Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 369
гр. София, 21.06.2022 г.


ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на двадесет и трети май през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Мадлена Желева

при секретаря ......................................, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 1865 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ш. Селиева У. и М. А. У., и двамата от [населено място], срещу решение № 557/27.05.2021 г., постановено по в.гр.д. № 378/2021 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 3319/02.06.2020г., поправено с решение № 260361/05.10.2020 г., по гр.д. № 9616/2017 г. на Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени предявените от настоящите касатори против ЗД „Бул Инс“ АД искове с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за заплащане на разликата над присъдените по 65 000 лв. на всеки един от тях до размера от по 90 000 лв. обезщетения за неимуществени вреди, претърпени вследствие смъртта на сина им С. М. У., настъпила при ПТП на 02.06.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 01.03.2017 г. – датата, на която изтича срокът за произнасяне от застрахователя по заведената претенция до окончателното изплащане на сумите.
Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно, а допускането на касационно обжалване основават на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът ЗК „Бул Инс“ АД, [населено място] оспорва касационната жалба.
Третото лице – помагач на ответника А. Б. К. не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, при съобразяване на влязлата в сила присъда № 13/05.04.2018 г. по нохд № 585/2017 г. на Старозагорски окръжен съд, е приел за безспорно наличието на предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ за претърпените от Ш. Селиева У. и М. А. У. неимуществени вреди вследствие смъртта на сина им С. М. У., настъпила при ПТП на 02.06.2016 г., причинено от застрахования при ответника водач А. Б. К.. По спорния въпрос за размера на дължимото обезщетение апелативният съд е възприел извода на първоинстанционния съд, че справедливото обезщетение за всеки един от ищците се равнява на по 130 000 лв., съответно, вследствие редуцирането му поради приетото съпричиняване, на по 65 000 лв. В тази връзка, при позоваване на свидетелските показания на С. С. Д. - брат на ищцата, е отчел характера, тежестта, интензитета, степента и продължителността на болките и страданията, претърпени от Ш. Селиева У. и М. А. У., както и възрастта на пострадалия към датата на ПТП. Съобразил е още стадия на обществено – икономическото развитие на страната, включително в аспекта на нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за 2016 г. На следващо място, по втория спорен въпрос относно размера на приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, апелативният съд, позовавайки се на заключението на вещото лице по допуснатата автотехническа експертиза, е приел за правилно определеното от първоинстанционния съд съпричиняване от 50 %. Изложил е съображения, че с действията си починалият е нарушил разпоредбата на чл.25, ал.1, пр.1 ЗДвП, като е навлязъл технически неправилно с управлявания от него лек автомобил в платното за движение, без да изчака преминаването на движещия се по него автомобил, управляван от А. Б. К.. Изтъкнал е, че ако пострадалият е изчакал при извършване на маневрата преминаващия по пътя в този момент автомобил, е могъл да предотврати съприкосновението си с автомобила и настъпването на произшествието. На последно място, по отношение на възражението, релевирано от ищците, относно датата на присъждане на законната лихва за забава върху определените обезщетения, решаващият състав е приел, че лихвата се дължи от 01.03.2017 г., както е присъдена и от първоинстанционния съд, с оглед направеното искане в исковата молба. Изтъкнал е, че съобразно постановеното изменение на исковете, считано от 06.02.2020 г. е допуснато единствено увеличение на исковата претенция. Посочил е още, че в първоинстанционното решение съдът не е формирал воля и не е постановил диспозитив, с който отхвърля акцесорните искови претенции или признава друг период, различен от посочения в исковата молба, като ищците не са поискали да се постанови допълнително решение по тези искове по реда на чл.250 ГПК и не са подали жалба срещу решението, поради което същото в тази част не е предмет на въззивна проверка.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, обективирано в касационната жалба, касаторите поставят като обуславящи материалноправни и процесуалноправни въпроси, разделени от тях в три раздела.
