Р Е Ш Е Н И Е № 50161 Гр. София, 08.02.2023 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети октомври две хиляди и двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА с участието на прокурора ТОМА КОМОВ като разгледа докладваното от съдия Грозданова н.д. № 471/2022 година по описа за 2022 година, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 НПК и е образувано по касационен протест и касационни жалби срещу присъда № 3-а/18.11.2021 година, постановена от Военно-апелативния съд по в.н.о.х.д. № 39/2019 година. С нея подсъдимият гр. лице М. В. Б. е оправдан по обвинението по чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, б. „б“, пр. 2, вр. чл. 342, ал. 1, алт. 3 НК, а вторият подсъдим - бивш старшина Р. Ц. Ц., е оправдан в частта относно независимото съпричиняване с подс. Б. на деянието по чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, б. „б“, пр. 2, вр. чл. 342, ал. 1, алт. 3 НК и наложените му от първоинстанционния съд наказания са смекчени. С касационния протест и допълнението към него Военно-апелативната прокуратура е релевирала всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК. Съществените нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК се свързват с игнориране от въззивния съд на задълженията му по чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 НПК за внимателна и обстойна проверка на всички обстоятелства, относими към предмета на обвинението. Изразява се несъгласие с фактическия извод на решаващия съд, че в случая за подс. Б. не е била налице „предвидима опасност“ по смисъла на чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДвП и че той не е управлявал автомобила си с несъобразена скорост. Претендира се наличието на абсолютното касационно основание по чл. 348, ал. 3, т. 2 НПК, тъй като въззивният съд в мотивите си въобще не бил коментирал дали подс. Б. е следвало да се съобрази със завоя, в който е навлязъл, с наклона на пътя, както и с намалената видимост в неговата посока на движение, дължаща се на храстовата растителност в разделителния остров между двете платна за движение. Според подалия протеста прокурор това били фактори, които влияят на конкретните условия на видимост, с които подс. Б. е следвало да се съобрази при определяне скоростта на движение на управлявания от него автомобил съобразно изискванията на чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДвП. Тези фактори били документирани в протоколите за огледи на местопроизшествие и коментирани в приложените по делото комплексна, допълнителна и повторна авто-техническа, физическа и медицинска експертизи. Оспорен е и изводът на ВоАС, че подсъдимият не е нарушил и правилото на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП с аргумент, че подс. Б. не е предприел никакви действия да намали скоростта или да спре, когато е възприел движещите се срещу него автомобили „Р. К.“ и „Ф. Т.“, управлявани от св. Ц. И. и от подс. Ц., а вместо това се е отклонил наляво в насрещната пътна лента. Излагат се съображения, че ако от момента на началото на видимостта си към подс. Ц., оправданият подсъдим бил предприел аварийно спиране, скоростта на автомобила му към момента на удара би била по-малка, мястото на удара би било спрямо дължината на пътя на друго място, с по-малка скорост и последиците безусловно биха били съответстващи на по-малки инерционни сили за пътниците. Сочи се, че тези обстоятелства са приети от решаващия съд за относими към деянието на подс. Ц., но не са коментирани и за подс. Б., за когото също се отнасяли. Касационното основание по чл. 348, л. 1, т. 1 НПК се свързва с оправдаването на подс. Б. по повдигнатото пред съда обвинение на основание чл. 15 НК, тъй като деянието му е случайно и оправдаването на подс. Ц. в частта относно независимото съпричиняване на пътно-транспортното произшествие с подс. Б.. В подкрепа на заявеното нарушение на закона са изложени съображения, които по съдържание са относими към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Твърди се, че решаващият съд бил игнорирал изцяло показанията на св. А. И. и св. В. Г.. Тези на първия свидетел неправилно не били кредитирани като достоверни, а на втория - изобщо не били обсъдени в мотивите, въпреки че фактите, съобщени от тях и свързани с организацията на движение и поставените пътни знаци, сигнализиращи строително-монтажните работи, се подкрепяли и от показанията на свидетелите И. В. и Л. Н.. Явната несправедливост по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 3 НК на смекчените наказания на подс. Ц. се обосновава с очевидното им несъответствие на обществената опасност на деянието и дееца, както и на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Сочи се, че ВоАС не е взел предвид при индивидуализацията на наказанието отегчаващите отговорността на подс. Ц. обстоятелства - упоритостта при извършване на инкриминираното деяние - двукратно изпреварване при налична забрана за това на две други моторни превозни средства, непрекратяване незабавно на изпреварването и връщане в своята лента за движение, когато е видял движещия се срещу него лек автомобил, множеството наказания, налагани на подсъдимия като водач на МПС по административен ред. С протеста се иска отмяна на постановената въззивна присъда по в.н.о.х.д. 39/2019 година и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на ВоАС, при което да се отстранят допуснатите нарушения. Частните обвинители Е. Г., И. Г. и М. М. чрез повереника си обжалват изцяло присъдата на ВоАС, която считат за незаконосъобразна, неправилна, постановена в нарушение на материалния и процесуалния закон, необоснована и несправедлива. Изразява се несъгласие с решението на съда да оправдае изцяло единия водач и частично другия водач като значително намали и наложеното му наказание. Сочи се, че втората съдебна инстанция не е отчела и не е съобразила в пълнота многобройните отегчаващи наказателната отговорност обстоятелства, касаещи и двамата подсъдими, както и напълно доказания по делото юридически факт, че подсъдимият Б. също е виновен и съпричинява, макар и в по-малка степен от другия водач, настъпването на фаталното пътно-транспортно произшествие. Според жалбоподателите приносът на подс. Б. към настъпването на тежкия престъпен