Р Е Ш Е Н И Е
№50173
гр. София, 06 декември 2022 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЯ РУШАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА
ДЕНИЦА ВЪЛКОВА
при участието на секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурора К. Софиянски изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело № 708/2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия С. И. Б., чрез защитника му - адв. В. С. срещу решение № 97/18.07.2022г., постановено по внохд № 144/22г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.
С първоинстанционната присъда № 11/16.03.22г. по нохд № 114/22г., Плевенският окръжен съд признал подсъдимия С. Б. за виновен в това, че в нарушение на правилата за движение по пътищата, регламентирани от ЗДвП - чл. 5, ал.1 от ЗДвП, чл. 15, ал. 1 от ЗдВП, чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, чл. 25, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП, чл. 70, ал. 1 от ЗДвП, чл. 74а ЗДвП и чл. 101, ал. 1 от ЗДвП допуснал ПТП, като причинил по непредпазливост смъртта на водача на лек автомобил А. с рег. [рег.номер на МПС] П. Т. П. от [населено място], обл. Велико Т. и комбинирана средна телесна повреда на А. Н. А. от [населено място], поради което и на основание чл. 343, ал. 4 във връзка с ал. 3, б ”а”, б. „б”, пр. 1 във връзка с чл. 343, ал. 1 във връзка с чл. 342, ал.1 от НК е осъден на 6 (шест) години лишаване от свобода.
На осн.чл. 373, ал. 2 от НПК и чл. 58а, ал. 1 от НК съдът намалил с 1/3 така определеното наказание и постановил подсъдимият да изтърпи наказание от 4 (четири) години лишаване от свобода при първоначален "общ” режим.
На осн. чл. 343 г от НК съдът лишил подсъдимия Б. от право да управлява МПС за срок от 4 (четири) години.
С първоинстанционната присъда съдът се произнесъл по веществените доказателства, както и по разноските по досъдебното производство, които възложил в тежест на подсъдимия.
По молба на повереника на частните обвинители за присъждане на разноските за адвокатско възнаграждение, ПлОС се произнесъл с определение от 20.04.22г. , като оставил без уважение направеното искане.
По жалба на подсъдимия било образувано внохд № 144/22г. по описа на ВтАС, приключило с атакуваното понястоящем въззивно решение.
В хода на въззивното производство била депозирана и частна жалба от повереника на частните обвинители, насочена срещу законосъобразността на отказа на първостепенния съд да присъди направените от частните обвинители разноски за адвокатско възнаграждение.
С атакуваното по касационен ред въззивно решение, Великотърновският апелативен съд упражнил правомощията си по чл. 337, ал. 1, т. 2 от НПК и чл. 338 от НПК, като :
- изменил първоинстанционната присъда в частта относно осъждането на подсъдимия по обвинението да е допуснал нарушения по чл. 5, ал. 1, чл. 15, ал. 1, чл. 25, ал. 1 и ал. 2 и чл. 74 а от ЗДвП, които да се намират в причинно - следствена връзка с настъпилия съставомерен резултат и го оправдал по обвинението в тази част.
- потвърдил първоинстанционния съдебен акт в останалата част.
- осъдил подс. Б. да заплати на Е. И. П., М. П. Т. и П. П. Т. сумата от 1000 (хиляда) лева, представляващи разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивния съд;
- отменил определение № 258/20.04.22г., постановено по нохд № 114/22г. на ПлОС, като вместо това осъдил подс. Б. на осн. чл. 189, ал. 3 от НПК да заплати на частните обвинители Е. П., М. Т. и П. Т. сумата от 4000 (четири хиляди) лева, представляващи разноски за адвокатско възнаграждение по досъдебното производство и пред първоинстанционния съд.
В касационната жалба се релевират основанията по чл. 348, ал.1, т. 2 и т. 3 от НПК.
