Р Е Ш Е Н И Е № 316 Гр. София, 15 октомври 2015 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и петнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА МАЯ ЦОНЕВА С участието на секретаря И. П. и в присъствието на прокурора М. М. като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 1023/2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т. 1 и сл. от НПК. Образувано е по касационен протест на Апелативна прокуратура – гр. Пловдив против решение № 38/16. 03. 2015 год. по в. н. о. х. д. № 36682014 год. по описа на Апелативен съд – гр. Пловдив в частта му, с която е изменена първоинстанционната присъда и деянието на подс. И. А. Б. е преквалифицирано от такова по чл. 116, ал. 1, т. 11 вр. чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 от НК в такова по чл. 325, ал. 2 от НК. В протеста са изложени доводи за наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Твърди се, че аналитичната дейност на въззивната инстанция е осъществена в нарушение на чл. 14 от НПК. Поддържа се, че неоснователно са поставени под съмнение показанията на свидетелите М., К. и К. поради количеството консумиран от тях алкохол и не е съобразено, че всеки от тях е бил пряк участник в конфликта, което е и причината да не възприемат кой е намушкал пострадалия, като в същото време са игнорирани показанията на последния, че извършител на деянието е именно подс. И. Б.. Възразява се срещу констатациите на апелативния съд за опорочаване на разпознаването поради провеждането му по снимки и без участието на разследващия орган, като се сочи, че не са взети предвид показанията на свид. Х., на майка му и на двама полицейски служители касателно лицето, което е ръководило коментираното действие по разследването. Изтъква се, че въззивната инстанция е подходила безкритично към обясненията на подсъдимите М. и Б. и към подкрепящите ги показания на приятели и роднини на И. Б. без да отчете близостта между тези лица, противоречията между техните твърдения и несъответствията в заявеното от някои от тях в различните стадии на наказателния процес. Допълнителен аргумент в подкрепа на искането за отмяна на въззивното решение в атакуваната му част според прокурора е неяснотата относно приетите от апелативния съд факти – от една страна въззивната инстанция е преценила, че подс. Б. не е направил опит да умъртви свид. Д. Х., а е извършил единствено хулигански действия, а в същото време не е отразила изрично в мотивната част на решението какви са установените от нея фактически положения. В съдебно заседание представителят на Върховна касационна прокуратура поддържа протеста по изложените в него съображения. Счита, че при постановяване на решението си въззивната инстанция е допуснала съществени процесуални нарушения при проверката и анализа на доказателствата, което е довело до неправилно приложение на материалния закон. Сочи, че неоснователно е даден превес на доказателствата, подкрепящи защитната теза на подсъдимия, а са игнорирани доказателствените източници, на които се основава повдигнатото обвинение. Изразява несъгласие с подхода на апелативния съд към показанията на пострадалия, като намира, че те са интерпретирани превратно и са игнорирани доказателствата, които ги подкрепят. Пледира за отмяна на протестирания съдебен акт и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Частният обвинител и граждански ищец Д. Х. не изразява лично или чрез повереник становище относно основателността на касационния протест. Защитниците на подсъдимия считат, че касационният протест е неоснователен, тъй като изводите на въззивната инстанция, че подзащитният им не е извършител на деянието, са направени след детайлен анализ на всички доказателства по делото. Сочат, че показанията на пострадалия с основание не са били кредитирани предвид наличните данни, че докато е бил в болницата, Д. Х. е бил посещаван от оперативни работници, като по този начин са били манипулирани неговите възприятия. Пледират въззивното решение да бъде оставено в сила. Подс. И. Б. моли съда да потвърди решението на апелативния съд, тъй като не е извършил инкриминираното деяние. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: Касационният протест е основателен. С присъда № 33/11. 04. 2014 г. по н. о. х. д. № 804/2013 г. Окръжният съд – гр. Пловдив е признал подс. И. А. Б. за виновен в това, че на 01. 12. 2012 год. в [населено място] по хулигански подбуди направил опит умишлено на умъртви другиго – Д. В. Х., като деянието е останало недовършено по независещи от волята му причини, поради което и на основание . 