Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е                                                                                                             №  318                                                        Гр.София, 03 юни  2010 г.                                                                                       В   И М Е Т О   Н А  Н А Р О Д А   Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на  тридесет и първи май,  две хиляди и десета година, в състав:                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА                                                 ЧЛЕНОВЕ:          ТАТЯНА КЪНЧЕВА                                                                                      ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА   При участието на секретаря ЦЕКОВА В присъствието на прокурора ГЕБОВ изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 248/10 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:   С решение № 38/05.03.10 г., постановено от АС-Варна по В. Н. Д.359/09 г., е потвърдена присъда № 34 на ОС- Шумен, постановена на 30.09.09 г. по Н. Д. 421/09 г. С последната подсъдимият е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.199,ал.1,т.3 вр.чл.198,ал.1 вр.чл.20,ал.2 НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от пет години. На основание чл.68,ал.1 НК е постановено да изтърпи наказание лишаване от свобода за срок от една година, наложено с присъда № 1238/ 02.10.07 г.на БРС, в сила от 18.10.07 г., чието изтърпяване е било отложено с изпитателен срок от три години. С. е осъден да заплати на конституирания като граждански ищец пострадал Г. Г. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3 000 лв.,като искът е отхвърлен до пълната претендирана част от 7 000 лв. Недоволен от така постановения съдебен акт е останал подсъдимият, който в срок го атакува с лична жалба, с развиване на оплаквания за подвеждане от с. на защитата за възможност да се постигне оправдателна присъда; с признаване на вината и посочване на допълнителен извършител; с наблягане на обстоятелството за наличие на три деца и социално слабо семейство. Финално е отправено искане до ВКС за намаляване на наложеното наказание. В съдебно заседание жалбата се поддържа лично от касатора, като се уточняват исканията или за намаляване на наказанието, или за отмяна на съдебните актове и връщане на делото на ОС-Шумен за ново разглеждане, предвид възможност за ползуване на процедурите по сключване на споразумение или съкратено съдебно следствие. Назначеният пред тази инстанция служебен защитник на подсъдимия настоява ВКС да се занимае и с начина, по който е прието за установено авторството на деянието. Гражданският ищец С. намира жалбата за неоснователна. Представителят на ВКП изразява становище за необходимост от оставяне на решението в сила. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и изтъкнатите в нея доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 НПК, намира за установено следното:   Върховният касационен съд като последна инстанция е легитимиран да се произнася по атакуваните пред него съдебни актове, обмисляйки касационните основания, визирани в разпоредбата на чл.348,ал.1,т.1-3 НПК. Затова сезиращите го процесуални документи- протест и/или жалба- трябва да съдържат аргументи, сочещи директно или безусловно водещи /макар и словно и цифрово неспоменати/ към някоя от хипотезите- нарушение на материалния, на процесуалния закон и/или явна несправедливост на наложеното наказание. Върховният касационен съд като инстанция единствено по правото, за разлика от долустоящите съдилища, които са такива по фактите и правото, не може да установява нови фактически положения според събрания доказателствен материал. И това е така, защото би означавало да се произнася по фактическа необоснованост, която не е касационно основание. При надлежно сезиране, ВКС е в състояние да преценява дали съдебната оценка по набраните по процесуален ред доказателства е законосъобразно формирана /нарушение на процесуалния закон/ и е довела до правилно приложение на материалния закон или не. Приложението на материалния закон е относимо и към съдебната преценка в рамките на определяне на наказанието по чл.54 или 55 и сл. НК. Освен това има варианти, при които то се явява неразривно свързано с явната несправедливост на наложеното наказание,при налични такива оплаквания и искане за връщане на производството на предходна инстанция с оглед увеличаване на наказанието. Пренесено към настоящия казус, гореказаното навежда на извод,че жалбата на подсъдимия, преценена в съдържателен план, не формулира оплаквания за порочност на атакувания съдебен акт поради незадълбочена и извратена интерпретация на доказателствения материал, а оттам- и за нарушение на материалния закон. Напротив, жалбата е изпъстрена с признания за вина по текста от НК, по който С. е осъден, сочене на пореден извършител и маркиране на действия на защитата, които обстоятелства не са от