В раздел I от изложението поставят следната група въпроси: 1. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят, и как се оценят и съобразяват при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?“; 2. „Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни факти и обстоятелства, обуславящи търпените болки и страдания от ищеца и настъпили последици, и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите?“; 3. „Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/1968 г.?“; 4. „Длъжен ли е въззивният съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди и достатъчно ли е формално възпроизвеждане на част от свидетелските показания и позоваване на част от задължителните критерии, без да са преценени в тяхната съвкупност и значимост? От значение ли е също правилното отчитане обемът на съпричиняване при определяне обема, с който се намалява обезщетението, и представлява ли това обстоятелство един от съществените критерии за правилно приложение на принципа на справедливост?“; 5. „За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/1968 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят фактите?“; 6. „Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „известно компенсиране на загубеното“?“; 7. „Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 от ПЗР на КЗ и обществено – икономическите и социални условия в страната и тези условия към 2015 г. налагат ли присъждане на по – ниски обезщетения от такива, присъждани за събития, години преди това и след това? Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия?“; 8. „Общественото разбиране за справедливост през последните 3 – 4 години, и конкретно през 2016 г., предпоставя ли присъждане на значително по – ниски обезщетения от присъжданите преди този период за събития 10 – 15 години преди процесното? Осъвременяването на нивата на застрахователно покритие обосновава ли предпоставки за определяне на много по – ниски обезщетения от определяни такива за аналогични случаи при значително по – ниски нива на застрахователно покритие?“; 9. „Нарушен ли е принципът за справедливост при формално сочене от съда за съобразяване с лимита и икономическите условия при определяне на обезщетения, но реално липсва такова съобразяване с определяне на много по – нисък размер на обезщетение /в случая 40 – 50 % по – нисък/ от определени такива за напълно аналогични случаи, но при лимит 10 пъти по – нисък от процесния, при наличие единствено на положителни факти и обстоятелства и липса на каквито и да е негативни такива, обосноваващи занижен размер?“. Въвеждат основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, като по първи, втори и трети въпроси се позовават на решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 104/25.07.2014 г. по т.д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т.о. и решение № 28/09.04.2014 г. по т.д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т.о.; по четвърти въпрос – на ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на ВКС, II т.о. и решение № 104/25.07.2014 г. по т.д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т.о.; по пети въпрос – на решение № 88/09.07.2012 г. по т.д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т.о.; по шести въпрос – на решение № 124/11.11.2010 г. по т.д. № 708/2009 г. на ВКС, II т.о., решение № 88/17.06.2014 г. по т.д. № 2974/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 177/27.10.2009 г. по т.д. № 14/2009 г. на ВКС, II т.о. и решение № 1/05.0.2019 г. по т.д. № 1002/2017 г. на ВКС, I т.о.; по седми и осми въпроси – на решение № 1/05.0.2019 г. по т.д. № 1002/2017 г. на ВКС, I т.о.; по девети въпрос – на ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 1/26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 23/25.03.2014 г. по т.д. № 1154/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 157/28.10.2014 г. по т.д. № 3040/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 94/24.10.2012 г. по т.д. № 916/2011 г. на ВКС, I т.о. и решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на ВКС, II т.о. По отношение на четвъртия въпрос въвеждат и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Първите седем въпроса могат да бъдат обобщени като въпрос за прилагането на критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя. Този въпрос е включен в предмета на делото и е обусловил изхода на спора, но не са доказани поддържаните допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. По въпроса съществува константна съдебна практика – цитираните от касаторите ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 104/25.07.2014г. по т.д. № 2998/2013г. на ВКС, I т.о. и решение № 28/09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, ІІ т.о., както и служебно известните на настоящия състав решение № 114/03.11.2014г. по т.д. № 1053/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 158/28.12.2011г. по т.д. № 157/2011 г. на ВКС, I т.о., решение № 202/16.01.2013г. по т.д. № 705/2011г. на ВКС, ІІ т.о., и много други, в съответствие с които е постановено обжалваното решение. В същите е разяснено, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинена смърт са моментът на настъпване на смъртта, възрастта и общественото положение на пострадалия, степента на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, както и действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и лицето, което търси обезщетение, житейски отношения. Възприето е и становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено – икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Изрично е посочено, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно и водещо значение, а служат като ориентир при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди /в този смисъл цитираните от касаторите решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, II т.о. и решение № 1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, II т.о., както и служебно известните на настоящия състав решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 619/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 212/11.01.2018г. по т.д. № 738/2017г. на ВКС, II т.о., и други/. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил изяснените в практиката на ВКС критерии и е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, значими за установения в чл.52 ЗЗД принцип на справедливостта. Отчел е характера, тежестта, интензитета, степента и продължителността на търпените от ищците болки и страдания и възрастта на пострадалия към датата на ПТП. Извършената от съда преценка относно справедливия размер на обезщетението е към датата на ПТП, като е съобразил конкретната икономическа обстановка в страната към този момент, съответно нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.
