ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 959 03.11.2023 година ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо Търговско отделение, Втори състав, в закрито заседание на двадесет и шести октомври две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН БАЛЕВСКИ ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА КРАСИМИР МАШЕВ като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев ч. к. т. д. № 1638 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Т. И. Н. и Д. В. Е., чрез адвокат П. К. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу Определение № 871/03.08.2023 г. по в. ч. гр. д. № 517/2023 г. по описа на Окръжен съд-Хасково, Трети състав, с което е потвърдено Определение № 511/06.06.2023 г., постановено по гр. д. № 719/2023 г. по описа на РС-Димитровград, с което е оставена без уважение молбата на ищците за освобождаване от държавна такса. Частните жалбоподатели поддържат, че обжалваното определение е незаконосъобразно, тъй като по делото са установени всички материални и процесуални предпоставки за освобождаване на ищците от процесуалното задължение за заплащане на държавна такса и съдебни разноски по делото. Считат, че съобразно вида и размера на заявените в декларации за материално и гражданско състояние имущества и паричен доход не са в състояние да заплатят дължимата държавна такса и съдебните разноски в исковото производство. Твърдят, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като нито се е произнесъл по наведените в частната въззивна жалба правни доводи за неправилност на обжалваното първоинстанционно определение, нито е изложил собствени мотиви, обосноваващи неговия решаващ правен извод за неоснователност на въззивната частна жалба. Обосновават искането за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, неразделна част от частната касационна жалба, със специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, във вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК, като поставят следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, преформулирани от настоящия съдебен състав съгласно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички оплаквания и възражения, отнасящи се до неправилността на първоинстанционното определение, посочени в частната жалба, както и да обсъди събраните по делото доказателства, които са от значение за установяване на правнорелевантните за спора факти и направените от страните доводи, както и длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви при постановяване на акта си?“; 2. Какви са нормативно установените критерии по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване на ищеца от процесуалното задължение за заплащане на държавна такса и съдебни разноски?“ и 3. „При определяне на възможностите на едно лице за плащане на държавна такса следва ли съдът да направи преценка за всеки конкретен случай, като съпостави доходите на лицето или съответно липсата на такива с установените в страната: линия на бедност; данните на НСИ за минималните средства, необходими месечно за член от семейство и/или данни на КНСБ за стойността на необходимата издръжка на живот - официални, общодостъпни и отчитани при определяне на работна заплата?“ – частните касатори твърдят, че, тъй като по последния въпрос липсва формирана практика на ВКС, отговорът по него е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. По първите два въпроса частните касатори считат, че е налице противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; Решение № 28/17.05.2018 г. на ВКС по т. д. № 1212/2017 г., I т. о., ТК; Определение № 200/21.03.2023 г. по ч. т. д. № 91/2023 г. на ВКС, ТК, I ТО; Определение № 155/07.04.2020 г. по ч. т. д. № 173/2020 г. на ВКС, II ТО; Определение № 603/25.05.2014 г. по ч. т. д. № 2139/2014 г. на ВКС, II ТО (определенията са постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК). Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима по смисъла на чл. 274, ал. 3 ГПК. Ищците, които твърдят, че като пострадали при настъпване на покрит застрахователен риск по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите са трети ползващи се лица, са потребители на застрахователни услуги по смисъла на дефиницията, уредена в определителната разпоредба на чл. 2, ал. 2 КЗ, поради което за тях е приложима правната норма, регламентирана в чл. 113 ГПК. Следователно, образуваните по искове на и срещу потребители дела, дори и да са търговски, какъвто е настоящият случай, се разглеждат като граждански по реда на общия исков процес. В този смисъл е както задължителната съдебна практика – т. 6 от ТР № 1/23.12.2015 г. на ВКС по т. д. № 1/2014 г., ОСТК, чиито тълкувателни постановки са приложими и за прекия иск по чл. 432, ал. 1 КЗ, така и каузалната практика на ВКС – напр. Определение № 377/9.09.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 572/2021 г., I т. о., ТК (постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК) и Определение № 519/23.12.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2002/2020 г., II т. о., ТК. Поради тези правни съображения на касационен контрол подлежат въззивни определения, с които се потвърждават определения на първоинстанционни съдилища, с които е оставена без уважение молба на ищеца по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК, когато цената на исковете възлиза над 5000 лв. (с аргумент от обратното основание от чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК, във вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК и чл. 278, ал. 4 ГПК). Предявените от частните касатори активно субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД са с цена на иска над 5000 лв. В този смисъл, незаконосъобразен се явява правният извод на въззивния съд, че обжалваното определение на ОС-Хасково е окончателно, поради което, без да се дадат на ищците конкретни указания за неговата обжалваемост, респ. при липса на връчване на препис от него (арг. чл. 7, ал. 2 ГПК), предявената от тях касационна частна жалба е подадена в решителния срок по чл. 275, 1 ГПК и е допустима. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване на обжалваното определение, ВКС взе предвид следното: Въззивният съд е потвърдил обжалваното първоинстанционно определение, с което е оставена без уважение молбата на ищците за освобождаването им по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК от процесуалното задължение за заплащане на държавна такса за разглеждане на предявените от тях искове (първоинстанционният съд не е постановил отхвърлителен диспозитив по искането на ищците за освобождаването им от заплащане на съдебни разноски), като след краткото изложение на мотивите на първоинстанционния съд е приел, че не се налага ревизиране на преценката на РС-Димитровград, с което е отказано освобождаване на ищците от държавна такса, поради което обжалваното определение, постановено по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК, трябва да бъде потвърдено. Въззивното определение трябва да се допусне до касационно обжалване по първия и втория поставени въпроси, тъй като те са от значение за изхода на повдигнатия пред ОС-гр. Хасково процесуалноправен спор и са разрешени в противоречие с посочената от частните касатори задължителна и каузална практика на ВКС. Не следва да се допуска касационно обжалване по третия въпрос, тъй като отговорът по него не би допринесъл за развитие на правото – разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК е ясна и не се нуждае от допълнително тълкуване, като съобразно константната практика на ВКС по нейното приложение, за да се произнесе по основателността на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК, съдът трябва да извърши преценка за всеки един случай дали ищецът-физическо лице притежава достатъчно средства и материални възможности да заплати дължимата държавна такса и необходимите съдебни разноски, като съобрази примерно изброените в същата правна норма материални предпоставки, вкл. и жизнения и икономическия стандарт в Република България, респ. средномесечните разходи за издръжка на член от семейството като субсидиарен критерий (арг. чл. 83, ал. 2, т. 7 ГПК – „други констатирани обстоятелства“). По процесуалноправния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване на въззивното определение, свързан със задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на искането за съдебна защита или съдействие (арг. чл. 2 ГПК) и въз основа на него да съобрази крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя обжалвания съдебен акт. По силата на чл. 235, ал. 2 ГПК съдът е задължен да установи действително проявените в обективната действителност правнорелевантни факти, поради което при постановяването на съдебния акт той е длъжен да вземе предвид наведени от страните фактически твърдения, материалноправни възражения и оспорвания, които са от значение за правилното решаване на правния спор, предмет на въззивното производство, в какъвто смисъл е и разпоредбата на чл. 12 ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора. Неизпълнението на това процесуално задължение, целта на което е установяване на действителните факти по спора и постановяване на законосъобразен акт, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на обжалваното определение. Тези правила са общи и намират приложение както за първата, така и за въззивната инстанция. От друга страна, при повдигнат процесуалноправен спор, какъвто е настоящият случай, въззивният съд не е ограничен от релевираните в частната въззивна жалба основания за неправилност на обжалваното определение, като в този случай действа като пълен, а не ограничен въззив. В този смисъл са и задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени в ТР № 6/15.