резултат се състои в това, че не е възприел ограничението на скоростта, не е възприел означението за извършващите се ремонтни работи на пътя, указващи шофирането да е с повишено внимание, доказано се е движил с висока и несъобразена скорост, въпреки че движението в участъка е станало/преустроено в двупосочно. В секундите преди челния сблъсък този подсъдим предприел погрешна и убийствена маневра – вместо да отклони автомобила си максимално вдясно, с което е могъл да избегне катастрофата или поне челния сблъсък, е завил рязко вляво и с автомобила си е навлязъл в насрещното пътно платно, в което подс. Ц., завършващ рискованото изпреварване, вече е бил започнал да се прибира. Сочи се, че според заключението на последната петорна съдебна авто-техническа експертиза по делото именно подс. Ц. е създал непосредствената опасност и е бил първопричината за веригата правонарушения, предизвикали настъпването на тежката катастрофа, но челният сблъсък е бил предотвратим и това е зависило от адекватността, избраната подходяща скорост, бърз рефлекс, опитност и правилна реакция и самообладание от страна на втория подсъдим Б.. Жалбоподателите считат, че след проведените по няколко пъти първоинстанционни и второинстанционни съдебни производства фактическата обстановка при възникване на инцидента е цялостно и всеобхватно изяснена, но многобройните и напълно достатъчни доказателства са неглижирани, погрешно интерпретирани и анализирани и не са съобразени от въззивния съд при постановяване на неговата оправдателна за единия подсъдим и твърде снизходителна към другия подсъдим присъда. Излагат се аргументи за явна несправедливост на наложеното на подс. Ц. наказание. Към върховната инстанция се отправя искане да реши делото по същество – да отмени присъдата на ВоАС и на базата на всички събрани по делото доказателства да признае и двамата подсъдими за виновни за настъпване на инкриминираното деяние и да наложи справедливи и законосъобразни наказания, които според жалбоподателите са - 12 (дванадесет) години лишаване от свобода и лишаване от право да управлява МПС за същия срок на подс. Ц. и 8 (осем) години лишаване от свобода и лишаване от право да управлява МПС за срок от 12 (дванадесет) години на подс. Б.. Алтернативно, ако ВКС върне делото за ново разглеждане от въззивната съдебна инстанция, да даде съответните задължителни указания за пълно изясняване на делото от правна и фактическа страна. Претендира се и присъждането на разноски в касационното производство. Частните обвинители Д. Н., П. Н., Д. Д., Н. Ц., М. Р., Ц. Ц. чрез повереника си, също обжалват изцяло въззивната присъда с доводи, съображения и искания словно идентични с тези, изложени в жалбата на частните обвинители Е. Г., И. Г. и М. М.. Претендира се и присъждането на разноски по делото. Въззивната присъда е обжалвана от подс. Ц. чрез един от защитниците му и от неговия втори защитник като самостоятелна страна в процеса. В първата по време жалба на подсъдимия Ц. са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. Твърди се, че посочените в обвинителния акт нарушения на правилата за движение по пътищата не отговарят на описаната фактическа обстановка и на са в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат. Освен това въззивният съдебен акт бил постановен при неправилна и незаконосъобразна оценка на доказателствената съвкупност по делото. Назначената от ВоАС нова комплексна медико-автотехническа експертизя не посочвала по категоричен начин (не)виновността на подс. Ц. и била изготвена в разрез със задължителните указания на апелативната инстанция и без обсъждане на доказателствения материал в кориците на делото. За постановяването на осъдителна присъда следвало да са налице категорични доказателства (експертизите не попадали в кръга на доказателствата и доказателствените средства) за вината на подсъдимия и не трябва да има съмнение в правилността на взетото решение. В допълнението на касационната жалба, изготвено след запознаване с мотивите на въззивната присъда и в подкрепа на заявеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК се излагат съображения, които са относими към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. С цитати на конкретни части от мотивите на въззивния акт се претендира наличието на абсолютното касационно основание по чл. 348, ал. 3, т. 2 НПК – липса на мотиви, тъй като те били противоречиви, основавали се на предположения по въпроса за разположението на пътните знаци в района на пътното произшествие и възприемането им от страна на подс. Ц.. Твърди се, също така, че подсъдимият не е наясно коя от разпоредбите на чл. 21 ЗДвП бил нарушил, доколкото според обвинителния акт и понастоящем той бил обвинен за нарушаване на режима на скоростта, въведен с пътен знак (чл. 21, ал. 2 ЗДвП), а от събраните доказателства, така както е приел и съдът в мотивите си, такъв знак за ограничаване на скоростта липсвал. Касаторът счита, че не е нарушил правилата за движение при маневрата изпреварване по чл. 42, ал. 1, т. 2, чл. 42, ал. 2, т. 2 и чл. 43, т. 4 ЗДвП, защото наличното знаково стопанство при временната организация на движението било поставено в разрез със закона и било неразбираемо за водачите. За него практически не е съществувала забрана за изпреварване, тъй като управлявал моторното превозно средство в еднопосочно платно за движение с две ленти. С допълнението към касационната жалба, депозирано след изтичане на срока за обжалване по чл. 350, ал. 1 НПК, се въвежда за първи път и оплакването за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Явната несправедливост на наложеното наказание се свързва липсата на оценка като фактор, допринесъл за настъпването на трагичния инцидент – неправилно изградената временна организация за движение с липсващи съществени знаци, табели и други средства за сигнализирането й. От ВКС се иска да отмени изцяло присъдата на ВоАС и да бъде оправдан по така повдигнатите му обвинения, а алтернативно - наказанието да бъде смекчено с приложение на чл. 55 НК. В касационната жалба на втория защитник бланкетно са заявени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК с искане за отмяна на обжалваната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. В допълнение към нея