Развиват се подробни съображения в тяхна подкрепа – нарушения при разглеждане на производството по диференцираната процедура. Според защитата те се изразяват в отсъствие на доказателства, подкрепящи в достатъчна степен самопризнанието на подсъдимия относно фактите, свързани с причината за отклоняване на подсъдимия рязко вляво след разминаването с трактора, възможността за заслепяването на подсъдимия от светлините на трактора и корелацията на подобна възможност със съдържанието на гласните доказателствени средства - обясненията на подсъдимия, показанията на свидетелите, а и частично от разясненията на вещото лице по автотехническата експертиза.
Справедливостта на наложеното наказание се оспорва с доводи за несъобразяване действителната тежест на изяснените по делото обстоятелства за подсъдимия, характеризиращи го като личност и като водач на моторно превозно средство.
Алтернативно се иска отмяна на съдебния акт и връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд или изменяване на въззивния акт с намаляване размера на наложеното наказание и приложението на чл. 66, ал. 1 от НК.
В касационната жалба се изтъкват и съображения за неправилност на въззивния акт в частта относно разноските на досъдебното производство и пред първоинстанционния съд, направени от частните обвинители – наследници на починалия П. П.. Оспорва се доказаността на извършените разходи за адвокатско възнаграждение, с оглед отсъствието на адвокатско пълномощно, съдържащо определени реквизити. Освен това се прави и възражение за прекомерност. Иска се отмяна на решението в тази част или, алтернативно – изменяване на решението с намаляване размера на присъдените разноски за адвокатския хонорар на повереника.
В съдебното заседание пред касационната инстанция защитникът на касационния жалбоподател поддържа жалбата. Поставя акцент, че независимо от провеждането на диференцирана процедура по гл. 27 от НПК с пълно признаване на фактите по обвинението от подсъдимия, съдът не е освободен от задължението си внимателно да провери до каква степен това признание съответства на доказателствената съвкупност. Оспорва извода, че всички нарушения на правилата за движение по пътищата, за които и бил признат за виновен и осъден подсъдимия се намират в пряка причинно-следствена връзка с тежкия резултат. Посочва, че единственото безспорно доказано нарушение - това по чл. 101 от ЗДвП пък е останало неизследвано от гледна точка на каузалния процес. Поддържа се и оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание.
Частният обвинител А. А. не изразява становище по жалбата, макар и да се явява в заседанието на касационния съд.
Повереникът на частните обвинители Е. И. П., М. П. Т. и П. П. Т., представлявани от повереник застъпват становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноските пред касационния съд.
Прокурорът при ВКП намира жалбата за неоснователна.
Подсъдимият Б. изказва съжаление за случилото се.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите и съображенията на страните, намери следното:
Жалбата по същество на наказателното производство е неоснователна, а в частта относно присъдените разноски за адвокатско възнаграждение на повереника - недопустима.
І . Доводите за наличие на касационното основание по чл. 348 , ал.1, т. 2 от НПК не се споделят. Те се основават на твърдение за допуснато нарушение на правилата при проверка и оценка на доказателствените материали от инстанциите по същество във връзка с механизма на транспортната злополука.
При извършената касационна проверка, ВКС не намери претендираното нарушение да е налице.
Производството по делото е протекло пред първоинстанционния съд по реда на гл. 27 от НПК – чл. 371, т. 2 от НПК. Упълномощеният защитник на подсъдимия пред първоинстанционния съд – адв. Н., е направил изрично искане в разпоредителното заседание по чл. 248 от НПК за разглеждане на делото по реда на диференцираната процедура по гл. 27 от НПК ( л. 60 на гърба от нохд № 114/22г. по описа на ОС - Плевен) и подсъдимият е направил изявление, че поддържа това искане. След изпълнение на задължението на съда по чл. 372, ал.1 от НПК, при пълна информираност за процесуалните последици от избраната от него процедура, подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като изрично се е съгласил да не се събират доказателства за тях (л. 61 на гърба от нохд № 114/22г. по описа на ОС - Плевен).
Последвалата констатация на първоинстанционния съд за съответствие на самопризнанието на подсъдимия със събраните на досъдебното производство доказателства не е резултат от погрешна преценка.
