Р Е Ш Е Н И Е № 185 Гр.София, 22.10.2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети октомври, 2019 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ:ТЕОДОРАСТАМБОЛОВА БИСЕР ТРОЯНОВ При участието на секретаря ПАВЛОВА В присъствието на прокурора Симов изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.778/19 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда №54/25.02.19 г., постановена от ГС-София /СГС/, НО, 15 въззивен състав по В.Н.О.Х.Д.3620/18 г., е отменена оправдателна присъда от 09.06.16 г., постановена от РС-София /СРС/, НО, 106 състав по Н.О.Х.Д. 4556/15 г., и подсъдимият И. В. Ч. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.343,ал.3,пр.посл.,б.А,пр.2 вр.ал.1,б.Б,пр.2 вр.чл.342,ал.1,пр.3 НК, с допуснати нарушения по чл.20,ал.2 и чл.119 ЗДП, като вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години, чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от пет години. На основание чл.343 Г вр.чл.37,ал.1,т.7 НК подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от три години. Съдебният акт на СРС е потвърден в оправдателната част относно допускане на вменени с обвинителния акт нарушения по чл.21,ал.2 и чл.47, ал.3 ЗДП. Срещу въззивната присъда е постъпила касационна жалба от подсъдимия чрез неговия защитник, в която са посочени трите основания по чл.348,ал.1 НПК. Постъпило е и допълнително изложение с развиване на конкретните оплаквания. Иска се отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, както и оправдаване на Ч.. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбата и допълнението към нея, с развитите в тях аргументи и искания. Представителят на ВКП намира, че присъдата на СГС следва да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата, допълнението към нея и аргументацията по тях, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: Преди да вземе отношение по съществото на обстоятелствата, които могат да бъдат обсъдени, този съд се счита задължен да даде кратки пояснения. Както е известно, предмет на ревизия пред върховната съдебна инстанция по наказателни дела е съдебният акт, постановен от втората инстанция, доколкото иде реч за редовна процедура по разглеждане на делото по реда на чл.346,т.2 НПК. В този смисъл не следва да се прави преценка на постановената присъда на първостепенния съд в каквато и да е посока, независимо от споменаването й в допълнението към касационната жалба в насока на потвърждаване тезата на подсъдимия и неговия защитник. Въпреки че предвид процедурата, обект на контрол пред ВКС е акт на въззивен окръжен съд /СГС/, постановил осъдителна присъда при обявена оправдателна такава от първостепенния районен съд /СРС/, настоящата инстанция остава такава по правото, при липса на предпоставките по чл.354,ал.5, изр.2 НПК. Затова няма да бъде обсъждано оплакване за необоснованост /каквото е релевирано в самата касационна жалба/, което е относимо към съдилища по фактите. По същество погледнати, касационните оплаквания са неоснователни. За да отправи претенция за неправилно приложение на материалния закон чрез осъждането на дееца, в допълнението към жалбата и в открито съдебно заседание пред ВКС защитата набляга на три обстоятелства, които според нея следва да бъдат преценени като съществени процесуални нарушения. Най-важното сред тях, по мнение на този съд, е свързано с факта, че СГС е признал Ч. за виновен с оглед осъществено нарушение на специалното законодателство по чл.20,ал.2 ЗДП, като същото не е инкриминирано въобще в обвинителния инструмент. Казаното отговаря на процесуалната действителност, но се явява несъстоятелно като възражение поради съображения, защитени от въззивната инстанция на стр.20 от атакувания съдебен акт. ВКС се солидаризира със заявеното, доколкото в обвинителния акт на Ч. е било повдигнато обвинение с оглед допуснато от него нарушение на чл.21, ал.2 ЗДП- за управление на МПС с превишена за конкретния пътен участък скорост. Преценката на доказателствения материал е навела на извод за недопускане на цитираното нарушение с ясно изразени мотиви за това. Но същевременно всяка неразрешена скорост на управление, потвърдена по делото, се явява несъобразена такава, влияеща върху безопасността на движението по пътищата, поради което дължима за съобразяване с пътните условия. Затова вменените на Ч. съставомерни факти по обстоятелствената част на обвинителния акт в обсъжданата насока законосъобразно са намерени за идентични в контекста на обстоятелствената част на обвинението. Именно поради тази причина в случаи като процесния не е необходимо изменение на обвинението по чл.287 НПК. Обсъжданото обстоятелство се покрива напълно с изискванията, заложени в т.7 на ТРОСНК №2/22.12.16 г., постановено по тълкувателно дело №2/16 г. по описа на ВКС на РБ, НК. Второто процесуално възражение касае поведението на пострадалата при пресичане на пътното платно на пешеходна пътека на бул.