116, ал. 1, т. 11 вр. чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 и чл. 54 НК го е осъдил на петнадесет години лишаване от свобода при строг първоначален режим. Съдът е приспаднал периода на предварително задържане на подс. Б. за времето от 12. 12. до 28. 12. 2013 год. Подс. Б. е бил осъден да заплати на гражданския ищец обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на 70 000 лева, заедно със законната лихва, считано от 01. 12. 2012 год. до окончателното й изплащане, като за разликата до пълния предявен размер от 80 000 лв. съдът е отхвърлил иска, като неоснователен, както и да му заплати направените по делото разноски в хода на наказателното производство в размер на 1 000 лева. С присъдата съдът е признал подс. К. Б. М. и Т.В. Д. за виновни в това, че на 01. 12. 2012 год. в [населено място], в съучастие като съизвършители, по хулигански подбуди са причинили на М. Н. М. лека телесна повреда, изразяваща се в отоци и кръвонасядания на лицето и отчупване на част от горната повърхност на четвърти горен ляв зъб, довела до разстройството на здравето извън случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК, поради което и на основание чл. 78 А от НК ги е освободил от наказателна отговорност за престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12 вр. чл. 130, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от НК и е наложил на всеки от тях административно наказание глоба в размер на 2 000 лева. По жалба на защитниците на подс. Б. е било образувано в. н. о. х. д. № 366/2014 год., като с решение № 38/16. 03. 2015 год. Апелативният съд – гр. Пловдив е изменил присъдата в частта й, отнасяща се до подс. Б., като е преквалифицирал извършеното от него деяние от такова по чл. 116, ал. 1, т. 11 вр. чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 от НК в такова по чл. 325, ал. 2 от НК, за което го е осъдил на три години лишаване от свобода и е постановил същото да бъде изтърпяно при първоначален общ режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Присъдата е била изменена и в гражданската й част, като е отхвърлен изцяло предявеният от Д. Х. против И. Б. граждански иск. В останалата й част, отнасяща се до подсъдимите К. М. и Т. Д. първоинстанционният съдебен акт е бил потвърден. Основателни са аргументите в простеста, че аналитичната дейност на Пловдивския апелативен съд не съответства на изискването за обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото, а събраните доказателства и доказателствени средства не са подложени на внимателна проверка за тяхната достоверност и достатъчност. В тази връзка следва да се отбележи, че настоящият съдебен състав не поставя под съмнение суверенното право на въззивната инстанция предвид правомощията й на съд по фактите да кредитира едни доказателствени източници и да направи извод за недостоверност на други; не се оспорва и принципното положение, че касационната инстанция не може да подменя вътрешното убеждение на долустоящите съдилища, като пререшава въпроса за достоверност и убедителност на един или друг доказателствен източник. В същото време в правомощията на ВКС като съд по правото неизменно се включва проверката дали са спазени процесуалните правила за формиране на вътрешното убеждение, а внимателният прочит на материалите по делото води до категоричен извод, че апелативният съд е допуснал нарушения в тази насока. За да приеме, че не е установено по несъмнен и категоричен начин, че именно подс. И. Б. е направил опит да умъртви свид. Д. Х., както и че доказателствата очертават като автор на това посегателство подс. Т. Д., долустоящата инстанция се е позовала на обясненията на подсъдимите И. Б. и К. М., както и на показанията на свидетелите Д. М., Н. Й., Н. Б., А. Г. и К. Д., установяващи наличието на извънсъдебни признания от страна на подс. Д., че именно той е нанесъл ударите с нож на пострадалия. Съдът е подходил безкритично към посочените доказателствени източници, като в нарушение на чл. 14 от НПК не ги е обсъдил от гледна точка на тяхната последователност, логическа съгласуваност и убедителност и се е задоволил да отбележи единствено, че те не противоречат помежду си. В същото време са били игнорирани различията между заявеното от свидетелките Д. М. и Н. Б. относно това от кого за пръв път близките на подс. Б. са разбрали, че извършител на посегателството над свид. Х. е подс. Т. Д. – от М. или от самия Т. Д.. Не е направен коментар относно твърденията на подс. К. М. и на свидетелите М., Г. и Б. досежно срещата между тях и подс. Т. Д. в деня, когато спрямо подс. Б. е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража” и по-специално не са обсъдени несъответствията касателно броя на срещите с Д. в този ден – една или две, осъществени в кратък интервал от време, както и дали последният ги е успокоявал, че е намерил лице, което срещу заплащане ще поеме отговорността за намушкването на пострадалия. Не е направен анализ доколко са вътрешно непротиворечиви показанията на свид. Б. за активно участие на подс. М. в разговора, проведен в заведението „име” и за потвърждение от негова страна на направеното от подс. Д. признание. Не е обсъдено доколко близките родствени и приятелски отношения на коментираните свидетели с подс. Б. могат да рефлектират на обективността им при пресъздаване на фактите. Извън вниманието на въззивния съд е останала и промяната в заявеното от свид. К. Д. пред двете инстанции по фактите относно броя на срещите му с подс. Д., целта на тези срещи, присъствалите на тях лица, направените от Т. Д. изявления по повод инкриминирания инцидент и поетите от свидетеля ангажименти. Не са били подложени на обсъждане и показанията на свид. З., касаещи разказаното му от К. М. за развитието на конфликта и отсъствието на твърдения за съобщено му от последния извънсъдебно признание от страна на Т. Д.. Контролираната инстанция е основала констатациите си за съпричастност на освободения от наказателна отговорност Т. Д. към опита за убийство и върху заявеното от свид. Е. К. като е приела, че то съответства на обясненията на Б. и М. за нож, който Д. си взел от охраната на заведението непосредствено преди инкриминирания инцидент. Не са били обект на обсъждане обаче показанията на останалите охранители на дискотеката и по-специално тези на свидетелите Д. П., Б. Н. и Т. К., съгласно които не им е известен случай на продължително съхраняване на хладно оръжие, предадено от клиент при влизане в дискотеката, а това е било абсолютно необходимо за изграждане на обективен извод за достоверността на обясненията на подс. Б.. Въззивният съд е отхвърлил показанията на свидетелите М., К. и К., касаещи лицата, с които всеки от тях е влязъл съприкосновение по време на конфликта, по съображения, че и тримата са употребили значително количество алкохол и са били затруднени да възприемат правилно обстоятелствата, при които е възникнал и се развил инцидентът. Контролираната инстанция се е позовала единствено на съобщеното от посочените свидетели относно вида и количеството на консумираните от тях спиртни напитки, но е игнорирала останалата част от разпита им, отнасяща се именно до възможността им да възприемат заобикалящата ги действителност. Без коментар е оставено заявеното от тях и потвърдено от свид. Д. Х. обстоятелство, че последният изобщо не е приемал алкохол, тъй като не искал да бъде повлиян на следващия ден, когато имал личен празник. В същото време апелативният съд се е отнесъл безкритично към обясненията на подс. Б. и неговия съпроцесник К. М., установяващи също прием на значително количество алкохол от тяхна страна. По този начин, в нарушение на изискването за обективност, е проявен различен стандарт към коментираните гласни доказателствени средства. От друга страна, и това е много по-важно, след като е поставил под съмнение способността на тримата свидетели правилно да възприемат фактите от значение за делото, решаващият съд с оглед императивната разпоредба на чл. 144, ал. 2, т. 5 от НПК е следвало да допусне изслушване на съответните експертизи, които след личен преглед и запознаване с материалите по делото да дадат заключение относно свидетелската годност на К., К. и М.. Единствено надлежното експертно изследване е било от естество да потвърди или да отхвърли възникналото съмнение в психическото състояние и годността на посочените свидетели. Съдът е приел, че не заслужава доверие посоченото от пострадалия относно лицето, извършило нападението спрямо него, защото възприятията му са били повлияни от служителите на реда, натоварени с оперативно-издирвателна дейност по делото, а също и от изтичането на информация в медиите и в социалните мрежи за участието на подс. Б. в инкриминирания инцидент. Не са обсъдени обаче твърденията на самия Х., че в нито един момент не е бил насочван съзнателно или не към И. Б. от полицаите, комуникирали с него по време на престоя му в болничното заведение. Показанията му е следвало да бъдат преценявани в светлината на заявеното от свидетелите К. С., В. З., Н. С., В. И. и В. С. досежно