Описаният в обвинителния акт механизъм на протичане на произшествието, включващ и конкретно реализираното от подсъдимия поведение като водач на моторно превозно средство, довело до причиняване на катастрофата и в крайна сметка довело до смъртта на П. П. и телесното увреждане на А. А., напълно съответства на съдържанието на допустимите и годни доказателствени материали, събрани на досъдебното производство.
Изяснено е по делото, че транспортното произшествие се е развило на 14.09.2020г., след 05, 39 часа, като подсъдимият е управлявал моторно превозно средство, като е бил напълно запознат със състоянието на светлините му, включително и с факта на неработещите къси светлини – последица от предизвикано от него самия предния ден леко транспортно произшествие със същия автомобил.
Неоснователно се претендира формален подход към изследване на причината за настъпване на транспортната злополука, предмет на настоящето наказателно производство. Възприемането на описаните в обвинителния акт фактически данни не почива на превратна интерпретация на събраните на досъдебното производство доказателствени материали, а тяхното съдържание не е в противоречие с направеното от страна на подсъдимия доброволно изявление за признаването им. Известно е, че при провеждане на диференцираната процедура по глава ХХVІІ от НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК, допустимата защита на подсъдимия остава ограничена в рамките на признатите фактически положения по обвинителния акт. В този смисъл твърдението на касатора, че съдилищата по фактите са допуснали нарушение на процесуалните правила, като не са изследвали пълноценно причината за настъпване на произшествието и дали тя се корени единствено в поведението на жалбоподателя, е изцяло неоснователно. Преди всичко, дали транспортното произшествие е резултат единствено от действието/бездействието на дееца или от съчетаването му с поведение на независим съпричиняващ, е фактически въпрос, който е възможно да не е отразен в обстоятелствената част на обвинителния акт. Отсъствието му обаче не представлява процесуално нарушение, свързано със задължението на прокурора да формулира ясно обвинението, тогава когато в най-пълна степен, релевантните за отговорността на дееца факти са били отразени в обвинителния акт. Принципно установявянето на обстоятелство по съпричина на резултата не представлява пречка за последващото му съобразяване от решаващите инстанции в процеса по индивидуализацията на наказанието, което деецът следва да понесе ( вж. напр. т.1 от ТР № 2/2016г. на ВКС по т.д. 2/2016г.). Спецификите на диференцираната процедура по гл. ХХVІІ от НПК предполагат обаче, когато от доказателствените материали, събрани на ДП се изясняват факти за съпричиняване на резултат от друго лице, то първоинстанционния съд да откаже разглеждане на делото по този специфичен процесуален ред и да пристъпи към общия ред за разглеждане на делото, включително и чрез събиране на доказателства, така че да изясни обхвата на каузалния принос на всеки от дейците. При това съдът при осъществяване на тази преценка следва да съобрази и друго положение, със задължителен характер, изведено в т. 4 на ТР № 1/2009г. по т.д. № 1/2008г., ВКС, ОСНК, че изискващата се по силата на чл. 372, ал. 4 от НПК „подкрепа на направеното самопризнание от приобщения доказателствен материал не следва да се абсолютизира и отъждествява с необходимост от изключителна еднопосочност на доказателствените източници и пълна съответност на всички инкорпорирани чрез тях фактически данни..”, като незначителните противоречия и несъответствия в доказателствените материали не представляват процесуална пречка за прилагане на процедурата. Тя е неприложима, само когато е несъвместима със самопризнанието на подсъдимия, направено по реда на чл. 371, т. 2 от НПК. В настоящия случай, факти за съпричиняване не са установявани от доказателствените източници, събрани на досъдебното производство, т.е. към момента на постановяване на определението на окръжния съд за допускане разглеждане и решаване на делото по реда на гл.ХХVІІ от НПК не са съществували каквито и да било основания за отказ да се приложи коментираната диференцирана процедура. По - важно е обаче да се посочи, че по същество въззивният съд, отчитайки спецификите на развилата се диференцирана процедура, е дал верен отговор на развитите във въззивната жалба съображения за неясна връзка между факта на управление без светлини (дълги или къси) в тъмната част на денонощието и настъпването на тежкия резултат. В рамките на посочените в обвинителния акт фактически положения, подкрепени в достатъчна степен не само от самопризнанията на подсъдимия, но и от свидетелските показания на очевидците - св. А. и св. Р., протоколът за оглед и фотоалбума към него, както и от недвусмисленото експертно становище по делото за място на удара и механизъм на възникване на произшествието, правилна е констатацията на решаващия съд, че подсъдимият следва да понесе наказателна отговорност за извършеното от него непредпазливо престъпление по транспорта. Изцяло законосъобразни и правилни са доводите му, че причина за настъпване на произшествието представляват действията по управление на МПС от страна на подсъдимия, изразяващи се в това че е управлявал неизправно моторно превозно средство, без светлини, само на включени аварийни, че е навлязъл в лентата на насрещното движение, където е настъпил удар с насрещно движещия се лек автомобил. Лансираната от защитата версия за заслепяване на водача Б. от светлините на насрещно движещия се трактор и довела до отклоняване на управлявания от него автомобил вляво, не намира опора в материалите по делото. В нейна подкрепа за развити съображения, че деецът е предприел действия по значително намаляване по скоростта на движение, както и че поначало вещите лица не са констатирали обективни данни, че водачите на автомобилите са възприели някаква опасност, което обяснява и отсъствието на употребени спирачки от подсъдимия. Интерпретацията на посочените обстоятелства не води до извод за отсъствие на вина поради липса на умишлено нарушаване на задължението на касатора по чл. 16, ал. 1 от ЗДвП. Необходимо е да се посочи, че параметрите на избраната от подсъдимия скорост на движение на автомобила не представляват елемент от обвинението срещу подсъдимия, което поначало сочи друга причина за настъпване на транспортната злополука. На следващо място, от заключението на съдебната автотехническа експертиза, изготвена от проф. К. се изяснява действително, че по делото отсъстват обективни данни, според които да се заключи, че водачите на двата автомобила са възприели някаква опасност. На местопроизшествието не са констатирани както спирачни следи, както и каквито и да са данни автомобилите да са намалили скоростта си предвид възприета от тях опасност. Водачът Б. е навлязъл в насрещната пътна лента по неизвестни причини, без светлини на фаровете, а насрещно движещия се автомобил, управляван от жертвата П. П., се е насочил към насрещната пътна лента, най-вероятно с цел да предприеме изпреварване на движещия се пред него трактор или да си осигури видимост спрямо насрещно движещи се превозни средства. Освен това, в експертното становище е пояснено, че описаните по-горе действия на пострадалия водач П. са технически възможни, защото управляваният от жалбоподателя Б. автомобил е бил без светлини и за водача на насрещно движещия се автомобил е нямало предпоставки да не извършва подобни действия. Следователно, при обективното отсъствие на фактически данни за опасност за двамата водачи, участници в транспортната злополука и при несъмнено установеното, че инициалният удар е в платното за движение на управлявания от починалия водач П., трудно може да бъде отречено умишленото нарушение на задължението на водача Б. да не навлиза и да се движи в лентата за насрещно движение. При това, решаващият съд убедително е защитил становището си, че комплексната преценка на всяко от действията на подсъдимия по управление на автомобила, включително и това по навлизане в насрещната лента за движение, представлява умишлено нарушаване на конкретно нормативно разписано задължение за безопасно движение, всяко от които има каузален принос за настъпването на тежкия резултат. В тъмната част на денонощието, подсъдимият е управлявал автомобила без къси светлини, като се придвижвал към [населено място] на дълги и аварийни светлини. При разминаването си с насрещно движещите се автомобили по пътното трасе София – Русе, угасвал дългите светлини и се разминавал на аварийни светлини с движещите се в обратна посока превозни средства. Идентично постъпил в момента на възникване на инкриминираното транспортно произшествие – по време на разминаване с трактора и при навлизането в насрещната пътна лента водачът Б. се е движел на аварийни светлини. По този начин сам се е поставил в невъзможност да възприеме адекватно и всеобхватно пътната обстановка, респ. сам е възпрепятствал възможността си да реагира на евентуалните опасности и затруднения на пътя. В конкретния случай, както правилно е акцентирал въззивния съд – деецът се е лишил от възможността да забележи от достатъчно разстояние движещото се в насрещната пътна лента пътно превозно средство – лекия автомобил, управляван от пострадалия П. и да предприеме действия по ненавлизане със собствения си автомобил в насрещната пътна лента.