след запознаване с мотивите на въззивния акт обстойно са развити доводите, изложени и в първата по време касационна жалба, които обобщено се свеждат до тезата, че след като липсва законосъобразно въвеждане на временна организация за безопасност на движението по процесния пътен участък, то действащите правила за движение са останали непроменени и подсъдимият не би могъл да наруши правилата за изпреварване на двупосочен път и да се съобрази с появата на насрещно движещ се автомобил, защото е управлявал автомобила си по еднопосочен път, с две ленти за движение, отворени в неговата посока и с разрешено изпреварване. При липсата на поставен знак за ограничение на скоростта на движение той не би могъл да извърши нарушение и на правилото по чл. 21, ал. 2 ЗДвП. Поддържа се още, че въпреки дадените указания изготвената повторна комплексна експертиза страда от същите недостатъци като предхождащата я, тъй като не били изпълнени поставените от съда задачи за личен оглед на автомобилите и местопроизшествието, поради което заключението било необосновано и създавало съмнение за неговата правилност. Поддържа се искането за отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. До даване ход на делото в касационната инстанция защитникът на подс. М. Б. е подал възражение срещу касационния протест и касационните жалби на частните обвинители, в което излага подробни съображения относно тяхната допустимост и основателност. В съдебното заседание пред ВКС прокурорът от ВКП не поддържа подадения от ВоАП касационен протест и дава становище за неоснователност на касационните жалби на частните обвинители и подсъдимия Ц.. Счита, че решаващият съд не е допуснал съществени процесуални нарушения, както се твърди в протеста, обосновал е с изключително детайлни мотиви липсата на виновно поведение в действията на подс. Б. и е взел становище по всички доводи и възражения на страните. Според прокурора въззивният съд правилно е приложил закона като е отменил осъдителната присъда на първата инстанция по отношение на подс. Б., оправдал го е и съответно е оправдал подс. Ц. да е извършил деянието и при независимо съпричиняване с подсъдимия Б.. Наложените на подс. Ц. наказания са справедливи. Намалената продължителност на кумулативните наказания „лишаване от свобода“ и „лишаване от права да управлява МПС“ удовлетворят целите на наказанието по чл. 36 НК. Моли присъдата да бъде оставена в сила. Касационните жалбоподатели – частни обвинители Г. и Г., редовно призовани, не се явяват. Явява се частния обвинител М. М., която заявява, че няма да вземе участие в производството. Повереникът на частните обвинители поддържа касационната жалба и изложените в нея съображения, че оправданият подсъдим има вина за тежката катастрофа и следва да понесе отговорност за нея, както и за явната несправедливост на наложеното на подс. Ц. наказание. Иска се и присъждането на разноски. Касационните жалбоподатели – частни обвинители Н., Н., Д., Н. Ц., Р., Ц. Ц. и повереника им, както и необжалвалите граждански ищци и частни обвинители Р. И. и Ц. И. и техния повереник, редовно призовани, не се явяват пред касационната инстанция и не сочат причини за това. Подсъдимият Р. Ц. се явява лично със защитниците си. Поддържат доводите, изложени в касационните жалби и допълненията към тях и отправят искане за отмяна на обжалваната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на ВоАС. Не се пледира за оправдаване на подсъдимия Ц., а единият от защитниците изразява становището си, че касационният протест и касационните жалби на частните обвинители в частта относно оправдаването на подс. Б., са основателни. Съображения по повод на искането на прокурора от ВоАП и подалите жалба частни обвинители за утежняване на положението на подс. Ц. не се излагат. Подс. М. Б. се явява лично и със защитника си. Поддържат изложените във възражението им аргументи за недопустимост и неоснователност на протеста и жалбите и молят да бъдат оставени без уважение. В последната си дума подс. Ц. моли делото да бъде върнато за преразглеждане, а подс. Б. – присъдата на въззивния съд да бъде потвърдена. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационният протест и касационните жалби са подадени в срока по чл. 350, ал. 1 НПК, от надлежни страни, срещу акт, подлежащ на касационен контрол съобразно чл. 346, т. 1 НПК, поради което са допустими, но неоснователни по следните съображения: Настоящото касационно производство е второ по ред, след като с решение № 100/31.07.2019 година по н.д. № 432/2019 година на ВКС, І н.о., по жалби на подсъдимите Ц., Б. и защитниците им, както и на частните обвинители Е. Г., И. Г., М. М., Д. Н., П. Н., Д. Д., Н. Ц., М. Р., Ц. Ц. заради наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК е отменено решение № 46/29.01.2019 година по в.н.о.х.д. № 58/2018 година по описа на Военно-апелативния съд, с което е потвърдена присъда № 29/04.06.2018 година по н.о.х.д. № 207/2017 година на Софийски военен съд и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на ВоАС. С първоинстанционната присъда на Софийския военен съд подс. Р. Ц. Ц. е признат за виновен в това, че около 13.30 часа на 14.09.2015 година на изхода от гр. Плевен, при управление на МПС – служебен микробус „Ф. Т.“ с рег. [рег.номер на МПС] , собственост на МО, е нарушил правилата за движение по пътищата по чл. 21, ал. 2, чл. 42, ал. 1, т. 2, чл. 42, ал. 2, т. 2 и чл. 43, т. 4 ЗДвП и при независимо съпричиняване с подс. М. В. Б. по непредпазливост е причинил смъртта на шест души – В. П. П., П. К. Н., Д. Й. Д., М. Ц. Ц., Н. Х. К., Н. Т. Г. и средна телесна повреда на едно лице - М. В. Б., като случаят е особено тежък, поради което и на основание чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, б. „б“, пр. 2, вр. чл. 342, ал. 1, алт. 3 и чл. 54 НК е осъден на десет години лишаване от свобода при първоначален „общ“ режим на изтърпяване на наказанието, а на основание чл. 343г НК е лишен и от право да управлява МПС за срок дванадесет години. С присъдата подс. М. В. Б. също е признат за виновен в това, че по същото време и на същото място, при управление на МПС – лек автомобил „Ф. Т.“ с рег. [рег.