Р Е Ш Е Н И Е № 210 София, 07.11.2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ :ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ :ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря КРИСТИНА ПАВЛОВА и на прокурора КИРИЛ ИВАНОВ изслуша докладваното от съдия Кънчева касационно дело № 706 по описа за 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимия И. Ж. П. и на неговия защитник, адв. Г. Г. срещу решение № 56/ 19.04.2016 г. по внохд № 37/16 г. на Бургаския апелативен съд с оплаквания по трите касационни основания и алтернативни искания: подсъдимият да бъде оправдан, делото да се върне за ново разглеждане от въззивния съд или да бъде намалено наложеното наказание. В съдебно заседания защитникът на подсъдимия поддържа жалбите и моли да бъдат уважени. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура счита, че решението не страда от приписаните му пороци и следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт, установи следното: С присъда № 105/ 26.11.2015 г. по нохд № 47/2015 г. Ямболският окръжен съд признал подсъдимия И. Ж. П. за виновен в това, че в периода 28.07.2008 г.- 05.12.2008 г. без съответно разрешение извършвал по занятие банкови сделки, за които се изисква такова разрешение, като девет пъти предоставил парични кредити в размер на 12500 лв. на И. В. и Я. А., със задължение да му бъдат върнати ведно с лихви в размер на 1550 лв., поради което и на основание чл. 252 ал.1 от НК го осъдил на три години лишаване от свобода. Оправдал го по обвинението по чл. 252 ал.2 от НК и за предоставяне на пет кредита на П. П. и С. Б. на обща стойност 15000 лв. На осн. чл. 66 от НК отложил изтърпяването на наказанието за срок от три години С атакуваното решение Бургаският апелативен съд потвърдил изцяло присъдата. Неоснователни са оплакванията и в двете жалби, че въззивното решение е постановено от незаконен състав. Защитникът мотивира претенцията си с липса на документ, удостоверяващ командироването на съдия П. Ч. в Бургаския апелативен съд, както и с факта, че тя е била съдия в съда, чиято присъда е предмет на въззивната проверка и е следвало да се отведе от разглеждане на делото на основание чл. 29 ал.2 от НПК. Доводите са несъстоятелни. Статутът на съдия Ч. е пределно ясен. Същата е командирована със заповед № АД-05-16/ 29.02.2016 г. на административния ръководител на БАС за срок от шест месеца, считано от 01.03.2016 г. Тази информация е публична и служебно известна на касационния състав, а би станала достояние и на защитата, ако е била потърсена. Съдия Ч. не е командирована за участие единствено по това дело, поради което е напълно обяснима липсата на документ за това. Пречки от процесуален характер за участието на този съдия в разглеждането на конкретното дело по причините, сочени от защитата не са налице. От обстоятелството, че съдия Ч. участва във въззивния състав, извършващ проверка на съдебен акт, постановен от неин колега от Ямболския окръжен съд не може априори да се правят изводи за нейна заинтересованост или предубеденост. По същия начин касационният състав оценява и доводите на касатора, отразени в неговата жалба- че има съмнение в безпристрастността на съдия Ч., защото той е бил служебен защитник на обвиняемото лице по досъдебно производство /образувано през 2009 г./, по което тя е имала качеството на пострадало лице. Очевидно, съмнения за безпристрастността на съдията не са се зародили у подсъдимия по време на въззивното производство, в което той е взел лично участие, но не е поискал отвода й, а едва след постановяване на решението, което не е в негова полза. Вярно е, че съдията е длъжен сам да се отведе от разглеждане на делото при наличие на обстоятелства по чл. 29 ал.2 от НПК, но може само да се гадае дали съдия Ч. въобще има спомен за посоченото от касатора обстоятелство, случило се седем години по-рано. Възведените от подсъдимия оплаквания, отнесени към процесуалното поведение на съдия Ч. по време на въззивното производство, което не показва предубеденост или заинтересованост от изхода на делото, настоящият касационен състав оценява като неоснователни. На следващо място, в двете касационни жалби са развити съображения за допуснати съществени процесуални нарушения при постановяване на решението, които са довели до ограничаване на правото на защита на касатора. Лишен от фактическо основание е доводът на защитника, че съдът е нарушил принципа за неизменност на състава, тъй като определението по чл. 327 от НПК не е постановено с участието на съдия Ч.. Прегледът на материалите по делото разкрива, че Бургаският апелативен съд се е произнесъл два пъти в разпоредително заседание по реда на чл. 327 от НК- с определение от 11.02.2016 г. в състав: съдиите К., Т. и С. и с определение от 10.03.2016 г. в състав: съдиите К., Ч. и С.. Първият път е постановил, че не е необходим разпит на подсъдимия и събиране на доказателства, а вторият път се е произнесъл по искане на защитата за назначаване на експертиза, направено в допълнение към въззивната жалба, което е оставил без уважение. Описаната хронология на развитие на делото и съответните действия на съставите на БАС дават основание на касационния състав за извод, че не е нарушен принципа за неизменност на състава, прогласен в чл. 258 от НПК. Този принцип се свързва с дейността по събиране, проверка и оценка на доказателствата, а не с други въпроси, касаещи движението на делото, включително тези по допускане на доказателства. Въззивният съдебен акт е постановен от състава, който е дал ход на делото и го е разгледал по същество, при спазване на процесуалните правила, регламентирани в глава двадесет и втора от НПК. Върховният касационен съд счита, че не дължи отговор на възражението на защитата, че първоинстанционният съд е нарушил правата на пострадалите от деянието, като не им разяснил възможността да се конституират като страни в процеса. Поначало подсъдимият/съотв. неговият защитник/ има право да обжалва актовете, които накърняват неговите права и