това осъществявали ли са служебни контакти с Д. Х., по какъв повод, колко пъти, какво е било естеството на тези контакти и съобщавали ли са на пострадалия информация във връзка с установяване на извършителя. Обективността е изисквала да се извърши съпоставяне на твърденията на пострадалия и на свид. С. относно момента, в който на Х. е било съобщено името на подс. Б., което обаче не е направено от въззивната инстанция. Не са обсъдени показанията на свид. А. К. относно съдържанието на публикуваната в интернет информация за инцидента и липсата на снимки на извършителя, както и тези на В. К. и М. М. досежно отсъствието на коментари между членовете на компанията, включително и такива с пострадалия за предприети от някого от тях действия по издирване на извършителя чрез социалните мрежи. Извън вниманието на апелативния съд е останало и разказаното от свид. С. Х. за здравословното състояние на сина й и за невъзможността (обективна и субективна) да ползва интернет по време на престоя му в болницата. Отделно от това въззивният съд е бил длъжен да извърши преценка на заявеното от свид. Д. Х. и от гледна точка на последователност и устойчивост в различните стадии от съдебната фаза на наказателния процес. Извън вниманието на контролираната инстанция е останала неизменността на твърденията му, че след като е усетил намушкването, е възприел най-близо до себе си подс. Б. и е видял нож в ръката му. Игнорирани са показанията на пострадалия относно условията, при които е протекъл инцидента – осветеност на мястото, наличие на предходно съприкосновение между него и нападателя му, взаимното разположение на участниците в това противоборство и непосредствена близост до Х. на лицето, държащо ножа, изключително краткотрайно отклоняване на вниманието на пострадалия към нападателя с гола глава (К. М.), насочил се към падналия на земята свид. Мелемов. Всички тези факти са от съществено значение при преценката за възможността на пострадалия да получи ясна представа за външния вид и характерните черти на нападателя при динамичната и бързо променяща се обстановка. Наред с това не е обсъдено даденото от пострадалия описание на извършителя и посоченото от Х., че не констатира промяна във външния вид на подсъдимия по време на инцидента и по време на съдебната фаза на наказателния процес. Изобщо не е потърсено потвърждение в други доказателствени източници на заявеното от свид. Д. Х., че посегателството срещу него е осъществено от подс. Б.. И ако все пак апелативният съд е приел за недостоверни показанията на свид. А. К., че е бил ударен от И. Б., поради което не е извършил съпоставка с твърденията на пострадалия, че е бил намушкан именно от лицето, ударило А., то изцяло са били игнорирани приобщените по съответния процесуален ред показания на Р. П. в хода на досъдебното производство за възприет от свидетеля удар от страна на И. Б. по отношение на момче, което веднага след това обяснило, че кърви в областта на гърдите. И двете инстанции по фактите са приели, че протоколите за разпознаване на подсъдимия следва да бъдат изключени от доказателствената съвкупност. И ако по отношение на второто поред действие, резултатите от което са били обективирани в протокол на л. 143 - 146, т. 1 от ДП, съдилищата са направили законосъобразна преценка за опорочаването му и правилно са го третирали като негодно доказателствено средство, това не може да се каже за протокола на л. 129 – 130, т. 1 от ДП, за чиято негодност долустоящите инстанции са изложили различни съображения. Според окръжния съд дискредитирането на коментирания процесуален документ е последица от обстоятелството, че не е извършено разпознаване на живо лице при обективна възможност за това поради задържането на подс. Б. по време на осъществяване на това действие по разследването. Отчитайки принципната правилност на становището, че неспазването на изискването на чл. 171, ал. 4 от НПК има за последица опорочаване на следственото действие и невъзможност да се ползват резултатите от него, настоящият състав намира, че първата инстанция незаконосъобразно е свела невъзможността да бъде представено за разпознаване лицето единствено до хипотезата на неговото отсъствие. Тя обаче може да произтича от редица други обстоятелства, отнасящи се до условията, при които се предприема този способ на доказване. В настоящия казус невъзможността за лично представяне на подс. Б. за разпознаване произтича от местопребиваването на свид. Х. към момента на коментираното действие. Не е съобразено, че по това време той се