номер на МПС] , е нарушил правилата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП и при независимо съпричиняване с подс. Р. Ц. Ц. по непредпазливост е причинил смъртта на шест души – В. П. П., П. К. Н., Д. Й. Д., М. Ц. Ц., Н. Х. К., Н. Т. Г. и средна телесна повреда на едно лице - Р. Ц. Ц., като случаят е особено тежък, поради което и на основание чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, б. „б“, пр. 2, вр. чл. 342, ал. 1, алт. 3 и чл. 54 НК е осъден на пет години лишаване от свобода при първоначален „общ“ режим на изтърпяване на наказанието, а на основание чл. 343г НК е лишен и от право да управлява МПС за срок осем години. С присъдата и двамата подсъдими са признати за невиновни и оправдани по първоначалното им обвинение за независимо съпричиняване по непредпазливост и на лека телесна повреда на Ц. К. И., както и за причинените при пътно-транспортното произшествие значителни имуществени вреди на стойност 16 232 лв. СВС се е произнесъл по веществените доказателства и направените по делото разноски, които възложил на подсъдимите. С въззивната присъда № 3-а/18.11.2021 година, постановена по в.н.о.х.д. №39/2019 година, предмет на касационния контрол, Военно-апелативният съд отменил първоинстанционната присъда в наказателно-осъдителната част по отношение на подс. М. В. Б., както и в частта за възложените му разноски и го оправдал по обвинението по чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, б. „б“, пр. 2, вр. чл. 342, ал. 1, алт. 3 НК, а подс. Р. Ц. оправдал по обвинението в частта да е извършил престъплението по чл. 343, ал. 4 НК при независимо съпричиняване с подс. М. Б. и намалил наложените му от първоинстанционния съд наказания „Лишаване от свобода“ и „Лишаване от право да управлява МПС“ на 7 (седем) години за първото от тях и на 10 (десет) години за второто. В останалата част първоинстанционната присъда била потвърдена. ВоАС също се произнесъл и по разноските, които подс. Ц. дължи на частните обвинители и в полза на държавата по бюджета на съдебната власт като съдебно-деловодни разноски във въззивното производство. По касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК: Оплакванията на всички касатори за допуснати от въззивната инстанция съществени нарушения на процесуалните правила следва да бъдат разгледани приоритетно, тъй като ако такива действително са налице, не би могло да се обсъжда наличието на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 НПК. Съдържанието на протеста и жалбите налагат няколко принципни бележки. Първата се отнася до това, че касационният контрол, за разлика от въззивния, не е служебен, извършва се само в обжалваната част на съдебния акт, по отношение на обжалвалите лица и в обхвата на посочените в касационната жалба или протест данни, за които се твърди, че установяват претендираното съществено нарушение на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 3 НПК. Втората е свързана с това, че несъгласието на касаторите с фактическите изводи на решаващия съд, което е аргументирано с предложения от тях анализ и оценка на доказателствената съвкупност, не съставляват изискуемите от закона (чл. 351, ал. 1 НПК) данни за допуснати от решаващия съд нарушения на процесуалния ред за събиране, анализ и оценка на доказателствените източници. Касае се за оплакване за необоснованост на съдебния акт, което впрочем изрично е посочено в двете касационни жалби на частните обвинители, а необосноваността не е самостоятелно касационно основание по чл. 348, ал. 1 НПК. Третата бележка се отнася до това, че в касационното производство, което не се развива по реда на чл. 354, ал. 5 НПК, каквото е и настоящото, ВКС е съд по правото, но не и по фактите. Той може да провери дали при аналитично-оценъчната си дейност решаващите съдилища са спазили процесуалните правила във връзка със събиране, анализ и оценка на доказателствената съвкупност, но не разполага с правомощие по повод на оплакванията на касаторите да се заеме самостоятелно с подобна дейност и да установи различни от вече приетите от долните инстанции фактически положения. Затова заявените в протеста на прокурора от ВоАП нарушения на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 НПК, твърденията в касационните жалби на частните обвинители, че при постановяване на съдебния акт ВоАС е неглижирал, погрешно интерпретирал и анализирал многобройните и напълно достатъчни доказателства по делото, оплакването в касационната жалба на подс. Ц., че съдебният акт е постановен при неправилна и незаконосъобразна оценка на доказателствената съвкупност и доводът в касационната жалба на неговия втори защитник, че присъдата е постановена при съществено нарушение на процесуалните правила, довело до ограничаване на правата на подсъдимия, поради бланкетния им характер са негодни да предизвикат проверка на обжалваната присъда за наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. На обсъждане подлежат единствено изложените в касационния протест и допълнението към него оплаквания по чл. 348, ал. 3, т. 2 НПК по повод на мотивите на въззивния акт и за игнорирането и оценката на решаващия съд на показанията на свидетелите А. И. и В. Г. като недостоверни; изложените в касационната жалба на подс. Ц. оплаквания за наличие също на касационното основание по чл. 348, ал. 3, т. 2 НПК - противоречие между присъда и мотиви, постановяване на присъдата в нарушение на чл. 303, ал. 1 НПК и вътрешно противоречие в мотивите; заявеното в касационната жалба на втория защитник на подс. Ц., че заключението на назначената във въззивното производство повторна комплексна съдебно-автотехническа, физическа и медицинска експертиза е необосновано и създава съмнение за неговата правилност, но е послужило за решаването на въпросите за вината и отговорността на подс. Ц.. Върховната инстанция намира всички тези оплаквания за неоснователни. Въззивният съд не само в пълен обем е осъществил въззивният контрол, така както го задължава разпоредбата на чл. 314, ал. 1 НПК, но е провел обстойно въззивно съдебно следствие, в резултат на което е попълнил доказателствената маса и с гласни доказателства, събрани чрез разпит на установени за първи път в третото по ред въззивно производство свидетели, включително и очевидец. Назначена е била и повторна комплексна съдебно-автотехническа, физическа и медицинска експертиза, на