законни интереси, но не и по съображения за нарушени права на другите страни или участници в процеса. В случая защитникът излага доводи, чиято основателност би довела до резултат, който не е в интерес на неговия подзащитен- конституиране на още няколко страни в производството, частни обвинители и/или граждански ищци, срещу чиито претенции в наказателно-правен и гражданско-правен аспект той следва да се защитава. Неоснователно е и възражението, че с отказа си да допусне събирането на нови доказателства съдът съществено е ограничил правото на защита на касатора. Бургаският апелативен съд е обсъдил доказателствените искания на защитата и ги е отхвърлил с изрично определение, мотивирано със съображения, които касационният състав споделя. Правилно е заключението за липса на основание за назначаване на експертиза, доколкото е налице Наредба за минималните адвокатски възнаграждения и не са необходими специални знания за установяване на адвокатския хонорар, дължим от клиента за изготвяне на запис на заповед, а отказът да се разпита нов свидетел не е довел до неизясняване на правно релевантните факти. В подкрепа на оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения касаторът излага доводи, че Бургаският апелативен съд не е отговорил на възраженията на защитата, касаещи обосноваността на първоинстанционния съдебен акт. Възражението е невярно. Видно е от съдържанието на мотивите, че контролираната инстанция е развила подробни съображения в подкрепа на заключението си, че фактическата обстановка е правилно изяснена от първостепенния съд. Бургаският апелативен съд е възприел като законосъобразен доказателствения му анализ, тъй като е установил, че окръжният съд е обсъдил всички доказателствени източници и ги е оценил съобразно действителното им съдържание. Изяснил е причините за някои дребни несъответствия между показанията на свидетелите, дадени в досъдебната и в съдебната фаза на процеса и е посочил на кои дава вяра и защо. Обясненията на подсъдимия също са подложени на анализ и оценка за достоверност. Съдът е мотивирал отказа си да приеме за доказани твърденията на касатора, че предоставените назаем парични средства са на баща му и той е действал само като негов пълномощник, както и че не е уговарял и получавал лихви върху тях поради явното им противоречие не само с показанията на свидетелите В. и А., но и с показанията на останалите разпитани свидетели. Затова настоящият касационен състав прие, че атакуваното решение отговаря на изискванията на чл. 339 ал.2 от НПК и при постановяването му не са допуснати нарушения по чл.13, чл.14 и чл. 107 от НПК. Липсват основания за отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане. С оглед приетите факти, които не подлежат на преоценка от касационната инстанция, подсъдимият правилно е бил признат за виновен и осъден за престъпление по чл. 252 ал.1 от НК. Въззивната инстанция е изложила съображения за съставомерността на деянието, които се споделят от настоящия състав. Предоставянето на кредити срещу лихва е типична банкова дейност, поради което тя е поставена под разрешителен режим съгласно Закона за кредитните институции. В девет отделни случая, за сравнително кратък период от време подсъдимият е предоставил суми на две лица срещу задължения за връщането им с лихва, като тази дейност правилно е оценена като такава по занятие. Реализирани са повече от три еднородни деяния, които разгледани заедно сочат на системност на поведението на П., ориентирано към получаване на доходи. Върховният касационен съд не споделя възражението на защитата за липса на обективна съставомерност на деянието, защото заемите били предоставени не на множество лица, а само на две лица. От значение за правната квалификация по чл. 252 ал.1 от НК е не броят на лицата, а броят на еднородните деяния, свързани с предоставяне на кредит срещу лихва и реализиране на доходи. В съдебната практика последователно се приема, че престъплението изисква извършване по „занятие” на посочените категории сделки, като от обективна страна е достатъчно осъществяване на повече от три еднородни деяния. Неоснователно е и твърдението, че процесните девет броя заеми са предоставени за сметка и риск не на подсъдимия, а на неговия баща /видно от писмените доказателства- 9 бр. записи на заповед/, което сочело на липса на умисъл. Приетите от съдилищата факти обаче разкриват, че подсъдимият не е действал като пълномощник на баща си, а сам, в лично качество е договарял със свидетелите В. и А. условията по кредитите и предварително е удържал уговорените лихви. Затова правилно въззивният съд е приел, че деянието е осъществено и от субективна страна. Липсват основания за оправдаване на подсъдимия. Наложеното на подсъдимия наказание е в рамките на минимума, предвиден в нормата на чл. 252 ал.1 от НК, като са отчетени всички смекчаващи отговорността му обстоятелства. Върховният касационен съд обаче се съгласява с довода, че наказателното производство е продължило неразумно дълго и това обстоятелство следва да бъде оценено като изключително смекчаващо отговорността. Деянието е извършено преди осем години, досъдебното производство е образувано през 2009 г., а делото за пръв път е внесено с обвинителен акт в съда през 2015 г. Казусът не се отличава с фактическа и правна сложност, а забавянето на производство не се дължи на процесуалното поведение на подсъдимия. Допуснатото нарушение на правото на подсъдимия да получи правосъдие в разумен срок може да бъде компенсирано единствено чрез определяне на наказанието при основанието по чл.55 ал.1 т.1 от НК, а именно лишаване от свобода за срок от две години. Водим от гореизложеното и на основание чл. 354 ал.2 т.1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 56/ 28.03.2016 г. по внохд № 37/16 г. на Бургаския апелативен съд, като на основание чл. 55 ал.1 т.1 от НК определя наказание ДВЕ ГОДИНИ лишаване от свобода на подсъдимия И. Ж. П.. ОСТАВЯ в сила решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.