7 Р Е Ш Е Н И Е № 54 Гр. София, 13 март 2017 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на втори март през две хиляди и седемнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора Джамбазов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 140/2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по протест на прокурор от Апелативна прокуратура – Велико Търново и по касационна жалба на адв. Р. – служебен защитник на подс. В. Н. В. против решение № 228/03. 10. 2016 год., постановено по в. н. о. х. д. № 217/2016 год. по описа на Великотърновския апелативен съд. В протеста са изложени доводи за явна несправедливост на наложеното наказание. Тезата за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НК е аргументирана от прокурора с високата степен на обществена опасност на конкретното деяние предвид възрастта на пострадалата и евентуалните последици за нейното формиране и изграждане като личност. Поддържа се освен това, че наложеното от апелативния съд наказание няма да съдейства за поправянето и превъзпитанието на подсъдимия, който е личност с висока степен на обществена опасност предвид многобройните му предходни осъждания. По тези съображения представителят на държавното обвинение настоява въззивното решение да бъде отменено, а делото да бъде върнато на апелативния съд за ново разглеждане с указания за увеличаване на наказанието. В жалбата на служебния защитник са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и 3 от НПК. Твърди се, че обвинението не е доказано и присъдата е необоснована, както и че неоснователно съдът е отказал да постави в очна ставка подсъдимия и пострадалата. Поддържа се, че при индивидуализация на наказанието не са отчетени психическото състояние на В., липсата на трайни последици от деянието за пострадалата и краткотрайността на посегателството, които според защитника обосновават приложението на чл. 55 от НК в случай, че не бъде удовлетворено искането за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за ново разглеждане. В съдебно заседание представителят на Върховна касационна прокуратура не поддържа протеста. Счита, че при индивидуализация на наказанието са отчетени всички смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, съобразени са степента на обществена опасност на деянието и дееца и е наложена санкция, която ще съдейства за постигане на целите по чл. 36 от НК. Дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Подс. В. В. не се явява и не изразява лично становището си по основателността на протеста и жалбата. Служебният защитник поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения и пледира решението на апелативния съд да бъде отменено, а делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав. Алтернативно поддържа искането си за индивидуализация на наказанието при условията на чл. 55 от НК. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 10/23. 06. 2016 год., постановена по н. о. х. д. № 377/2015 год., Окръжният съд – Ловеч е признал подс. В. Н. В. за виновен в това, че на 01. 06. 2015 год. в [населено място], [улица], извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на Е. Б. – лице, ненавършило четиринадесетгодишна възраст, като деянието представлява опасен рецидив, поради което и на основание чл. 149, ал. 5, т. 3 вр. чл. 29, ал. 1, б. „Б” и чл. 54 от НК го е осъдил на шестнадесет години лишаване от свобода, като е определил първоначален строг режим на изтърпяването му в затворническо общежитие от закрит тип. Съдът е зачел времето, за което подсъдимият е бил задържан за 24 часа и е възложил в негова тежест разноските по делото. Присъдата е проверена по въззивна жалба на служебния защитник и с решение № 228/03. 10. 2016 год., постановено по в. н. о. х. д. № 217/2016 год., Великотърновският апелативен съд я е изменил в санкционната ѝ част, намалявайки наложеното наказание от шестнадесет на осем години лишаване от свобода. В останалата част присъдата е потвърдена. Касационният протест и жалбата на служебния защитник са неоснователни. Преди всичко следва да бъдат разгледани доводите в касационната жалба за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като от евентуалната им основателност зависи дали ще бъдат обсъждани аргументите на обвинението и защитата за явна несправедливост на наложеното наказание. Във връзка с възраженията на служебния защитник, касаещи доказателствената съвкупност, следва изрично да се подчертае, че касационната инстанция, за разлика от въззивната такава, не е съд по фактите. Тя не може да установява нови фактически положения или да пререшава въпроса за достоверността и убедителността на един или друг доказателствен източник, нито да подменя вътрешното убеждение на проверявания съд, като му дава указания в тази насока. Предметът на касационната проверка е ограничен единствено до спазване на разпоредбите, гарантиращи формалната правилност на вътрешното убеждение. Логична последица от така очертаните предели на касационното производство е изключване на необосноваността от касационните основания. Предвид изложеното настоящият състав на ВКС няма да обсъжда доводите за необоснованост на въззивното решение. В същото време внимателният прочит на материалите по делото не дава основание да бъде отправен упрек към аналитичната дейност на въззивния съд. В изпълнение на задължението си да провери изцяло правилността на атакувания пред него съдебен акт контролираната инстанция е подложила на собствен внимателен анализ доказателствата и средствата за тяхното установяване. Събраните в хода на първоинстанционното съдебно следствие гласни и писмени доказателства, както и експертните заключения, са били обсъдени поотделно и в съвкупността им, а оценъчната дейност на апелативния съд е реализирана при спазване правилата на формалната логика. Доказателствата са ценени съобразно действителното им съдържание и са изложени убедителни мотиви във връзка с достоверността им. Въззивната инстанция е възприела изцяло фактическата обстановка, описана в мотивите на първоинстанционната присъда, споделила е доказателствената оценка на окръжния съд и е изложила и собствени съображения относно годността на доказателствата и доказателствените средства и тяхното съответствие с обективната истина. Обстоятелствата, подлежащи на установяване съобразно поставените от обвинението фактически рамки, са изведени след изпълнение на процесуалните изисквания за обективност, всестранност и пълнота. Неоснователно се поддържа от защитата, че е недопустимо осъдителната присъда да почива единствено на показанията на пострадалата. В процесуалния закон не съществува зависимост между броя на свидетелите, уличаващи подсъдимия, и признаването му за виновен по повдигнатото му обвинение и това е така предвид забраната на чл. 14, ал. 2 от НПК за придаване на формална доказателствена сила на доказателствата и средствата за тяхното установяване. Както правната доктрина, така и съдебната практика неизменно приемат, че и едно единствено доказателствено средство може да бъде достатъчно за постановяване на осъдителна присъда, стига да удовлетворява императивното изискване за безспорна и категорична доказаност на обвинението. Казано по друг начин, зависимостта между доказателствата и осъдителната присъда е качествена, а не количествена. Отделен е въпросът, че в настоящия случай инстанциите по фактите са основали констатациите си относно авторството на деянието и механизма на извършването му не само върху заявеното от Е. Б., но и върху посоченото от свидетелите А. Р., К. М., А. Е., Б. В., Л. К., К. К. и В. И., както и върху заключението на съдебнопсихиатричната експертиза на пострадалата. Безспорно посочените свидетели не са били очевидци на деянието, но с оглед обстоятелството, че показанията на първите петима от тях са източник на производни доказателства, долу стоящите съдилища законосъобразно са ги ползвали като средство за проверка достоверността на твърденията на пострадалата. След като са установили, че съобщеното от детето при разпита му е идентично с разказаното от него на всеки от свидетелите, а съгласно заключението на съдебнопсихиатричната експертиза при пострадалата не са налице данни за склонност към преувеличаване или фантазиране, нито такива за повишена внушаемост, окръжният и апелативният съд са приели, че показанията на Б. заслужават доверие. За този извод е допринесло и отсъствието на каквито и да било доказателства за предшестващи деянието влошени отношения между В. В. и семейството на пострадалата, които биха ги мотивирали свидетелите да проявят тенденциозност във вреда на подсъдимия. В съответствие с изискванията на НПК обект на задълбочено обсъждане са били и обясненията на подсъдимия. Същите са били преценени както от гледна точка на тяхната вътрешна съгласуваност, логичност и житейска убедителност, така и с оглед корелацията им с останалите гласни доказателствени средства. Апелативният съд с основание е акцентирал върху обстоятелството, че при поставянето му в очна ставка със свидетелите А. Р. и Б. В., позицията на В. В. е претърпяла съществена промяна що се отнася до посещение на родителите на пострадалата след деянието с цел да искат обяснение от него за извършеното и за негово такова на рождения ден на свид. Р., при което е направил извън съдебно признание, като убедително е защитил извода си, че твърденията на В. В. не отговарят на обективната истина, а изразяват единствено неговата защитна позиция. Не могат да бъдат споделени и възраженията на служебния защитник касателно отказа на инстанциите по фактите да поставят в очна ставка подсъдимия и пострадалата. Поначало наличието на противоречия между гласните доказателствени средства не предпоставя задължителното извършване на очна ставка между лицата, депозирали разминаващи се твърдения. Този извод следва от логическото и смислово тълкуване на употребения от законодателя израз в чл. 143, ал. 1 от НПК „може да се направи очна ставка”. При положение, че съществуващите противоречия могат да бъдат преодолени чрез анализ и съпоставяне на доказателствените източници и са изложени убедителни и изчерпателни съображения кои от тях заслужават доверие (както е сторено в настоящия казус), отказът да бъде проведена очна ставка не съставлява основание за отмяна на въззивния съдебен акт. Неоснователни са и доводите на страните за явна несправедливост на наложеното наказание. Контролираната инстанция е съобразила всички обстоятелства, имащи значение за вида и размера на санкцията, без да надценява едни от тях за сметка на останалите, като е направила законосъобразен извод, че наказанието следва да бъде намалено, оставайки в пределите по чл. 54 от НК. За да обоснове тезата