва да очертае пределите на касационния контрол, който в конкретния случай касае въззивното решение в гражданската му част. В неговата наказателно осъдителна част, поради липсата на жалби и протест, следва да се счита за влязло в сила, с изтичане на срока на обжалване на въззивното решение, съобразно разрешението дадено в т. 4 от ТД4/2018 г. на ОСНК на ВКС. Следователно, настоящата проверка следва да се сведе до проверка на оплакването на гражданския ищец срещу отхвърлянето на предявения гражданския иск срещу подс. Е. на основание чл. 45 от ЗЗД, тъй като съгласно чл. 349, ал. 3 от НПК гражданският ищец може да обжалва въззивното решение, когато са нарушени негови права и законни интереси. Поради това ВКС дължи отговор на възражения в касационната жалба, с които се иска отмяната на въззивния акт, поради допуснати нарушения при разглеждане на гражданския иск. Не подлежат на проверка от настоящата инстанция изложените съображения срещу аналитичната дейност на съда, както и тези срещу начина на събиране, проверка и оценка на доказателствените материали, касаещи инкриминирана дейност. След тези принципни положения, ВКС оплакването за липсата на мотиви в решението, касаещо отговора по конкретно възведеното твърдение на пострадалия, че само плащането по претенцията за обезвреда погасява правото на иск и го прави неоснователен, а не насочването му към прекия причинител на вредата, като лишено от основание. Съдебният акт съдържа съображения по наведените от частния обвинител доводи по основателност на предявения по чл. 45 от ЗЗД гражданския иск, поради което следва да се приеме, че то е годно да изпълни предназначението си, тъй като в него е защитил позицията си по приложението на закона, но с погрешни аргументи, които не се споделят от ВКС. Последното нарушение представлява касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, но то може да бъде поправено с упражняване на правомощията на ВКС по чл. 354, ал. 2, т. 5 от НПК, поради следните съображения : В съдебния акт контролираната въззивна инстанция е дала верни разрешения на въпроса за наличието на деликт, като е посочила ясно правнозначимите факти за това. А именно, че подс. Е. работел като мотокарист в /фирма/ и на инкриминираната при работата си с мотокара дата не спазил изискванията за безопасност, съгласно чл. 9, 10 от Наредба № 10/2004 г. и по чл. 25,ал.1 от ЗДП и чл. 76 от ППЗДП и при маневра напред, притиснал стоящия в гръб работник - К., който в следствие на причинените му травми, починал на 29.02.2012 г. За ангажиране на отговорността по чл. 45 от ЗЗД спрямо прекия извършител се изисква наличието на действие/бездействие, противоправност на деянието, вреда и причинно следствена връзка между тях. Верен е извода на съда, че между противоправните действия на подсъдимия Е. и настъпилия съставомерен резултат на престъплението по чл. 123 от НК - смъртта на пострадалия работник, е налице пряка и неразривна връзка, поради което причинителят на вредата, дължи обезщетение на наследниците на пострадалия за претърпените в резултат от деянието му неимуществени вреди. Неоснователни са обаче съображенията на въззивния съд, че тази вреда е обезщетена на основание чл. 200 от КТ от страна на работодателя и това води до неоснователност на исковата претенция на гражданския ищец по чл. 45 от ЗЗД, тъй като той е реализирал правата си за обезщетение по чл. 200 от КТ с влязлото в сила решение по гр. д. №5898/13 г. на СРС, образувано по иск на Е. К.. Видно от приложените материали по делото – справка от ЧСИ № 47718/8.10.2020 г. длъжника „П.“ О. не е погасил задължението си към ищеца Е. К.. Правната доктрина и съдебната практика признават правото на обезщетение при смърт от трудова злополука, както на основание чл. 45 от ЗЗД, така също и на основание чл. 200 от Кодекса на труда / в този см. Р. 114/2015 г. по н. д. №16/15 г. на ІІІ НО, Р. №32/2009 г. по н. д.