която са поставени множество задачи, сред които с относително най-голямо значение са тези, чрез които се изясняват фактическите положения, свързани с отстоянието между управляваните от двамата подсъдими моторни превозни средства към момента, когато водачите им са имали обективна възможност взаимно да се възприемат, скоростта на движение на превозните средства в този момент, опасната зона за спиране при тази скорост, взаимното разположение на двата автомобила на пътното платно, както и възможността на всеки един от подсъдимите водачи да предотврати настъпването на тежкия пътен инцидент с множество загинали и пострадали лица. Всички доказателства и доказателствени средства, формиращи доказателствената маса, са били обсъдени внимателно и коректно, както поотделно, така и в тяхната взаимовръзка. Фактическите изводи на въззивния съд са изведени от годни доказателствени източници, чието съдържание е вярно интерпретирано, в съответствие и с правилата на формалната логика, а съдебният акт изцяло отговаря на изискванията на чл. 339, ал. 3, вр. чл. 305, ал. 3 НПК. ВоАС е изложил убедителни съображения на л. 31-32 от мотивите си защо не дава кредит на доверие на показанията на св. А. И. и В. Г., според които към момента на настъпване на пътно-транспортното произшествие на 14.09.2015 година всички пътни знаци, с които е била въведена временната организация за безопасност на движението по републикански път ІІ-35, Плевен – Ловеч в участъка на пътен надлез над ж.п. линия София-Варна от кръстовището за с. Гривица до кръстовището за с. Згалево, са били поставени съобразно одобрения проект. Показанията са съпоставени от решаващия съд с протокола за оглед на местопроизшествие и фотоалбума към него, с показанията на другите разпитани свидетели по делото, които имат преки наблюдения какви знаци всъщност е имало в този участък, преценена е и вътрешната противоречивост и непоследователност в показанията на двамата свидетели. Съдът е изложил подробни и логични съображения на л. 30-32 от мотивите защо показанията на И. и Г. не се подкрепят от показанията на свидетелите И. В. и Л. Н.. Игнориране на доказателства може да се претендира само тогава, когато те изобщо не са били обсъждани от решаващия съд, но не и в случаите, когато след внимателен анализ и съпоставяне с останалите доказателствени източници, те преценени са като недостоверни или пък неотносими към предмета на доказване. Неоснователно е и оплакването на подалия протеста прокурор за вътрешна противоречивост на мотивите и липса на мотиви по въпроса защо съдът счита, че скоростта на движение, която подс. Б. е избрал, е съобразена с пътните условия. Въз основа на гласните и писмени доказателства и доказателствени средства ВоАС е приел за установено по несъмнен и категоричен начин, че заради затварянето на платното за движение за посоката от гр. Русе към гр. Плевен в участъка между кръстовищата на пътя за с. Гривица и с. Згалево е била въведена временна организация на движението в срещуположното платно за движение с посока от гр. Плевен към гр. Русе и то от еднопосочно с две пътни ленти било преустроено в двупосочно платно за движение с по една пътна лента за всяка посока. Приел е, че в лентата за движение на подс. Б. противно на изготвения план за временна организация на движението, не са били поставени знаците за ограничаване на скоростта на 50 км/ч и последният е управлявал лекия автомобил при слънчево, топло време, в своята си лента за движение и с разрешената за движение извън населени места скорост. Изключително обстойно на л. 34-36 ВоАС се е мотивирал, защо конкретните пътни условия не налагат да бъде избрана друга, по-ниска скорост на движение и е счел, че подсъдимият Б. не е извършил нарушение на правилото на чл. 20, ал. 2, изр. 1 НК. Вярно е, че низходящият завой, в който е навлязъл, е ограничавал видимостта му към движещите се в насрещната пътна лента пътни превозни средства, така както същият този завой е ограничил видимостта и на подс. Ц. в процеса на извършване на маневрата изпреварване, но това не може да бъде отчетено като фактор, който е задължавал подс. Б. да намали скоростта си на движение поне до тази от 66 км/ч, с която би успял аварийно да спре преди мястото на удара. Подс. Б. не е извършвал маневра, свързана с промяна на пътната лента, в която се е движел и както с основание е отбелязал въззивният съд, той няма задължение да намалява скоростта си по предположение, че на пътното платно в лентата му за движение ще има препятствие - движещ се срещу него със скорост от около 106 км/ч друг автомобил, защото очакването на водачите е за правомерно поведение от останалите участници в движението. Обратно – ограничената видимост към насрещно движещите се превозни средства е фактор от значение за поведението на подс. Ц. на пътя, тъй като е бил длъжен да съобрази, че по силата на правилото за движение по чл. 42, ал. 1, т. 2 ЗДвП му е забранено да предприема изпреварване след като няма видимост за необходимия му свободен път на разстояние безопасно да завърши маневрата и да заеме своето място в пътната лента пред изпреварваното пътно превозно средство. Обстоятелството, че на л. 39 в мотивите съдът е посочил, че според изчисленията експертите в съдебното заседание при скорост на движение от 66 км/ч подс. Б. е имал техническа възможност да спре преди мястото на удара, не внася твърдяното от прокурора вътрешно противоречие в тях. Решаващият съд буквално в следващото изречение е заключил, че подсъдимият не е бил длъжен да се движи с такава по-ниска от разрешената скорост по изложените преди това съображения. Не са налице и релевираните от подс. Ц. оплаквания за противоречие между присъда и мотиви, постановяване на присъдата в нарушение на чл. 303, ал. 1 НПК и вътрешно противоречие в мотивите. Първото се обосновава с това, че с първоинстанционната присъда е признат за виновен, че е нарушил чл. 21, ал. 2 ЗДвП, тъй като при знак, ограничаващ скоростта на движение на 50 км/ч се е движел със скорост от около 106 км/ч, а в мотивите на въззивната инстанция се коментира нарушение на чл. 21, ал. 1 ЗДвП – за движение със скорост извън населено място, превишаваща разрешената скорост от 90 км/ч. Нарушението на чл. 303, ал. 1 НПК се отнася към доводите на въззивния съд, че е възприел пътния знак на кръстовището за село Згалево А30 „Двупосочно движение“, което косвено се потвърждавало от обстоятелството, че след като е изпреварил автомобила на св. Б. се е прибрал в дясната лента. Тези оплаквания също са неоснователни. Въззивният съд след проведеното въззивно съдебно следствие е установил ново фактическо положение, с каквото правомощие той разполага по силата на чл. 316 НПК. Приел е, че в лентата за движение на подс. Ц. не е бил поставен предвиденият в плана за временна организация на движението знак В26, забраняващ на водачите да се движат със скорост по-висока от 50 км/ч., но че скоростта, с която подс. Ц. е управлявал л.