си, че санкцията следва да бъде индивидуализирана при условията на чл. 55 от НК, защитата акцентира върху личностовото разстройство на подсъдимия. Безспорно същото представлява смекчаващо отговорността обстоятелство и именно като такова е третирано от апелативния съд. Само по себе си обаче то не е достатъчно за определяне на наказание под най-ниския предел, предвиден за престъплението по чл. 149, ал. 5 от НК. Като кумулативно изискване за приложение на чл. 55 от НК законодателят е предвидил и задължителна констатация, че и най-лекото наказание за извършеното престъпно посегателство би било несъразмерно тежко. В конкретния казус подобен извод не може да бъде направен предвид наличието на няколко обстоятелства, които долу стоящите инстанции законосъобразно са оценили като отегчаващи. Такава характеристика притежават преди всичко предходните осъждания на подсъдимия извън онези, квалифициращи деянието като опасен рецидив по смисъла на чл. 29, ал. 1, б. „Б“ от НК. От съществено значение е и фактът, че престъплението – предмет на настоящото дело, е извършено само шест месеца след освобождаване на подсъдимия от местата за лишаване от свобода. Изложеното дава основание да се приеме, че предходните наказания на В. не са допринесли за поправянето и превъзпитанието му. Наред с това преценката доколко са налице предпоставките на чл. 55 от НК не би била обективна и съответна на закона, ако бъде игнорирано още едно отегчаващо обстоятелство, а именно, че подсъдимият се е възползвал от доверието, което е изпитвала към него пострадалата предвид родствените им връзки. При наличието на тези отегчаващи обстоятелства апелативният съд с основание е отказал да удовлетвори претенцията на В. В. за налагане на наказание под минимума, предвиден в чл. 149, ал. 5 от НК. Неоснователни са и доводите в протеста, че, намалявайки наказанието, долустоящият съд е проявил прекомерна снизходителност към подсъдимия. Внимателният прочит на материалите по делото показва, че контролираната инстанция е оценила съобразно действителната им тежест и значение всички обстоятелства, на които акцентира представителят на държавното обвинение. Безспорно, както вече беше посочено, подс. В. е с обременено съдебно минало, като с с характер на отегчаващи обстоятелства са осъжданията му, които не се отразяват върху правната квалификация на деянието. В същото време апелативният съд с основание е посочил, че всички те са за престъпления против собствеността или за отклонение от военна служба, но не и за посегателства срещу личността. Не се основават върху събраните доказателства и аргументите на прокурора за предварително планиране на деянието. Съдилищата по фактите са приели за безспорно установено по делото, че посещението в дома на нейните роднини е по инициатива на пострадалата, а от друга страна, съгласно заключението на съдебнопсихиатричната експертиза, деянието представлява декомпенсаторна реакция с бърз интензитет на емоциите, съпроводена със скъсен самоконтрол и отреагиране с цел разреждане на сексуално напрежение при моментно подценяване на социално-негативните последици от извършеното и неговата наказуемост. Най-сетне, несподеляемо е и възражението, че не са отчетени последиците от деянието и отражението му върху изграждането на пострадалата като личност. На стр. 14 от своя акт апелативният съд е обсъдил показанията на свид. К. М. за състоянието на пострадалата и е съобразил, че макар експертите да са констатирали при прегледа на Е. Б. тревожност, обърканост и честа смяна на настроението, не са направили извод за трайни негативни последици за нормалното ѝ психофизическо развитие. Всичко това, наред с обстоятелството, че блудствените действия на подсъдимия не са се отличавали с бруталност и необичайно висока интензивност, мотивира и настоящия съдебен състав да приеме, че деянието не разкрива изключително висока степен на обществена опасност и не предпоставя налагането на наказание в размер по-голям от определения от въззивния съд. В заключение – при проверката на въззивния съдебен акт в санкционната му част касационната инстанция не констатира очевидно несъответствие между отмерения от съда обем наказателна принуда, от една страна, и обществената опасност на деянието и дееца – от друга, поради което не е налице необходимост да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 2, т. 1 или тези по чл. 354, ал. 3, т. 1 от НПК. Същевременно съдът съобрази, че след постановяване на въззивното решение със ЗИДЗИНС (обн. ДВ, бр.13/2017 год.) са изменени чл. 41, ал. 6 от НК и чл. 301, ал. 1, т. 6 от НПК, като и в двете разпоредби е заличен изразът „и тип затворническо заведение“. Актуалната редакция на ЗИНЗС възлага разпределянето на осъдените в затворническите заведения на ГД „Изпълнение на наказанията“ (чл. 58 от ЗИНЗС). Ето защо е наложително изменение на съдебния акт като бъде отменено настаняването на подсъдимия за изтърпяване на наказанието в затворническо общежитие от закрит тип. В останалата част решението следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 228/03. 10. 2016 год., постановено по в. н. о. х. д. № 217/2016 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, като ОТМЕНЯ настаняването на подсъдимия за изтърпяване на наказанието в затворническо общежитие от закрит тип. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.