№ 737/2008 г. на І НО на ВКС и др./. Това е така, защото правнозначимият факт за съществуването им едновременно е един и същ и това е смъртта на работника и настъпилите пряко увреждания за наследниците му. Деликтът е общото правопораждащо основание за предявяване на претенция за обезвреда - както срещу прекия причинител на вредата по чл. 45 от ЗЗД – в случая срещу подсъдимия, така също и срещу работодателя на загиналия работник – на основание чл. 200 от КТ, макар тези два иска да са от различни отрасли на обективното право. / в същия смисъл е ТР №2/2012 г. на ВКС по ТД №1/2010 г. на ОСТК на ВКС/. Следователно правото на иск по чл. 45 от ЗЗД, не изключва това по чл. 200 от КТ и обратното, като те могат да се развиват успоредно в две самостоятелни производства и се погасяват с изплащането на обезвредата в пълен размер от деликвента или от работодателя. Едва тогава претенцията на ищеца към деликвента би се явила неоснователна и би довела до отхвърляне на иска по чл. 45 от ЗЗД. Или, съобразно установената фактология по делото –претенцията на гражданския ищец към подс. Е. би била неоснователна, ако работодателят /фирма/ беше изплатил присъденото обезщетение на Е. К. на основание чл. 200 от КТ /по влязлото в сила решение по гр. д. № 5898/13 г. на СРС по образуваното изпълнително производство 20199290401918 на ЧСИ, в този смисъл ТР №1/2016 г. на ВКС по ТД №1/2016 г. на ОСГТК на ВКС/. В настоящия казус, въззивният съд неправилно е отхвърлил иска срещу подс. Е. предявен на основание по чл. 45 от ЗЗД, тъй като наличието на осъдително съдебно решение за същия деликт, но срещу друг ответник, какъвто е работодателя на пострадалия работник /фирма/ , не го лишава от неговата основателност, тъй като правото за обезвреда не е погасено, понеже не е платено присъденото обезщетение. Вредата както правилно се сочи в касационната жалба се смята за обезщетена, не, когато е установена с влязла в сила решение, а тогава, когато увреденото лице е окончателно удволетворено от реалните плащания в пълен размер. / съгласно ТР №1/2016 г. на ВКС по ТД №1/2016 г. на ОСГТК на ВКС/. Като е отхвърлил гражданския иск срещу подсъдимия предявен на основание чл. 45 от ЗЗД като неосновател, въззивният съд е нарушил закона, което налага касационната инстанция да упражни правомощията си предвидени в чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК, като измени решението и го отмени в частта, в която ВТАС е отхвърлил иска с правно основание по чл. 45 от ЗЗД и вместо това уважи същия, като основателен, като осъди подс. Е. да заплати на гражданския ищец К. сумата от 20 000 лв. представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди в следствие на смъртта на неговия родител, считано от датата на настъпване на смъртта- 29.02.2012 г., в едно със законната лихва до окончателното му изплащане. Следва решението да бъде отменено и в частта, в която е отменена присъдата, с която подсъдимият е осъден да заплати 800 лв. –представляваща държавна такса върху уважения граждански иск и подсъдимият да бъде осъден да я заплати. Мотивиран от изложеното и на основание чл. 354, ал. 2 , т. 5 от НПК ВКС, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ РЕШЕНИЕ №84 от 10.07.2023 г. постановено по внох № 41/23 г. по описа на ВТ- АС в частта, в която е изменена присъда № 20 от 5.12.2022 г. по нохд № 207/22 г. на ОС- Велико Търново по отношение на гражданския иск предявен срещу подс. Е. Д. Е., който е отхвърлен като неоснователен за сумата от 20 000 лв. и ОТМЕНЯ решението в тази му част, като вместо това : ОСЪЖДА на основание чл. 45 от ЗЗД подс. Е. Д. Е. да заплати обезщетение на гражданския ищец Е. В. К. за претърпените от него неимуществени вреди в размер на 20 000 лв. в едно със законната лихва, считано от датата на настъпване на смъртта на 29.02.2012 г. до окончателното му изплащане. Осъжда подс. Е. Д. Е. да заплати сумата от 800 лв. представляваща 4% държавна такса върху уважения граждански иск. В останалата част въззивното решение е влязло в сила. Решението е окончателно. Председател : Членове : 1. 2.