а. Ф. Т., е била по-висока от разрешената за движение извън населено място. Установената от доказателствата по делото скорост на движение на този подсъдим е многократно коментирана от фактическа и правна страна еднозначно в мотивите на въззивната присъда и не се поражда никакво съмнение по въпроса, че за контролираната инстанция нарушението по чл. 21, ал. 1 ЗДвП, а не това по чл. 21, ал. 2 ЗДвП, за което подс. Ц. е признат за виновен от СВС, е от значение за протеклия причинно-следствен процес, довел до настъпването на престъпния резултат. ВоАС е проявил известна непрецизност като с диспозитива на съдебния акт не е изменил изрично проверяваната присъда в тази част, но от това не следва, че мотивите му са неясни, още по-малко – че подс. Ц. е осъден по обвинение, по което не се е защитавал. Разпоредбите на чл. 21, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП, всяка от които съдържа забрана за водачите да управляват МПС с превишена скорост, са в съотношение на обща към специална и няма никаква пречка без изменение на обвинението по реда на чл. 287, ал. 1 НПК да се премине от специалното към общото правило, въвеждащо тази забрана. При установените по делото факти, че в кръстовището на с. Згалево са били поставени ограничителни табели С4.3 и пътния знак Г9, които са указвали на подсъдимия Ц. да продължи движението си след кръстовището в дясната лента, а след същото кръстовище - и пътните знаци А30 „Двупосочно движение“ и В24 „Забранено изпреварването на автомобили и мотоциклети с кош“, както и че при действието на последните два знака подсъдимият Ц. е изпреварил автомобила на св. А. Б., върнал се е в указаната му от знаците лента и след това е предприел изпреварването на движещия се на недалечно разстояние пред него в същата лента и с ниска скорост автомобил на св. Ц. И., изводът на решаващия съд, че подсъдимият е възприел както указателния знак за двупосочно движение, така и забраната за изпреварване, поради което се е прибрал в лентата си за движение след първото изпреварване, не е предположение, забранено от чл. 303, ал. 1 НПК, а извод, изграден на съвкупен анализ на фактическите данни и основан на правилата на формалната логика. В касационната жалба на втория защитник на подс. Ц. по същество се заявява оплакване за нарушение на чл. 13, ал. 1 НПК, мотивирано с това, заключението на назначената повторна комплексна експертиза било необосновано и създавало съмнение за неговата правилност. То също е неоснователно. Заключението на изготвената повторна комплексна съдебно-автотехническа, физическа и медицинска експертиза е прието в съдебното заседание пред въззивната инстанция на 17.11.2021 година след продължителен и обстоен разпит на вещите и без направени възражения от която и да е от страните по делото, включително и от касатора, във връзка с неговата обоснованост, която да поражда съмнение в правилността му. Некоректно е да се твърди, че вещите лица не били извършили оглед на автомобилите и местопроизшествието и така да се обосновава съмнението в обосноваността и неправилността на експертното заключение. На л. 15 от протокола от съдебното заседание (ВНОХД л. 635) е записан отговорът на експерта проф. К. на поставения му от другия защитник на подс. Ц. въпрос и от него става ясно, че участващият в изготвянето на експертизата експерт инж. В. е извършил подробен и детайлен оглед на автомобилите, заснел ги е и лично три пъти е посетил мястото на пътния инцидент, а набавеният по този начин богат снимков материал е бил предмет на обсъждане от вещите лица. В обобщение – ВоАС не е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила по чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 и чл. 339, ал. 3, вр. чл. 305 НПК, които да налагат касиране на обжалваната присъда и това позволява да бъдат обсъдени годните за това оплаквания за неправилно приложение на закона и за явна несправедливост на наложеното на подс. Ц. наказание. По касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК: Съображенията, изложени в касационния протест и касационните жалби на частните обвинители са насочени срещу оправдаването на подс. Б., което позволява да бъдат разгледани заедно. Преценени по същество те са неоснователни. Доводите на касаторите, че поведението на подс. Б. на пътя участва в причинно-следствения процес, чието начало е поставил подс. Ц., поради което деянието му не е случайно по смисъла на чл. 15 НК, почиват на собствена превратна интерпретация на отделни факти, откъснати от логическата им връзка и взаимосвързаност с останалите фактически данни, относими към предмета на доказване по чл. 102, т. 1 НПК и на некоректен прочит на заключението на повторната комплексна съдебно-автотехническа физическа и медицинска експертиза. Така държавното и частното обвинение настоятелно твърдят, че подс. Б. е нарушил всички знаци, които е следвало да бъдат поставени съгласно утвърдената схема за временна организация на движението в ремонтирания пътен участък, като игнорират простия факт, установен от валидни доказателствени източници, че за пътната лента, в която подс. Б. се е движел в посока към гр. Плевен в преустроеното платно за движение, такива е нямало. Задължението на водачите на МПС като участници в движението по чл. 6, т. 1 ЗДвП е да съобразяват поведението си с наличните на пътя пътни знаци, а не с хипотетични такива, съществуващи в изготвен, но не приложен план за временна организация на движението в платното за движение от гр. Плевен към гр. Русе. Затова правилно решаващият съд е направил фактическия извод, че при липсата на ограничение на скоростта с пътен знак, както и липсата на неблагоприятни фактори, които да изискват намаляване на разрешената скорост за движение извън населено място (разбит път, мъгла, снеговалеж и други подобни), скоростта на движение на подсъдимия е била разрешена и съобразена по смисъла на чл. 20, ал . 