Осмият и деветият въпроси не са правни, а представляват единствено питане дали присъденото обезщетение е справедливо. Този довод на касаторите е от значение за правилността на обжалваното решение, доколкото предполага извършването на проверка за законосъобразност на извода на въззивния съд, поради което не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация.
По реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторите поставят в раздел II от изложението следната група въпроси: 1. „При приложение принципа на справедливост и прилагане на съпричиняване длъжен ли е съдът да намали обезщетението с точния обем на приетото съпричиняване, който отчита, или има право на преценка относно обема, с който намалява обезщетението, за да се гарантира определяне на точен паричен еквивалент на търпените морални вреди и постигане целите на паричното компенсиране?“; 2. „Длъжен ли е съдът при отчитане на съпричиняване винаги да намали размера на обезщетението или разпоредбата на чл.51 ЗЗД – при съпричиняване съдът „може“ да намали определено обезщетение – в закона е предвидена възможност и да не се намали размерът на обезщетението при отчетено съпричиняване?“; 3. „Допустимо ли е съдът да приложи последиците на приетото съпричиняване, възприемайки размер по – висок от предвидения с исковата молба, и при определяне на обезщетението за вреди, съответно да съобрази действителния размер на обезщетението, съответстващо на доказаните вреди, като след приспадане на приетото съпричиняване, може ли да постанови окончателен резултат, който не надхвърля петитума на иска?“. Релевират доводи за противоречие на обжалваното въззивно решение с практиката на ВКС, като по първи и втори въпроси се позовават на решение № 511/03.11.2008 г. по н.д. № 510/2008 г. на ВКС, I н.о., а по трети въпрос – на решение № 36/12.05.2014 г. по т.д. № 1065/2013 г. на ВКС, I т.о. По отношение на първи и втори въпроси въвеждат и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Поставените първи и втори въпроси, макар и абстрактно формулирани, са включени в предмета на делото, доколкото касаят извода на съда за наличие на съпричиняване, основан на извършената преценка на установените по делото обстоятелства, специфични за спора. Съгласно т.7 от ППВС № 17/18.11.1963 г. решение № 52/08.05.2008 г. по т.д. № 1498/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 118/27.06.2014 г. по т.д. № 3871/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 142/07.08.2017 г. по т.д. № 3266/2015 г. на ВКС, II т.о. и други, при определяне на наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице е от значение дали са установени конкретни действия или бездействия, с които то обективно е допринесло за настъпване на резултата. Преценката за това дали с поведението си пострадалият е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, както и за определяне на степента, в която се съотнася към вредата като обективен принос на увреденото лице, следва да се извърши от съда. Тази преценка е обусловена от осъществени от пострадалия конкретни действия или бездействия, с които той е способствал за настъпване на вредоносния резултат, като е ирелевантно дали те са виновни или не. Въз основа на заключението на автотехническата експертиза, въззивният съд е направил именно такава преценка, в резултат на която е приел за доказана причинната връзка между поведението на пострадалия и настъпването на вредоносния резултат. Следователно правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД относно определянето на съпричиняването не е нарушено от въззивния съд и не са налице допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Третият въпрос не изпълнява общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е неясно формулиран, без връзка с конкретните правни изводи на въззивния съд. Видно от данните по делото, нито първоинстанционният, нито въззивният съд са възприели размер на обезщетението, по – висок от предявения с исковата молба, нито постановеният окончателен резултат надхвърля петитума на иска. Исковете са предявени, с оглед последвалото увеличение, в размер на по 130 000 лв. за всеки един от ищците, като частични от по 200 000 лв.; определеното от двете инстанции справедливо обезщетение възлиза в размер на по 130 000 лв., съответно редуцирано на по 65 000 лв., поради приетото съпричиняване от 50 %.
