5 Р Е Ш Е Н И Е № 15 София. 04.02. 2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в публичното съдебно заседание на двадесет и шести януари две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА БОНКА ЙОНКОВА при секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова т.дело № 326/2010 година Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. фонд,[населено място] срещу решение № 174 от 31.10.2008 г. по гр.д. № 2183/2006 г. на С. градски съд, Гражданска колегия, Въззивно отделение – ІV „Г” състав, с което е оставено в сила решение от 06.04.2006 г. по гр.д.№ 2157/2005 г. на С. районен съд, 29 състав за отхвърляне на предявените, на основание чл.91 от Закона за застраховането/отм./ , във вр. с чл.49 и чл.45 ЗЗД, искове срещу: [фирма], както и срещу евентуалните ответници – ДП”С. и възстановяване” и Г. Н. Д.. С определение № 604 от 30.09.2010 г., на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, е допуснато касационно обжалване на решението по обуславящ изхода на делото правен въпрос - за началния момент, от който започва да тече погасителната давност за упражняване на правото на ГФ да встъпи в правата на увреденото лице, след заплащане на застрахователната сума по чл.88 ЗЗ/ отм./, което право е аналогично на суброгационното право на застрахователя. Констатирано е, че този материалноправен въпрос е разрешен от въззивната инстанция в отклонение от задължителната практика на Върховния касационен съд – ППВС № 7/1977 г., както и решения, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК – Р.№ 178/21.10.2009 г., ІІ т.о.; Р. № 173/30.10.2009 г., ІІ т.о., Р.№ 53/16.07.2009 г., І т.о В жалбата се поддържат касационни доводи за допуснато нарушение на материалния закон – чл.91 ЗЗ/отм./, във вр. с чл.114 ЗЗД. Според касатора неправилно въззивният съд е зачел датата на непозволеното увреждане като начална дата, от която започва да тече давността и спрямо нея е направил извод за погасяване по давност на вземането на Г. фонд/ГФ/ по отношение на евентуалните ответници към момента на предявяване на исковете. Ответникът по касация – Държавно предприятие „С. и възстановяване”, чрез процесуалния си пълномощник, счита, че не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Останалите ответници по касация -: [фирма] и Г. Н. Д. не са заявили становища. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, и след проверка по реда на чл.290, ал.2 ГПК относно правилността на обжалвания съдебен акт, приема следното: С обжалваното решение С. градски съд е потвърдил фактическите и правни изводи на първата инстанция за неоснователност на предявените искове с правно основание чл.91 ЗЗ/ отм./, но по различни съображения. След преценка на писмените доказателствени средства относно възникването на [фирма] като самостоятелно ЮЛ и липсата на данни за правоприемство между това дружество и поделение 64450 – Г., в което е работил Г. Д., е направен извод за недоказаност на предпоставките за гаранционната отговорност на главния ответник, като възложител на работата. По отношение на евентуалните ответници- Държавно предприятие „С. и възстановяване” /конституиран по реда на чл.117, ал.4 ГПК/отм.// и Г. Д., като причинител на непозволеното увреждане, решаващият състав е приел, че исковете са погасени по давност, тъй като моментът, от който започва да тече погасителната давност е този на настъпване на деликта. Въззивният съд е счел за безпредметно обсъждането дали вземането е съществувало, по съображения, че мотивите не се обхващат от силата на пресъдено нещо. Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо, но по същество е неправилно. По поставения материалноправен въпрос, настоящият състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение приема следното: Разпоредбата на чл.91 от Закона за застраховането/ЗЗ/, отм. с влизане в сила на Кодекса за застраховането/§ 5 от ПЗР/, регламентира правото на Г. фонд да встъпи в правата на третото увредено от ПТП лице, на което е изплатил съответното обезщетение, срещу прекия причинител на щетата.Това право е аналогично на регресното право на суброгиралия се застраховател, като то произтича от самия закон. В предвидените от чл.88, ал.1 т.1 ЗЗ/отм./ случаи, когато ГФ изплаща по застраховка „Гражданска отговорност” обезщетение за неимуществени вреди, ако причинителят не може да бъде установен/т.”а”/ и обезщетение за неимуществени и имуществени вреди, ако причинителят не е имал застраховка или не е бил правоспособен водач/т.”