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 6/2017 г., ОСГТК. По отношение на материалноправния въпрос е налице постоянна практика на ВКС, обективирана както в посочените от частните касатори определения на ВКС, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, но и в служебно известните на настоящия съдебен състав: Определение № 573/12.07.2011 г. по ч. т. д. № 230/2011 г. на ВКС, II т. о.; Определение № 612/12.08.2010 г. по ч. т. д. № 564/2010 г. на ВКС, II т. о.; Определение № 496/10.07.2013 г. по ч. т. д. № 2492/2013 г. на ВКС, II т. о. и други, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, съгласно която по молба на страната за освобождаване от държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 ГПК съдът следва да извърши преценка налице ли са предпоставки за освобождаване на молителя от внасяне на държавна такса въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството по делото. След изясняване на общото материално състояние на страната и останалите относими обстоятелства съдът е длъжен да ги съпостави с цената на иска/исковете и пълния размер на дължимата държавна такса и въз основа на това да прецени дали страната разполага с достатъчно средства към момента на искането, за да заплати дължимата държавна такса или част от нея и разноските по делото. Релевантните правни въпроси са решени в противоречие с постоянната практика на ВКС, поради което въззивното определение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В противоречие със задължителната за правосъдните органи съдебна практика, изразена в т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд не е обсъдил нито един правен довод на частните въззивници за неправилност на първоинстанционното определение, вкл. и тези, обосноваващи невъзможността да заплатят дължимата държавна такса съобразно действително притежаваните от тях имущества и получаваните месечни доходи, респ. съобразно тяхното здравословно и семейно положение. Съставът на ОС-Хасково е изложил общи мотиви, без да изследва обстоятелствата, свързани с конкретните имуществени и финансови възможности на ищците да заплатят със свои или на своите близки доходи дължимата държавна такса. Дори когато въззивният съд препраща на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, като по този начин те стават част от неговата правосъдна воля, той е длъжен, макар и накратко, да отговори на всички съществени правни доводи в частната въззивна жалба за неправилност на обжалваното определение. Окръжният съд не е осъществил тази логическа мисловна дейност, поради което е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до необоснованост на неговия краен съдебен акт. От друга страна, в противоречие с трайноустановената практика съдът не е съпоставил доходите и имущественото състояние на частните жалбоподатели с дължимата държавна такса по делото. В този смисъл, неправилен се явява правният извод на въззивния съд, който очевидно е заимстван от мотивите на първоинстанционния съд, че без представяне на други доказателства извън декларираното имущество и месечни доходи следва да се приеме за установено, че ищците притежават доходи (при липса на данни, че са трудоустроени) и биха могли без значителни финансови затруднения да заплатят дължимата по делото държавна такса и съдебни разноски. Настоящата съдебна инстанция, преценявайки в съвкупност всички представени от ищците доказателства – Декларации по чл. 83, ал. 2 ГПК, с които те са заявили пред съда под страх от наказателна отговорност, че разполагат с месечен брутен доход в размер едва от 1087 лв. и апартамент от 64 м2 – за Д. Е. (неомъжена), респ. по 30 лв./ден за полагане на труд при сезонна работа – за Т. Н. (омъжена, но при декларирани данни, че нейният съпруг не получава доходи), приема, че ищцата Т. Н. не е в състояние, без значителни лишения, да заплати дължимата държавна такса в размер на 400 лв., а ищцата Д. Е. би могла да отдели еднократно от своя месечен доход сумата от 160 лв. (половината от дължимата държавна такса за разглеждане на