В раздел III от изложението касаторите поставят следната група въпроси: 1. „Дължи ли се и от кой момент законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди от деликт, ако се претендира с исковата молба? Искането за законна лихва върху обезщетение за неимуществени вреди от деликт, въведено с искането за обезщетение, представлява ли самостоятелна претенция и трябва ли ищецът да определя размера на лихвата при предявяване на иска? Лихвата включва ли се в цената на иска и трябва ли съдът да има изричен отхвърлителен диспозитив по претенцията за лихва при частично отхвърляне на претенцията за обезщетение?“; 2. „Ако искането за законна лихва не представлява самостоятелна претенция /при претенция за обезвреда на неимуществени вреди от деликт/, непълнота на решението ли е липсата на изричен отхвърлителен диспозитив, изрично и специално по отношение на лихвите върху отхвърлената част на главното вземане, или е достатъчен отхвърлителен диспозитив за главното вземане? Трябва ли да има изричен отхвърлителен диспозитив по отношение на лихвите?“; 3. „Защитата срещу искането за присъждане на законна лихва самостоятелна ли е или е защита срещу главния иск, т.е. възраженията по искането за лихва съвпадат ли с възражения срещу главницата и в този смисъл трябва ли изрично произнасяне с отхвърлителен диспозитив за претендираните законни лихви при частично отхвърляне на главницата?“; 4. „За да се произнесе съдът по претенцията за лихви, достатъчно ли е направеното пред тази инстанция изявление за присъждане на законна лихва? Има ли ограничения относно крайния момент за предявяване на това искане или то може да се заяви при всяко положение на делото, включително и пред въззивния съд, разглеждащ спора по същество? Произнасянето на въззивната инстанция зависи ли от постановен изричен отхвърлителен диспозитив относно лихвите от първоинстанционния съд?“. По първи, трети и четвърти въпроси поддържат основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, като по първи и трети въпроси се позовават на решение № 1048/2001 г. на ВКС, IV г.о., решение № 860/1981 г. на ВС, решение № 60/16.07.2009 г. по т.д. № 648/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 6/28.01.2010 г. по т.д. 3 705/2009 г. на ВКС, II т.о., решение № 45/15.04.2009 г. по т.д. № 525/2008 г. на ВКС, II т.о. и решение № 36/12.05.2014 г. по т.д. № 1065/2013 г. на ВКС, I т.о., а по четвърти въпрос – на решение № 36/12.05.2014 г. по т.д. № 1065/2013 г. на ВКС, I т.о. По отношение на втори въпрос въвеждат допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Формулираните въпроси изпълняват общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са поставени във връзка с решаващите изводи на въззивния съд относно релевираното възражение за датата на присъждане на законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди. Налице е и изискването на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото в цитираното от касаторите решение № 36/12.05.2014 г. по т.д. № 1065/2013 г. на ВКС, I т.о. е прието, че дори и в исковата молба да няма искане за законната лихва няма процесуална пречка то да бъде направено в хода на съдебното производство до приключване на устните състезания, включително и пред въззивния съд. Законната лихва е право на кредитора, което той може да упражни по своя преценка. Не съществува задължение за съда да се произнесе по законната лихва служебно, а само при наличие на надлежно въведено искане. За да се направи валидно искане за присъждане на законна лихва върху главницата, не е необходимо да се спазват изискванията на чл.116, ал.1 и ал.2 ГПК /отм./, и дори е достатъчно устно изявление за присъждане на законна лихва. Законът не създава ограничения относно крайния момент на предявяване на това искане или то може да се заяви при всяко положение на делото, включително и пред въззивния съд, разглеждащ спора по същество, при условията на чл.208, ал.2 ГПК /отм./.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на обжалваното въззивно решение с посочената по – горе практика на ВКС. Поставените въпроси съставът на ВКС уточнява като въпрос относно искането за присъждане на законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди.
Касаторите са освободени от внасяне на държавна такса съгласно чл.83, ал.2 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 557/27.05.2021 г., постановено по в.гр.д. № 378/2021 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 3319/02.06.2020г., поправено с решение № 260361/05.10.2020 г., по гр.д. № 9616/2017 г. на Софийски градски съд, за присъждане на законната лихва върху обезщетенията за неимуществени вреди в размер на по 65 000 лв., считано от 01.03.2017 г. - датата, на която изтича срокът за произнасяне от застрахователя по заведената претенция до окончателното им изплащане.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 557/27.05.2021 г., постановено по в.гр.д. № 378/2021 г. на Софийски апелативен съд, в останалата обжалвана част.
Делото да се докладва на Председателя на I т.о. за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.