2, изр. 1 ЗДвП. Фактът, че пътят от две платна за движение, всяко от които с по две пътни ленти, е преустроен в едното от тях като двупосочен път, не е обстоятелство, свързано със състоянието на пътя, по който се е движел подсъдимия, както твърди прокурора в протеста. Преустроеното платно за движение по нищо не се отличава от който и да е друг двупосочен път с две пътни ленти на платното за движение. Затова подсъдимият не е имал основателна причина да избере по-ниската скорост на движение от 50 км/ч или 66 км/ч, както настояват касаторите, основавайки се на отговора на задача 19 от експертизата, на изчисленията, направени и съобщени от вещите лица в съдебното заседание пред въззивната инстанция и на показанията на свидетелите, които заявили, че те самите преминавали през участъка със скорост от около 60 км/ч. Застъпената от прокурора и частните обвинители теза, че подс. Б. е можел да предотврати пътния инцидент като отклони автомобила си плътно вдясно до мантинелата и да осъществи така нареченото „тройно разминаване“, е също несъстоятелна. При внезапно възникнала опасност на пътя, каквато е бил насрещно движещият се автомобил, управляван от подс. Ц., законът вменява в задължение на водача да намали скоростта или да спре, а не да предприема „спасителна“ маневра. По делото несъмнено е установено, че подс. Б. не е предприел действия за аварийно спиране, но този факт сам по себе си не е достатъчен, за да се ангажира наказателната отговорност на подсъдимия за нарушение на правилото по чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП. Константна е съдебната практика, че деецът се наказва за извършено престъпление по чл. 343 НК не за всяко установено нарушение на правилата за движение, а само за това или тези от тях, които са пряка и непосредствена причина за настъпването на съставомерния престъпен резултат. Затова важно за отговора на въпроса дали подс. Б. има вина за настъпването на пътния инцидент е дали нарушението на правилата за движение по чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП участва в протеклия причинно-следствен процес. Този въпрос е получил аргументиран и ясен експертен отговор в заключението на назначената във въззивното производство повторна комплексна съдебно-автотехническа, физическа и медицинска експертиза (ВНОХД, л. 564-567). Вещите лица са категорични в извода си след направения динамичен и кинематичен анализ на фактическите данни, че подс. Б. е нямал техническата възможност да предотврати ПТП чрез предприемане на аварийно спиране. Автомобилът, управляван от подс. Ц., попада в опасната зона за спиране на автомобила „Ф. Т.“, а подс. Б. е разполагал от момента на възприемане на опасността и реакция за завиване на волана до момента на удара с автомобила „Ф. Т.“ с около 1,95 сек. Подс. Б. не е разполагал и с техническа възможността да предотврати удара и чрез осъществяването на спасителна маневра завиване на волана надясно и преминаване през свободен коридор между автомобила „Ф. Т.“ и дясната за автомобила „Ф. Т.“ граница на платното за движение. Пояснението, направено пред въззивната инстанция от вещото лице И., че геометричното разстояние на платното за движение е достатъчно голямо, за да се осъществи подобно разминаване, е некоректно извадено от касаторите от контекста на експертното заключение, тъй като то се отнася за случаите на статичен, а не за динамичен режим, при който и трите автомобила са в движение и не е ясно къде точно е бил разположен в пътната лента автомобилът на св. Н. (вж. пояснението на експерта И. по ВНОХД л. 694). Не почива на установените по делото факти и изложеният в протеста довод, че подс. Б. има вина за ПТП, тъй като е „предприел завой наляво“. Реакцията на подс. Б. със завиване на волана наляво обяснява описаното от експертите въртене на автомобила след удара му с лекия автомобил „Ф. Т.“, но не е „завой“, след като и в момента на удара, автомобилът е бил разположен почти изцяло в собствената си лента за движение (навлязъл е с 40 см. в съседната пътна лента с левите колела) и надлъжната му ос е сключвала с оста на пътя ъгъл от 5 до 7 градуса наляво по посоката на движението му. При установените по делото факти крайният извод на ВоАС, че подс. Б. като водач на моторно превозно средство не е нарушил при управлението му което и да е правило за движение по пътищата и не по своя вина е бил поставен в невъзможност да избегне настъпването на общественоопасните последици, е верен и материалният закон е приложен правилно с оправдаването на подсъдимия по повдигнатото му пред съда обвинение по чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, б. „б“, пр. 2, вр. чл. 342, ал. 1, алт. 3 НК на основание чл. 15 НК. Касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК не е налице и по отношение на подс. Ц.. Обобощено – тезата, която се обосновава в касационните жалби на подс. Ц. и втория му защитник, се свежда до това, че след като липсвало законосъобразно въвеждане на временна организация за безопасност на движението по процесния пътен участък, то действащите правила за движение са останали непроменени. Затова подсъдимият не би могъл да наруши правилата за изпреварване на двупосочен път по чл. 42, ал. 1, т. 2, чл. 42, ал. 2, т. 2 и чл. 43, т. 4 ЗДвП и да се съобрази с появата на насрещно движещ се автомобил, тъй като управлявал автомобила си по еднопосочен път, с две ленти за движение, отворени в неговата посока и с разрешено изпреварване. При липсата на поставен знак за ограничение на скоростта на движение той не би могъл да извърши нарушение и на правилото по чл. 21, ал. 2 ЗДвП. Предложената конструкция на извинителна грешка по чл. 14 НК би могла да бъде защитима в принципен план само, ако в ЗДвП не съществуваше задължението за водачите като участници в движението по чл. 6, т. 1 ЗДвП да съобразяват своето поведение с пътните знаци. Законът не поставя под условие изпълнението на това задължение – ако пътните знаци са поставени законосъобразно. При доказаният по несъмнен начин факт, че след кръстовището за с. Згалево на подс. Ц. е било указано с пътни знаци, че следва да се движи в дясната пътна лента на платното за движение, тъй като движението по него вече е двупосочно, извинителна грешка по чл. 14, ал. 2 НК е невъзможна. Що се отнася до нарушението на правилото по чл. 21, ал. 2 ЗДвП, на касаторите е убягнало от вниманието, че въззивният съд е ревизирал в тази част първоинстанционната присъда, установявайки ново фактическо положение – че подсъдимият се е движел в нарушение на чл. 21, ал. 1 ЗДвП, нарушавайки общата забрана за движение с превишена скорост извън населено място. По касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК: Годен да предизвика касационна проверка за справедливостта на наложеното на подс. Ц. наказание е единствено касационния протест. Разгледан по същество – той е неоснователен. Броят на загиналите при пътния инцидент лица и причинените с деянието имуществени вреди по трите автомобила са обстоятелства, които не само са взети предвид от въззивния съд (вж. л. 42-43 на мотивите по ВНОХД), но са обусловили правната квалификация по чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, б. „б“, пр. 2 НК за особено тежък случай. При законово определени граници на наказанието лишаване от свобода от пет до петнадесет години, съдът, смекчавайки наложеното с първоинстанционната присъда наказание от десет години лишаване от свобода, е определил наказание, което с две години превишава специалния минимум на наказанието. Обществената опасност на деянието не е единствен критерий за индивидуализацията на наказанието по реда на чл. 54 НК. Когато въззивният съд е констатирал наличието и на допълнителни смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, които не са били взети предвид от първоинстанционния съд, сред които е и продължителността на наказателното производство, не може да се коментира явна несправедливост на наказанието от гледна точка само на обществената опасност на деянието. Проявената от подс. Ц. „упоритост“ при извършване на инкриминираното деяние, е обсъдена на л. 42 от мотивите и е намерила своята адекватна оценка. Що се отнася до последните две обстоятелства, които според прокурора не са били взети като отегчаващи отговорността на подсъдимия Ц. – че той не е предприел прекратяване на изпреварването и завръщане в лентата за движение и че многократно е бил наказван по административен ред за нарушения по ЗДвП - те няма как да бъдат преценени като такива. Първото обстоятелство игнорира установеното по делото взаимно разположение на трите пътни превозни средства върху платното за движение и практически съдържа твърдение, че подсъдимият е следвало да се удари вместо с оправдания подсъдим със свидетеля Н., доколкото прекратяването на изпреварването със завръщане в лентата за движение би означавало това, което е немислимо. Второто обстоятелство не е налично, защото подс. Ц. изобщо не е бил санкциониран като водач на МПС по административен ред до датата на извършване на деянието. Наложените впоследствие административни наказания по ЗДвП на подс. Ц. не са отегчаващи отговорността обстоятелства и по този въпрос ВоАС ясно е изразил становището си на л. 52 от мотивите на съдебния акт. Несъмнено, при индивидуализацията на наказанията се отчитат само тези смекчаващи или отегчаващи отговорността обстоятелства, които съществуват към датата на извършване на деянието В касационните жалби на частните обвинители общо се поддържа, че смекченото наказание на подс. Ц. не отговаря на целите на чл. 36 НК. Не се излагат конкретни съображения в подкрепа на заявеното оплакване като например кои от приетите за смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства липсват или са надценени от решаващия съд, или кои от отегчаващите отговорността обстоятелства не са оценени според действителната им тежест, или пък има такива, които изобщо не са взети предвид. Касационната проверка, както вече бе посочено, не е служебна, а с оглед посочените в касационната жалба данни и след като такива не са налице, касационната жалба на частните обвинители не подлежи на разглеждане за наличие на това касационно основание. Не подлежи на разглеждане и оплакването от подс. Ц. за явна несправедливост на наложеното наказание. Касационните основания са самостоятелни и следва да бъдат заявени в срока на обжалване на подлежащия на касационен контрол съдебен акт. Касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК не е изложено в подадената от подс. Ц. чрез защитник в срока по чл. 350, ал. 1 НПК касационна жалба. В нея са посочени само тези по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. Оплакването за явна несправедливост на наказанието е заявено едва с подаденото след срока на обжалване допълнение към касационната жалба, поради което е недопустимо. Не подлежи на разглеждане и касационната жалба на защитника на подс. Ц., защото в нея касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК е заявено бланкетно и данни в негова подкрепа не са изложени в допълнението към касационната жалба, която съдържа единствено доводи по повод на претендираното неправилно приложение на материалния закон. В съдебното заседание пред върховната инстанция пледоарията на този защитник се изчерпва с обосноваване отново единствено на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. С оглед на изложените съображения атакуваният съдебен акт следва да бъде оставен в сила, тъй като липсват основания за неговата отмяна или изменение. По повод на претендираните с касационните жалби на частните обвинители разноски в касационното производство, на подс. Ц. следва да бъдат възложени единствено тези, които е направила частният обвинител М. М. за процесуално представителство и защита пред ВКС в размер на 800 лв., видно от представения по делото договор за правна защита и съдействие. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА новата въззивна присъда № 3-а/18.11.2021 година по в.н.о.х.д. № 39/2019 година по описа на Военно-апелативния съд. ОСЪЖДА подс. Р. Ц. Ц. ДА ЗАПЛАТИ НА на М. Н. М. сумата от 800 (осемстотин) лв. разноски в касационното производство. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: 1. 2.