Ц. ш. в С. и несъобразяването на същото с конкретната обстановка-скоростта на процесния автомобил, отстоянието му от мястото на ПТП в момента, в който е било възможно Ч. да възприеме наличието на пешеходец, и свързаната с това опасност от настъпване на инцидент. В тази връзка според защитата съдът е пренебрегнал нормите на чл.113,т.1 и чл.114,т.1 ЗДП. ВКС не може да се съгласи с изложения довод, тъй като се обляга на цялостния прочит на мотивите към атакуваната присъда и взаимовръзката между фактически приети съображения, доказателствени и правни изводи. В първата част е прието, че потърпевшата К. пресякла лентите за движение в посока от С. към П., „след което предприела движение по разделителния затревен остров и се насочила към пешеходната пътека, за да пресече на определеното за това място лентите за движение с посока от [населено място] към [населено място]. Спряла в частта на острова, където металната ограда била прекъсната /в участъка на очертаната пешеходна пътека/. В този момент подсъдимият И. Ч. се движел по средата на крайната лява лента в посока центъра на [населено място], със скорост от порядъка на около 60 км/ч. Свидетелката К. погледнала за приближаващи автомобили, но поради това, че бил настъпил мрак, К. нямала възможност да възприеме автомобилите като такива, а възприемала излъчваната светлина от техните фарове и това възпрепятствало възможността й да прецени с каква скорост се движат и за колко време ще стигнат до нея. Подсъдимият Ч. възприел свидетелката К., когато се намирала на около 3 метра от пешеходната пътека, върху острова. В този момент А. К. сигнализирала с вдигане на дясната си ръка за намерението си да пресече, след което и предприела пресичане на пешеходната пътека. На около 1,80 метра, считано от левия край на платното за движение, настъпил удар в областта на предния десен крак на К. и предната средна част на управлявания от Ч. автомобил“ /стр.4 долу,стр.5 горе от мотивите/. В доказателствен план липсва спор по приетите факти. В частта по правото, преценявайки поведението на подсъдимия /което ще бъде обект на по-нататъшно разискване/ и това на самата пострадала, въззивната инстанция е намерила, че жената е станала опасност за пътното движение от момента, в който се е намирала на разделителния остров. „От доказателствата по делото се установява, че пострадалата, заставайки пред пешеходната пътека е сигнализирала за намерението си да пресече платното за движение на обозначеното за това място, вдигайки дясната си ръка, след което е стъпила на платното за движение. Възможността й да прецени обективно скоростта на движение на приближаващите автомобили е била ограничена от настъпилия мрак, тя е възприела светлината на фаровете им, а не самите автомобили. При тези обстоятелства……не може да се приеме, че К. е навлязла внезапно на платното за движение и не е изпълнила задължението си да сигнализира с ръка“ /стр.24 от мотивите, в средата/. Всички изложени аргументи на СГС, процедурно вярно изведени от доказателствената съвкупност, установяват липса на принос на пострадалата към настъпване на съставомерното деяние. Накратко казано, ако подсъдимият бе се движел със съобразена с пътната обстановка скорост и най-вече с винаги предвидимата опасност при доближаване на сигнализирана по съответния ред пешеходна пътека /което е било налице и преди самата нея/, то той би успял да реагира на поведението на К., ясно демонстрирала намерението си да пресече частта от пътното платно, в която се е движел Ч.. Вярно е, че съгласно т.6,б.А от цитираното вече ТРОСНК правото на пешеходеца при пресичане на пътното платно е абсолютно на специално очертана или неочертана с маркировка върху пътното платно, но сигнализирана с пътен знак пешеходна пътека. Това право несъмнено трябва да се упражнява при спазване на правилата на чл.113 и чл.114 ЗДП, за които е налице доказателствено обезпечено ненарушаване от К.. Третото процедурно възражение е общо и касае неспазване от страна на контролирания съд на правилата на чл.13 и 14 НПК. Същото е несподелимо. СГС е направил внимателен и задълбочен прочит на събрания доказателствен материал и процесуално прецизно е извел своята оценка по него. Липсват процедурни пропуски и несъобразяване с формалната логика. Предвид казаното, ВКС счита, че поначало вярно е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия и не е налице случайно деяние, каквото се въздига от подсъдимия и неговия защитник, поради което се претендира постановяване на оправдателен съдебен акт директно от ВКС. Макар и да не е релевиран довод относно незаконосъобразност на нарушенията на специалното законодателство, намерени за допуснати от Ч. /освен в процедурен план за чл.20,ал.2 ЗДП, за което се зае становище по-нагоре в изложението/, този съд е задължен да даде кратки пояснения по приложението на правото. Както принципно правилно е отбелязал в мотивите към обжалваната присъда СГС, в случая е приложимо правилото на т.4 на ТР №28/28.11.84 г., постановено по Н.