б”/, основанието за встъпване в правата на увреденото лице до размера на съответното обезщетение, е реалното изплащане на обезщетението –ал.1, изр.1 на чл.91 ЗЗ/отм./. След като исковата претенция, основана на чл.91 ЗЗ/отм./ не е породена от застрахователно правоотношение, то по отношение на продължителността на погасителната давност е приложима разпоредбата на чл.110 ЗЗД. Именно с оглед основанието на регресния иск на Г. фонд, следва да се приеме, че плащането на обезщетението е начален момент, от който започва да тече 5-годишният давностен срок , а не от настъпването на увреждането. В посочения смисъл е задължителното за съдилищата разрешение, дадено в т.14 от Постановление № 7/1977 г. на Пленума на Върховния съд, което не е загубило своето значение, както и постановените по реда на чл.290 и сл. от ГПК решения на Върховния касационен съд, Търговска колегия: Решение № 178 от 21.10.2009 г. по т.д.№ 192/2009 г., ІІ т.о; Решение № 173 от 30.10.2009 г. по т.д.№ 455/2009 г., ІІ т.о., Решение № 53 от 16.07.2009 г. по т.д.№ 356/2008 г., І т.о. и др. Цитираните решения съставляват задължителна съдебна практика съобразно т.2 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд и липсва основание за промяна на тази практика. Предвид отговора на поставения правен въпрос, не може да се сподели становището на въззивния съд, че началният момент, от който е започнал да тече петгодишния давностен срок е от увреждането. От друга страна, за да се произнесе по това евентуално възражение, направено от евентуалните ответници в производството пред първостепенния съд, не е преценена липсата на категорични доказателства за заверяване на сметката на третото лице/кредитор/, и за евентуалната дата на която всъщност е осъществено плащането по смисъла на чл.305 ТЗ. Действително, във въззивното производство, с оглед решаващите аргументи на първата инстанция за отхвърляне на исковете, основани на посочената разпоредба от ТЗ и по искане на ГФ е допусната съдебно- икономическа експертиза със задача да даде заключение дали е заверена сметката на кредитора при банката –получател [фирма] с изплатената 24.03.2000 г. от ГФ сума в размер на 6 762.10 лв. Независимо от приетото от съда заключение, тази задача практически не е изпълнена, по причини, отразени в констативно- съобразителната част – консолидация на три банки и създаване на единен архив. Дори и да се приеме, че към момента на извършената от вещото лице проверка е било обективно невъзможно снабдяването с необходимите за изпълнение на задачата данни, то е следвало да се даде възможност на ГФ да ангажира надлежни доказателствени средства/ включително и чрез искане за нова, последваща проверка от вещо лице/, от които по категоричен начин да се установи дали е осъществено плащане на обезщетението по смисъла на чл.305 ТЗ и кога точно е заверена сметката на увреденото лице. Точният момент е от значение и при преценка на правопогасяващото възражение, направено от евентуалните ответници. Практиката на ВКС по приложение на разпоредбата на чл.305 ТЗ, пряко свързана с основанието на регресните искове по чл.91 ЗЗ/отм./, е трайна и непротиворечива, като е налице и произнасяне по новия съдопроизводствен ред – напр. Решение № 50 от 02.09.2009 г. по т.д.№ 485/2008 г., ІІ т.о., Решение № 12 от 25.02.2010 г. по т.д.№ 181/2009 г., ІІ т.о. и др. Предвид изложеното и на основание чл.293, ал.1, предл.3 ГПК обжалваното решение следва да се отмени изцяло и тъй като се налага извършване на нови съдопроизводствени действия, делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, съгласно чл.293, ал.3 ГПК. При новото разглеждане на делото е необходимо съдът да се произнесе надлежно и по направеното изменение на исковете, прието под формата на уточнение с определение от публичното съдебно заседание на 23.04.2008 г., което обаче едва при постановяване на решението не е зачетено по съображения за неговата недопустимост. По този начин е нарушено правото на защита на страните в процеса. Н. съдебен състав на СГС следва да съобрази и поредността на релевираните от ответниците възражения по съществото на спора. При новото разглеждане на делото, с оглед на неговия изход, съдът следва да се произнесе и по разноските за водене на делото във ВКС, съгл. чл.294, ал.2 ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ изцяло решение № 174 от 31.10.2008 г. по гр.д. № 2183/2006 г. на С. градски съд, Гражданска колегия, Въззивно отделение – ІV „Г” състав. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: