1 Р Е Ш Е Н И Е № 125 София, 21 март 2011 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на втори март две хиляди и единадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ при секретар: Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Красимира Колова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 1009/2011 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимите И. А. Н. и Г. Д. Д. против въззивно решение № 172 от 15.12. 2010 г., постановено по ВНОХД № 374/2010 г. от Апелативен съд – Варна, с което е изменена частично осъдителната присъда на окръжния съд от същия град. Жалбата на подсъдимия Н. се позовава на касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 3 от НПК. Основното искане е за изменение на решението и преквалификация на извършеното по чл. 124 от НК, както и намаляване на наказанието. В жалбата на подсъдимия Д. се сочат всичики касационни основания по чл. 348, ал.1 от НПК. Правят се алтернативни искания за отмяна на решението и оправдаване на подсъдимия или връщане на делото за ново разглеждане, претендира се още и преквалификация на деянието по чл. 124 от НК и намаляване на наказанието. В съдебното заседание жалбата на подсъдимия Н. се поддържа лично и от процесуален представител. В съдебното заседание жалбата на подсъдимия Д. се поддържа лично и от процесуален представител. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. С първоинстанционната присъда № 97/20.09.2010 г. по НОХД № 1172/2009 г. по описа на Окръжен съд - Варна подсъдимите И. Н. и Г. Д. са били признати за виновни в това, че на 28/29.12.2009 г. в съучастие, като съизвършители и при условията на опасен рецидив, умишлено умъртвили М. В. М., като деянието е извършено по хулигански подбуди – престъпление по чл. 116, ал.1, т. 11 и т. 12 от НК във вр. с чл. 20, ал.2 във вр. с чл. 29 от НК. Наложеното наказание за двамата подсъдими е “доживотен затвор”. С въззивното решение, предмет на касационен контрол, присъдата е била изменена, като наказанията са намалени – на двадесет години лишаване от свобода за подсъдимия Н. и на седемнадесет години лишаване от свобода за подсъдимия Д., чието изтърпяване да започне при “строг” първоначален режим в затвор. ІІ. В касационната жалба на Н. се съдържат твърдения за нарушение на материалния закон, поради неправилно квалифициране на деянието като убийство при липса на умисъл за такова престъпление. От изложеното в жалбата може да се заключи, че възраженията на подсъдимия Н. се отнасят до неправилна оценка на доказателствата и игнориране на установени обстоятелства, които подкрепят защитната теза. Така формулираните възражения могат да се преценяват, като такива, сочещи на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Доводите, представени в подкрепа на основанието по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК, се свързват с необходимата, според жалбоподателя, преквалификация в по-леко наказуемо престъпление, но се възразява и срещу “различния подход при определяне на наказанието”, използван по отношение на двамата подсъдими. В касационната жалба на подсъдимия Д. са изтъкнати доводи, относими към всички касационни основания. Твърди се, че подсъдимият Д. незаконосъобразно е осъден за деяние, което не е извършил. Най- общо претенцията е за допуснати съществени процесуални нарушения, поради несъобразяване с изискванията на чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал.5, чл. 305 и чл. 339 от НПК, като акцентът е поставен върху липса на обективна и съвкупна оценка на доказателствените източници, както и че в основата на осъждането на Д. е т. нар. “оговор”. ІІІ.По доводите за допуснати съществени процесуални нарушения. Не се разкриват пороци при формиране на вътрешното убеждение за фактическите констатации, определили участието на двамата подсъдими в побоя, нанесен върху пострадалия М., което участие е било ясно и подробно обсъдено и разрешено. Версията, която и сега се поддържа с касационната жалба на подсъдимия Д., че не е участвал в побоя, а съприкосновението му с пострадалия се свежда само до незначителен удар, определен като “шамар”, както и оказване на помощ, е била предмет на изследване от първата инстанция, към които изводи за отхвърлянето й се е присъединил въззивният съд и след самостоятелен доказателствен анализ. Основните възражения на подсъдимия Д., направени в тази връзка, всъщност се основават на собствена интерпретация на доказателствата. Твърдението, че фаталните удари, довели до смъртта на пострадалия, са били нанесени с “метална кука”, която е била в ръцете само на подсъдимия Н., не държи сметка за установеното от СМЕ и дадените разяснения на вещите лица в хода на съдебното следствие пред първата инстанция. По експертен път са установени травматичните увреждания, тяхното естество, механизъм на причиняване, причината за смъртта на пострадалия. Експертите са заключили, че раните по главата, довели до травматичния кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка, са резултат от удари в дясно-слепоочно-теменно-тилна област на главата. Причиняването на увредите в тази област не носят характеристиката да са получени при употреба на представеното веществено доказателство - арматурно желязо, тъй като поради неговата особеност то би предизвикало разкъсно-контузни рани и