предявения от нея осъдителен иск). Притежаваният от ищцата Е. недвижим имот - апартамент с площ 64 м2, за който не е декларирано, че се отдава под наем, не доказва реализиране на доходи от имота, с които този частен касатор може да заплати изцяло дължимата по делото държавна такса. При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи обжалваното въззивно определение трябва да бъде отменено като неправилно в частта, в която е потвърдено първоинстанционното определение в частта, в която е оставено без уважение искането на ищцата Т. И. Н. да бъде освободена изцяло от заплащане на държавна такса, респ. в частта, в която е оставено без уважение искането на ищцата Д. В. Е. да бъде освободена от това процесуално задължение над сумата от 160 лв. до дължимия размер от 320 лв., като ищцата Т. И. Н. трябва да бъде освободена изцяло от държавна такса, а ищцата Д. В. Е. – над сумата от 160 лв. до дължимия размер от 320 лв. Установява се, че първоинстанционният съд е формирал в мотивите на постановеното от него определение по чл. 83, ал. 2 ГПК правосъдна воля и по искането на ищците за освобождаването им от процесуалното задължение за заплащане на съдебни разноски по делото, но тя не е била надлежно изразена в диспозитива на този съдебен акт, поради което е налице очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 247 ГПК, която служебно трябва да бъде отстранена от районния съд. Недопустимо е както въззивният, така и касационният съд да се произнесат за първи път по искането за освобождаване от процесуалното задължение за заплащане на съдебни разноски преди първоинстанционният съд да отстрани допуснатата в определението по чл. 83, ал. 2 ГПК очевидна фактическа грешка. Едва след отстраняването ѝ - при съответно прилагане на чл. 247, ал. 1 ГПК, делото трябва да се изпрати на въззивния съд за произнасяне по частната въззивна жалба срещу първоинстанционното определение по чл. 83, ал. 2 ГПК в частта, в която е оставено без уважение искането на ищците за освобождаването им от процесуалното задължение за заплащане на съдебни разноски по делото. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Първо Търговско отделение ОПРЕДЕЛИ: ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Определение № 871/03.08.2023 г. по в. ч. гр. д. № 517/2023 г. по описа на Окръжен съд-Хасково, Трети състав. ОТМЕНЯ въззивно Определение № 871/03.08.2023 г. по в. ч. гр. д. № 517/2023 г. по описа на Окръжен съд-Хасково, Трети състав, както и потвърденото с него Определение № 511/06.06.2023 г., постановено по гр. д. № 719/2023 г. по описа на РС-Димитровград, в частта, в която е оставена без уважение молбата на ищцата Т. И. Н. за изцяло освобождаване от процесуалното задължение за заплащане на държавна такса за разглеждане на предявения иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, както и в частта, в която е оставена без уважение молбата на ищцата Д. В. Е. за освобождаване от процесуалното задължение за заплащане на държавна такса за разглеждане на предявения иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД над сумата от 160 лв. до дължимия размер от 320 лв., като вместо него ПОСТАНОВАВА: ОСВОБОЖДАВА изцяло на основание чл. 83, ал. 2 ГПК ищцата Т. И. Н. от процесуалното задължение за заплащане на държавна такса за разглеждане на предявения иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, а ищцата Д. В. Е. от процесуалното задължение за заплащане на държавна такса за разглеждане на предявения иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД над сумата от 160 лв. до дължимия размер от 320 лв. ПОТВЪРЖДАВА въззивното определение в частта, в която е оставена без уважение частната въззивна жалба на Д. В. Е. срещу Определение № 511/06.06.2023 г., постановено по гр. д. № 719/2023 г. по описа на РС-Димитровград, в частта, в която молбата ѝ за освобождаване от процесуалното задължение за заплащане на държавна такса за разглеждане на предявения иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД е оставено без уважение до сумата от 160 лв. ВРЪЩА делото на Районен съд-Димитровград за отстраняване на допуснатата в Определение № 511/06.06.2023 г., постановено по гр. д. № 719/2023 г., очевидна фактическа грешка - съобразно указанията в обстоятелствената част на настоящото определение, а след влизането в сила на определението по чл. 247 ГПК да изпрати делото на ОС-Хасково за произнасяне по частната въззивна жалба срещу определението по чл. 83, ал. 2 ГПК в частта, в която е оставено искането на ищците за освобождаването им от съдебни разноски. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.