Приемайки очертания механизъм на произшествието, установен категорично от събраните по делото доказателствени източници, контролираният съд не е допуснал нарушения на процесуалния закон, като признавайки подсъдимия за виновен в извършването на престъпление по чл. 343, ал. 4 във връзка с ал. 3 във връзка с чл.342, ал.1 от НК, е приложил правилно и материалния закон.
Доводите на защитата на подсъдимия за явна несправедливост на наложеното наказание настоящият състав намира за частично основателни. Индивидуализираното на касатора Б. наказание "лишаване от свобода" в размер на 6 (шест) години, което по правилата на чл.58 а, ал.1 от НК е било редуцирано на 4 (четири) години, напълно отговаря на критериите за справедливост и целите на чл. 36 от НК.
При очертания от законодателя диапазон на минимума и максимума на санкцията в текста на чл. 343, ал. 4 във връзка с ал. 3 от НК ( от три до петнадесет години лишаване от свобода) ясно е видимо, че първоначално отмереното на дееца наказание е значително под възможния среден размер на предвиденото наказание.
Въпреки това, то очевидно е несъответно на обществената опасност на деянието и дееца и на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от НК, т.е. явно несправедливо е по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК.
Като смекчаващи отговорността обстоятелства контролираната инстанция е отчела чистото съдебно минало на подсъдимия, младата му възраст и трудовата му ангажираност. Резонно е възражението на защитата за неправилен отказ на въззивния съд да съобрази на плоскостта на смекчаващите отговорността обстоятелства добрите му характеристични данни, предоставени от класния ръководител на подсъдимия, по време на обучението му в ПГ по транспорт – гр. Плевен, както и изказаното съмнение в искреността на съжалението му, поради което то също е изключено от обхвата на смекчаващите отговорността обстоятелства. Без коментар са останали и положителните характеристични данни за подсъдимия по месторабота. И двете характеристики очертават дееца като личност, която има позитивни проявления в социален, житейски и трудов аспект и не могат да бъдат отречени, най-вече едната от тях, поради обстоятелството, че касаят данни от времето, когато деецът е бил ученик. Съпоставени с датата на извършване на транспортното произшествие и продължителността на наказателното производство, тези данни позволяват използването им в процеса по индивидуализиране на наказанието, тъй като времевият период изключва възможността личността на подсъдимия да е претърпяла радикална промяна в негативна насока. Подценено е значението и на възрастта на касатора, който не е бил навършил 19 години към момента на произшествието, която възраст е близка до границите на пълнолетието и се характеризира с дефицитите на юношеската незрялост. Освен това, въззивният съд правилно е отчел като отегчаващи отговорността обстоятелства характеризирането на подсъдимия в негативен аспект, изводимо от гласните доказателствени средства, както и обективираното от него поведение по упорито несъобразяване на правилата за движение по пътищата. Последното несъмнено е със сериозна тежест предвид обстоятелството, че в рамките на по – малко от едно денонощие деецът на два пъти е предизвикал транспортни произшествия, а злополуката – предмет на разглеждане в настоящето наказателно производство се дължи на нарушаването на немалко ( 3 бр.) императивни правила за поведение. Неоснователно съдът се е позовал на нарушения, за които са били издадени фишове на бащата на подсъдимия, на практика провеждайки самостоятелно изследване на въпроса за авторството на нарушенията, отбелязани по посочените фишове (вж. л.214 и сл. от ДП), приемайки, че нарушенията са осъществени именно от подсъдимия. ВКС не се съгласява с подобен подход при обосноваване на отегчаващите отговорността обстоятелства на подсъдимия, тъй като от една страна той указва на изводи, основани на предположения, а от друга – е в разрез с последиците на диференцираната процедура по гл. 27 от НПК, в хипотеза на пълно признаване на фактите по обвинителния акт по чл. 371, т.2 от НПК. Необходимо е да се посочи обаче, че това не се отнася до развитото в касационната жалба съображение, че коментираната процедура не допуска въобще изследването на въпроса за характеристичните