ожулвания. Посоченото, детайлно анализирано от предходните инстанции, е в основата на отхвърлянето на идентично възражение, поддържано от защитата на подсъдимия. Отделно от това, следва да се посочи, че когато деянието е осъществено при общност на умисъла, в които рамки съизвършителите използват различни увреждащи средства и нанасят различни по сила удари, нито един от съучастниците не може да се позовава на ексцес на умисъла, след като е възприемал и се е съгласявал с действията на другия. На следващо, място изводите на съда за участието на подсъдимия Д. в побоя, нанесен върху жертвата, не се основава само на уличаващите го обяснения на подсъдимия Н., а на внимателната преценка на същите и логичната им връзка с останалите данни, очертаващи наличието на физически контакт с пострадалия, изразил се в нанасяне на удари, а не само по оказване на помощ, каквито са защитните твърдения. В тази насока е отчетено съответствието между заявеното от подсъдимия Н. и останалите доказателства – данните, съдържащи се показанията на свидетелката Л., последните частично кредитирани от съда; обстоятелствата, фиксирани при извършения оглед; установените наранявания по ръката на подсъдимия Д., сочещи на нанесен удар със задната повърхност на ръката в областта на зъбите; месторазположението на биологичния материал, произхождащ от пострадалия, установен върху дънковия панталон, носен от Д. - задната част под колената на двата крачола, на три места с разлика във височината. Защитната теза, че кръвта по дънките на Д. е оставена при преместването на жертвата от двамата подсъдими убедително е опровергана, не само защото предходните инстанции, позовавайки се на установеното по делото, са приели, че жертвата не е премествана, а завъртяна към огъня. Неубедителността на тезата е подчертана и при съпоставянето на резултатите от СМЕ за местоположението на единственото по-обилно кървящо нараняване върху тялото на пострадалия (кръвоизлив от носа) с установеното месторазположението на кръвта по дънките, посочено по-горе. Последното добре отговаря на заявеното от подсъдимия Н. – за нанесени от Д. удари с крак, коляно (тъпчене) по главата и тялото на пострадалия. Иначе казано, твърденията на подсъдимия Д., че присъдата почива само на “оговор” е неоснователно, защото участието му в деянието е резултат на комплексна оценка на доказателствата. Безспорно е, че в едната си част те имат косвен характер, но в тяхната съвкупност и с преките доказателства, недвусмислено са определили авторството на деянието, признато в лицето и на двамата подсъдими. Не е нарушен материалният закон от въззивния съд, който аргументирано е отказал да преквалифицира деянието в по-лек престъпен състав – този по чл. 124 от НПК. Евентуалният умисъл, приет от втората инстанция, за убийство, а не за телесна повреда, е изведен въз основа на установените данни, в които той е обективиран. В тази връзка, предходната инстанция подробно се е спряла на данните за използваните средства, насоката, броя и силата на ударите, продължителното насилие, фактът, че побоя е нанесен върху лице, което поради алкохолно опиване е със силно занижени възможности за съпротива. П. от защитата на Н. доводи за хаотичността на травмите, установени по цялото тяло на жертвата, също не подкрепят извод за причиняване смърт по непредпазливост. Подсъдимите са нанесли поредица от интензивни удари, довели до множество увреди, което доказва продължителността на побоя, преустановяван и подновяван, в рамките на който те, макар и повлияни от алкохол, са имали капацитет да осъзнаят възможността да настъпи смъртта на пострадалия. Ето защо, искането, поддържано и от двамата подсъдими, за квалифициране на деянието по чл. 124 от НК, не кореспондира с доказателствата по делото и законосъобразно е отхвърлено от въззивната инстанция. Наказанията, определени на подсъдимите, след извършената корекция от въззивната инстанция, не са явно несправедливи по смисъл на чл. 348, ал.5, т. 1 от НПК. В жалбата на подсъдимия Н. се набляга на “различния подход” при определяне на наказанията с оглед по-строгото му санкциониране. Подобен упрек е неоснователен, като се има предвид разпоредбата на чл. 21, ал.1 от НК, която разпоредба е имал предвид въззивния съд. Отделно от това, правилно е взето под внимание съдебното минало на подсъдимия Н. (при спазване ограниченията на чл. 56 от НК), и най – вече осъждането му за престъпление със същата правна квалификация, като тази по настоящето дело. Жалбата на подсъдимия Д. не съдържа нарочни доводи в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК, извън заявеното – че е осъден невинен човек. В съдебното заседание пред касационната инстанция искането за намаляване на наказанието е поставено като алтернатива, при не уважаване на другите претенции. Касационният състав не намира основание да се намеси, тъй като санкцията, определена в размер на седемнадесет години лишаване от свобода, е адекватна на степента на обществена опасност на деянието и на дееца и е в състояние да постигне целите, визирани в чл. 36 от НК. В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал. 1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 172 от 15.12.2010 г., постановено по ВНОХД № 374/2010 г. от Апелативен съд – Варна. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.