Д.10/84 г. Неговите постановки са важими и при актуалната нормативна уредба. Трайно утвърдена е практиката, че задълженията на водачите на МПС по основното правило на чл.20,ал.2 ЗДП и по конкретните пътни обстановки, са едни и същи по своето съдържание и обем и когато те /водачите/ не се движат със съобразена скорост и не вземат предписаните мерки при възникване на опасност, не нарушават едновременно основното правило и това по частния случай /тогава по правилника за движение по пътищата/. Казаното обаче не е относимо единствено при преценка на съотношението между нормата на чл.20,ал.2 и тази на чл.21,ал.1 ЗДП, както е извела контролираната инстанция. То реферира и към специалната пътна обстановка, свързана с конкретна хипотеза на дължимия режим на скорост, каквато е тази по чл.119 ЗДП, спрямо общата норма на чл.20,ал.2 ЗДП. Същевременно самата последна разпоредба визира в себе си както предвидимите по правило опасности-тези, разписани в изр.1 на чл.20,ал.2 ЗДП, така и непредвидимата такава по изр.2, приложима ако първата не е налице. Извод кой текст от специалното законодателство е нарушен, се прави на основа на установената фактология. И докато от правна страна е допустимо да се премине от специална към обща норма, обратното е недопустимо. Съдебната практика в тази насока е дълготрайна и ясна. Ето защо не може да се счете за законосъобразно приетото от решаващия съд, чийто акт се ревизира, че Ч. е допуснал едновременно нарушения на чл.20,ал.2 ЗДП изцяло и на чл.119,ал.1 ЗДП. Става дума за съотношение между специален и общ текст, все свързани с режима на скоростта при препятствие, каквото е готвещ се да пресича и/или пресичащ на пешеходна пътека пешеходец. За да изведе вярното приложение на правото в тази връзка, е нужно ВКС да се обърне към приетото от СГС от фактическа и правна страна. На стр.23 горе от мотивите към присъдата еднозначно е прието, че Ч. е бил длъжен да избере такава скорост на движение, съобразена с поставените в района пътни знаци, указващи приближаването и наличието на пешеходна пътека, позволяваща му да спре преди същата, за да осигури безопасно преминаване на предприел пресичане пешеходец. Още повече, самата К. е опредметявала предвидимото поведение по пресичане и е била видна за дееца от разстояние, в рамките на което той е можел да реагира с намаляване на скоростта. Затова и няма място за разсъждения на плоскостта на изр.2 на чл.20,ал.2 ЗДП. Що се касае до извода за нарушено правило за движение по пътищата, визирано в чл.119,ал.1 ЗДП, то на стр.23 долу и стр.24 горе от мотивите, категорично е изведено, че в момента на стъпване на пострадалата на пешеходната пътека, Ч. се е намирал на разстояние и е управлявал със скорост, които са правели невъзможно от техническа гледна точка спирането преди мястото на удара. Но това било така, тъй като той сам се бил поставил в невъзможност, нарушавайки преди това правилата за движение, предвидени в чл.20,ал.2 ЗДП. С оглед казаното, за правилно приложение на материалния закон контролираният съд е бил длъжен да подбере кое е първичното поведение, очертаващо съответно нарушение, намиращо се в пряка причинна връзка с настъпилото ПТП и причинените с него вреди. И както личи от възприетите факти и правните заключения, това е престъпването на правилото за движение, прогласено в чл.20,ал.2,изр.1 ЗДП. По-нататъшните изводи са резултат от това посочено недопущение на специалното законодателство. При стъпване на К. на пешеходната пътека и опита да премине същата, траял кратко и на късо разстояние от разделителния остров в момента на удара, касаторът вече е реализирал нарушение на пътното законодателство, свързано с режима на скоростта, което не му е разрешило да спре при приближаване към пешеходната пътека. Въпреки изложеното, не се налага изменение на присъдата в третирания смисъл, тъй като генерално погледнато наказателната отговорност на подсъдимия е правилно ангажирана. По отношение на релевиране на касационното основание по чл.348, ал.1,т.3 НПК, в жалбата на дееца и допълнението към нея е отразено, че тя е направена в принципен порядък. И в съдебно заседание не са отправени доводи, които да бъдат обсъдени от тази инстанция. При самостоятелната си преценка последната намира, че наложеното на подсъдимия наказание не е явно несправедливо и отговаря на целите, заложени в разпоредбата на чл.36 НК. И това е независимо от корекцията, направена по-горе по отношение на вярното приложение на престъпените разпоредби на специалното законодателство. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда №54/25.02.19 г., постановена от ГС-София, НО, 15 въззивен състав по В.Н.О.Х.Д.3620/18 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/