данни на дееца (независимо дали положителни или отрицателни), щом такива отсъстват в обвинителния акт и не попадат в обхвата на осъщественото от подсъдимия самопризнание по чл. 371, т. 2 от НПК. Известно е, че съгласно дадените в т.8.1 на ТР № 1/2009г. на ОСНК разяснения, допустимата защита на подсъдимия остава ограничена в рамките на признатите фактически положения по обвинителния акт. Възможните отклонения от ограничението да се събират различни или нови факти, извън самопризнанието на подсъдимия, са във връзка с „правопроменящи и правопогасяващи обстоятелства, свързани с приложимия материален закон, с предпоставките и съдържанието на наказателната отговорност”. Необходимо условие за доказателствена дейност в коментираната насока е обстоятелствата от посочения кръг да са съвместими с фактологията по обвинителния акт и да не внасят „съществени изменения в нейните очертания”. Следователно, в производство, развило се в диференцираната процедурата по чл. 371, т. 2 от НПК, съдилищата не са ограничени във възможността си да установяват фактически данни, необходими за правилната индивидуализация на наказанието на дееца. Това е възможно обаче само в случаите, когато обстоятелствата от тази категория, са от една страна съвместими с признанието на подсъдимия за фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт и, от друга страна, не надхвърлят рамките на изложената в него фактология. С още по-голяма тежест подобно заключение е относимо в случаите, когато се иска утежняване положението на дееца във връзка с данни, които той не е признал изрично и – съответно - спрямо които не е осъществявал защита.
Така, при отчитане на конкретната специфика на случая, личността на подсъдимия и при адекватно оценяване на тежестта на смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, водеща до заключение за превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, ВКС намери, че наложеното наказание следва да бъде намалено до размер, под средния, предвиден в санкцията на чл. 343, ал. 4 във връзка с ал. 3 б ”б”, пр.1 от НК, а именно 4 (четири) години и 6 (шест) месеца лишаване от свобода, като след редуцирането му по чл. 58а, ал. 1 от НК, подсъдимият следва да изтърпи наказание лишаване от свобода в размер на 3 (три) години. В такъв размер наказанието е съответно на извършеното, на личността на подсъдимия и в най-пълна степен чрез него биха се постигнали целите на генералната и специалната превенция.
Макар и след изменяване на въззивния акт с налагане на по-леко по размер наказание лишаване от свобода да възниква една от предпоставките за приложение на чл. 66, ал.1 от НК, искането на защитата в такава насока е неоснователно. Заключението за прилагане института на условното осъждане е самостоятелна дейност, която поначало изисква освен наличието на обективните предпоставки (наложеното наказание "лишаване от свобода" да е до три години и подсъдимият да не е осъждан до момента на наказание "лишаване от свобода" за престъпление от общ характер ), наличието и на трета (за постигане на целите на наказанието и най-вече за поправянето и превъзпитанието на дееца да не се налага изтърпяването на наказанието), насочена към оценяването на спецификите на всеки конкретен случай и особеностите на дееца. Затова акцентът на законодателя принципно е върху индивидуалната превенция на наказанието при обсъждането на възможността за отлагане на неговото изпълнение, но това не елиминира необходимостта от прогнозата на постигането на генералната превенция. В настоящия случай са налице множество фактори, които водят до извода, че ефективното изтърпяване на наказанието в най-значителна степен ще допринесе за постигане както на целта за поправяне на дееца, така и за постигане на генералната превенция. Данните за механизма на произшествието, комплексното нарушение на множество правила за движение по пътищата, недооценяването на собствената неопитност на водача като млад шофьор в контекста на проявената от него упоритост след веднъж предизвикано от него транспортно произшествие без тежки последици (само с материални щети, но при пътуващи заедно с него други две лица), степента на засегнатите с деяние обществени отношения, са все обстоятелства, които указват, че подсъдимият следва да изтърпи ефективно наложеното му наказание лишаване от свобода.