е намирал в болница след претърпяна тежка животоспасяваща оперативна интервенция, от която все още не е бил възстановен и която е препятствала напускането на здравното заведение. При наличието на това обстоятелство не би могло да се очаква разпознаването на подсъдимия да бъде извършено по друг начин освен по снимки. Ето защо не може разумно да се поддържа, че в конкретния случай е допуснато нарушение на чл. 171, ал. 2 и ал. 4 от НПК. От своя страна, позовавайки се на показанията на поемните лица М. Г. и С. В., апелативният съд е приел, че разследващият полицай Роглекова не е присъствала при осъществяване на действието, макар в протокола да е посочено, че именно тя го е извършила. В същото време във въззивния съдебен акт отсъства коментар на показанията на пострадалия и на свид. С. Х. относно участвалите в разпознаването лица, като анализът на тези доказателствени източници е следвало да бъде направен и след съпоставянето им със заявеното от свидетелите К. С. и Н. С. и със заключението на графическата експертиза. Като е игнорирала показанията на посочените свидетели контролираната инстанция съществено се е отклонила от стандарта на чл. 14 от НПК за обективност, всестранност и пълнота при анализа на събраните по делото доказателства. На последно място, внимателният прочит на проверяваното решение води до извод, че съдържанието му не удовлетворява изискването на чл. 339 от НПК, доколкото в него не са отбелязани изрично и недвусмислено констатациите на апелативния съд досежно приетите от него правно значими обстоятелства. В принципен план необходимостта от точно, ясно и изчерпателно описание на събитията, характеризиращи инкриминираното деяние, произтича от същността на въззивната инстанция като втора по ред и последна съдебна инстанция по фактите с правомощия да установява нови фактически положения. Това изискване се отнася до коментирания казус с още по-голяма сила не само предвид обстоятелството, че е било повдигнато обвинение срещу три лица за участие във взаимно сбиване, като за всеки от тях са инкриминирани конкретни действия, извършени спрямо различни лица, но и защото, в крайна сметка, различната оценка на достоверността и убедителността на доказателствата и доказателствените средства и отхвърлянето на тези, на които се е позовал окръжния съд за сметка на третираните от последния като незаслужаващи доверие, има за своя логична последица възприемането на нови фактически положения относно авторството на деянието, което от своя страна е дало основание за оспорваната от прокуратурата друга правна квалификация на дейстията на подсъдимия. Отсъствието на самостоятелно изложени фактически констатации във въззивното решение не позволява разкриването на решаващите изводи на съда по действително проявените събития и по доказателствените източници които ги установяват и по естеството си представлява липса на мотиви, която съгласно чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК е абсолютно основание за отмяна на съдебния акт. Изложеното дава основание за извод, че въззивният съд е допуснал нарушения на процесуалните правилата за проверка и оценка на доказателствата по делото и за формиране на вътрешното му убеждение. Тези нарушения са съществени по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК и имат за последица отмяна на проверявания съдебен акт. Разбира се, предвид разпоредбата на чл. 347, ал. 1 от НПК и с оглед обстоятелството, че протестът на прокурора от апелативна прокуратура касае единствено престъпната деятелност на подс. И. Б., но не и тази на К. М. и Т. Д., отмяната на въззивното решение следва да бъде ограничена само до частта му, в която е изменена първоинстанционната присъда и деянието на подс. Б. е преквалифицирано от такова по чл. 116, ал. 1, т. 11 вр. чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 от НК в такова по чл. 325, ал. 2 от НК. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 вр. ал. 3, т. 2 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 38/16. 03. 2015 год. по в. н. о. х. д. № 36682014 год. по описа на Апелативен съд – гр. Пловдив в частта му, в която е изменена първоинстанционната присъда и деянието на подс. И. А. Б. е преквалифицирано от такова по чл. 116, ал. 1, т. 11 вр. чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 от НК в такова по чл. 325, ал. 2 от НК. ВРЪЩА делото на Пловдивския апелативен съд в отменената му част за ново разглеждане от друг съдебен състав от стадия на съдебно заседание. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.