кръга въпроси, произносими от висшата съдебна инстанция по наказателни дела. Ето защо няма как да бъде уважено искането на служебния защитник, изразено в съдебно заседание, да се направи преценка дали превратно е формирана волята на решаващите съдилища /без значение за неговата основателност или не/ и ВКС е длъжен да се произнася в границите на възприетата от тях фактология. Няма как на следващо място, на този стадий на производството да се обмисля дали сключването на споразумение с държавното обвинение или преминаване към процедура по съкратено съдебно следствие, биха се явили по-благоприятни за касатора /извън обстоятелството,че те не са задължителни/ и на тази база да се отменят съдебните актове и делото да се върне на ШОС за ново разглеждане, каквото искане се отправя от подсъдимия.   Единственото съображение, което ВКС намира за съдържащо се в правомощията му да прецени, е свързано с претенцията на С. , да бъде намалено наложеното му за извършено престъпление по чл.199,ал.1,т.3 вр.чл. 198, ал.1 НК наказание. В подкрепа на това искане може да се разтълкува посочването на семейство с три деца и социално слаб произход. Предвид обстоятелството, че на подсъдимия е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 5 години, което е най-ниското, предвидено в закона за определяне при условията на чл.54 НК, то означава, че по същество се развива оплакване за нарушение на материалния закон с неосъществяване на оценъчната дейност за отмерване на наказанието при условията на чл.55 НК. Казаното от своя с. е касационно основание по чл.348,ал.2,пр.1 вр.ал.1,т.1 НПК- материалният закон е приложен неправилно. Погледната от този ъгъл, жалбата се явява основателна. Вярно е, че при определяне на дължимото на С. наказание, оценката на смекчаващите несъставомерни субективни елементи включва ниската стойност на отнетото имущество и тежкото семейно положение на извършителя. И въпреки всичко наказанието е наложено при спазване изискванията на чл.54 НК. Очевидно въззивният съд е възприел аргументите за неприсъствие в кориците на делото на фактори, относими към обстоятелствата по чл.55 НК, макар и мотивировката му по наказанието да е изключително словно пестелива. Същевременно, по мнение на тази инстанция, не е отчетен личният принос на дееца при извършване на престъплението. Дори в рамките на приетата от решаващите съдилища фактология, той е по-незначителен спрямо останалите трима извършители. И при възприемане на тезата, че по силата на разпоредбата на чл.20,ал.2 НК С. е извършител на инкриминирания му грабеж, същият не е бил инициатор на престъпното посегателство и в най-малка степен е допринесъл за него. Този доминиращ при преценката на дължимото наказание елемент, осмислен наред със споменатата вече ниска стойност на отнетото имущество, стои в основата на разсъждението за наличието на изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства, когато и най-лекото, предвидено в закона наказание, ще се окаже несъразмерно тежко, ако бъде наложено. В този смисъл се приемат за налични предпоставките на чл.55,ал.1,т.1 НК и на подсъдимия следва да бъде определено наказание под пет години лишаване от свобода. В същината си обсъжданото съдебно действие довежда до намаляване на наказанието, каквото искане е основното, направено от касатора в неговата жалба. Преценявайки всички важими фактори, включително и обстоятелството, че деецът е осъждан, ВКС счита,че наказание лишаване от свобода за срок от две години е най-адекватно на стореното от него. Отмерено в такъв размер, то ще даде възможност за преоценка от с. на С. на неправомерното му поведение и превъзпитаването му в дух на стриктно зачитане на чуждите телесна неприкосновеност и собственост. Наказанието лишаване от свобода за срок от две години ще отговори в най-голяма степен и на заложените в чл.36 НК цели. В този смисъл решението на АС-Варна следва да бъде изменено. Промяната обаче не води до необходимост от определяне на различен първоначален режим за изтърпяване на наказанието. Това е така, защото касаторът не се осъжда сега за първи път на лишаване от свобода до пет години, когато по силата на чл.59,ал.1 ЗИНЗС би следвало да му се определи общ режим. Освен това постановеното за него настаняване в затвор от ШОС, потвърдено от АС-Варна, а не в затворническо общежитие от закрит тип, ще окаже по-добро превентиращо действие, с оглед въздържание от бъдещо противозаконно поведение.   Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.2,т.1 вр. ал.1,т.3 вр.чл.348,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение   Р Е Ш И :   ИЗМЕНЯВА решение № 38/05.03.10 г.,постановено от АС-Варна по В. Н. Д. 359/09 г.,като на основание чл.55,ал.1,т.1 НК ОПРЕДЕЛЯ на С. К. С. наказание лишаване от свобода за срок от ДВЕ ГОДИНИ, за извършено престъпление по чл.199,ал.1,т.3 вр.чл.198,ал.1 вр.чл.20, ал.2 НК.   ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част.   РЕШЕНИЕТО е окончателно.       ПРЕДСЕДАТЕЛ:     ЧЛЕНОВЕ: 1/       2/