ІІ. По доводите в касационната жалба за неправилност на въззивното решение в частта относно присъдените разноски за адвокатски хонорар на повереника на пострадалите, направени от тях пред първоинстанционния съд.
Същите следва да се оставят без разглеждане като недопустими.
Прочитът на съдебния акт в обжалваната част указва на това, че се касае до съдебно произнасяне на въззивния съд по определение на първоинстанционния, постановено в процедура по чл.306, ал.1, т.4 от НПК.
Следователно се касае до инстанционно разглеждане на въпроса за разноските, което е получило различно разрешение по въпроса дали на подсъдимия следва да се възложат разноските за повереник на частните обвинители, извършени на първоинстанционното производство. Това означава, че макар и да е част от въззивно решение, постановено по реда на гл. ХХІ от НПК – „ Въззивно производство”, с различното си произнасяне по поставения с частната въззивна жалба на повереника въпрос за сторените за неговото възнаграждение разноски, ВтАС е разрешил въпрос, подлежащ на разглеждане по реда на гл.ХХІІ от НПК ( вж.чл.306, ал.3 от НПК относно обжалваемостта на актовете по чл.306, ал.1, т.4 от НПК). Соченото разграничение не е в контекста на възможна процесуална непрецизност на атакуваното понастоящем въззивно решение, а за да се илюстрира недопустимостта на отправеното пред ВКС оплакване, респ. искането за отмяна/изменение на съдебния акт в частта относно разноските на повереника пред първоинстанционния съд. В наказателно -процесуалния закон предметът на касационното произнасяне е очертан от разпоредбата на чл. 346 от НПК и при прочита й не се установява да е предвиден триинстанционен контрол върху определенията на съда, постановени по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 от НПК. Утвърдено в съдебната практика е положението, че определенията на окръжните или апелативните съдилища не могат да бъдат обжалвани по касационен ред освен в изрично очертани като предпоставки две хипотези. Първата засяга случаите, в които определенията по чл. 306, ал. 1 от НПК са постановени за първи път от въззивната инстанция, но само когато е постановена нова присъда (чл. 346, т. 3 от НПК). Втората хипотеза, очертана в разпоредбата на чл. 346, т. 4 от НПК касае определения, постановени за първи път във въззивното производство, с които се прекратява, спира или прегражда пътя на наказателното производство, а тя извън съмнение не е налице с оглед характера на разрешените от въззивния съд въпроси, към което са отправени обсъжданите оплаквания. В настоящия случай произнасянето по направените за адвокатско възнаграждение на повереника на частните обвинители пред първоинстанционния окръжен съд, е осъществено при въззивна проверка от ВтАС, без обаче въззивният съд да е постановявал нова присъда, разрешаваща по генерално различен начин въпросите за отговорността на подсъдимия. Така изтъкнатите съображения указват на процесуална пречка за касационно произнасяне по отправеното искане за проверка правилността на съдебния акт в частта му относно възлагането на подсъдимия на направените от частните обвинители разноски за адвокатско възнаграждение на повереника им пред първоинстанционния съд.
На основание чл.189, ал.3 от НПК подсъдимият следва да бъде осъден да заплати направените от частните обвинители Е. И. П., М. П. Т. и П. П. Т. разноски в размер на 1000 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за пповереник пред касационната инстанция.
При така изложеното и като съобрази основанията за изменяване на въззивния акт, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, на осн. чл. 354, ал. 1, т.1 и т. 4 от НПК
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯВА решение № 97/18.07.22г., постановено от Апелативен съд – Велико Търново по внохд № 144/2022г. по описа на съда, като:
НАМАЛЯВА наложеното на подс. С. И. Б. наказание на 3 (три) години лишаване от свобода.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част.
На осн. чл.189, ал.3 от НПК ОСЪЖДА подсъдимия С. И. Б. да заплати на Е. И. П., М. П. Т. и П. П. Т. сумата от 1000 (хиляда) лева.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|