Р Е Ш Е Н И Е № 148 гр. София, 23.11.2022 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на осемнадесети ноември две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ ШИШКОВА ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ КОЛЕВА ДИМИТРИНА АНГЕЛОВА при секретаря Галина Иванова и в присъствието на прокурора Момчил Бенчев като изслуша докладваното от съдия Колева КНД № 845/22 г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК и е второ по ред. Образувано е по касационна жалба на служебния защитник на подс. И. О. Ц. – адв. В. Ф., срещу решение № 95 от 14.07.2022 г. на апелативен съд – Велико Търново, постановено по ВНОХД № 60/2022 г. В жалбата на защитника са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 НПК. Относно наличието на касационното основание нарушение на материалния закон сочи, че той е приложен неправилно по отношение обвинението по чл. 152 НК и относно квалифициращия признак т. 8 по чл. 116, ал. 1 НК. Твърди, че въззивната инстанция е изградила решението си за доказаност на авторството за двете престъпления единствено на базата на обясненията на подс. Ц., дадени в хода на досъдебното производство в качеството на обвиняем, а приетият по делото протокол за извършен следствен експеримент съдържал данни за извършени процесуални нарушения при провеждането на процесуално-следственото действие и също не доказвал авторството на деянието по чл. 152 НК. По отношение обвинението за извършено убийство с цел прикриване на друго престъпление навежда доводи, че подсъдимият се е отрекъл от обясненията си, а веществените доказателства – вещи на пострадалата, са косвени и недостатъчни за осъждането му по този текст от закона. Твърди, че не бил безспорно доказан механизма на получаване на травмите от пострадалата и начинът на причиняване на смъртта ѝ. По отношение сочената явна несправедливост на наложеното наказание смята, че при индивидуализиране на наказанието на подс. Ц. не е било съобразено психичното му заболяване и че като отегчаващи отговорността обстоятелства са ценени такива, които попадат в състава на престъплението от обективна страна. Намира, че целите на специалната и генералната превенция могат да бъдат постигнати и с различно наказание от „доживотен затвор“, а именно с „лишаване от свобода“. Затова претендира за отмяна на постановеното решение в обжалваната част или изменението му с налагане на подс. И. Ц. на наказание „лишаване от свобода“. В съдебно заседание защитникът на подс. Ц. поддържа жалбата по изложените в нея аргументи. Претендира за отмяна на атакуваното съдебно решение или за изменението му по отношение на наложеното наказание. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура намира жалбата за неоснователна и пледира да оставяне в сила на въззивното решение като правилно и законосъобразно. Счита, че апелативният съд е изпълнил в пълен обем дадените от Върховния касационен съд задължителни указания и законосъобразно е изменил първоинстанционната присъда на окръжен съд – Ловеч. Не приема в хода на процеса да са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Смята, че правило е установена фактическата обстановка и на същата е дадена вярна правна оценка. Относно наложеното на подсъдимия наказание твърди, че то е надлежно мотивирано и справедливо. Подс. Ц. не изразява становище по жалбата и решението на апелативен съд – Велико Търново. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 260003/23.10.2020 г. по НОХД № 542/2019 г. на окръжен съд - Ловеч подс. И. О. Ц. е признат за виновен по обвинения: по чл. 152, ал. 3, т. 5 вр. ал. 1, т. 1 и т. 2, пр. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „б“ НК като му е наложено наказание лишаване от свобода в размер на петнадесет години, което да изтърпи при първоначален строг режим и по чл. 116, ал. 1, т. 8, пр. 2 и т. 12, пр. 1 вр. чл. 115 вр. чл. 29, ал. 1, б. „б“ НК като му е наложено наказание доживотен затвор, което да бъде изтърпяно при „специален режим“. На основание чл. 23, ал. 1 НК на подс. Ц. е наложено едно общо най-тежко наказание - доживотен затвор, което да бъде изтърпяно при „специален режим“. Зачетено е предварителното задържане на подсъдимия. С цитираната присъда е уважен предявеният срещу него граждански иск от гражданския ищец Н. Н. за сумата от 150 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на деянието, като за горницата до 200 000 лв. искът е отхвърлен като неоснователен и недоказан. Окръжен съд – Ловеч се е произнесъл по веществените доказателства и е възложил разноските по водене на делото на подсъдимия. С решение № 74/12.07.2021 г. на апелативен съд – Велико Търново, постановено по ВНОХД № 39/2021 г., атакуваната присъда на Ловешкия окръжен съд била потвърдена. С решение № 60194 от 18.02.2022 г. на Върховния касационен съд, постановено по к.н.д. № 795/2021 г., било отменено въззивно решение № 74 от 12.07.2021 г. на апелативен съд – Велико Търново, постановено по ВНОХД № 39/2021 г. и делото било върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Предмет на настоящото второ по ред касационно разглеждане на делото е решение № 95/14.07.2022 г. на Великотърновския апелативен съд по ВНОХД № 60/2022 г., с което е изменена присъда № 260003/23.10.2020 г., постановена по НОХД № 542/2019 г. по описа на окръжен съд – Ловеч, с която е отменена присъдата в частта, с която подс. И. Ц. е признат за виновен да е извършил деяние по чл. 152, ал. 1, т. 1 НК и е оправдан по това обвинение; изменена е присъдата в частта относно наложеното на подс. И. Ц. наказание лишаване от свобода за деяние по чл. 152, ал. 3, т. 5 вр. ал. 1, т. 2, пр. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „б“ НК от петнадесет години на осем години лишаване от свобода като е потвърдена присъдата в останалата част. Касационната жалба е основателна. Необходимо е да се посочи, че поради естеството на повдигнатото обвинение по чл. 116, ал. 1, т. 8 НК и твърдението, очертано в обвинителния акт и възприето от съдебните инстанции, че убийството е извършено с цел прикриване на друго престъпление, в случая изнасилване, за което подс. Ц. също е предаден на съд и осъден, е невъзможно касационният състав при второ редовно гледане на делото да даде отговор на възраженията, наведени в жалбата относно липсата на доказателства досежно обвинението за изнасилване и за наличието на квалифициращия признак по т. 8 на чл. 116, ал. 1 НК нито да се произнесе само в обжалваната част по доводите за допуснато нарушение на материалния закон, както претендира защитника, защото, независимо че се касае за две отделни деяния, покриващи съставите на две отделни престъпления, в разглежданата хипотеза те са свързани. На второ място, въпреки липсата на изрично посочено в жалбата касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК и с нея да се оспорва доказателствената дейност на апелативния съд и формираните в резултат на това изводи по фактите за авторството на деянието по чл. 152 НК и по квалифициращия признак по т. 8 на чл. 116, ал. 1 НК, на база изложеното в сезиращия Върховния касационен съд процесуален документ би могло да се заключи, че се касае за възражения за допуснати от апелативния съд съществени нарушения на процесуалните правила, на които приоритетно следва да бъде даден отговор, т. к. от тяхното констатиране зависи дали ще бъдат обсъждани останалите доводи в жалбата – за допуснати нарушения на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание. Въззивният съд, изпълнявайки от една страна задълженията си на контролно-решаваща инстанция, е провел съдебно следствие, в което е изслушал обясненията на подс. Ц., извършил е допълнителен разпит в качеството на свидетели на поемните лица Й. и Ц., възприел е лично показанията на свид. Т. П. /правилно впоследствие изключени от доказателствената съвкупност, поради обстоятелството, че той е изпълнявал функциите на специалист технически помощник в следствения експеримент/, като е изпълнил и дадените с отменителното решение на Върховния касационен съд указания за назначаване на допълнителна съдебно – медицинска експертиза с цел установяване механизма на убийството на пострадалата, но и е направил задълбочен анализ на доказателствата и доказателствените средства в тяхната взаимна връзка, и наред с това е дал отговор на доводите на защитата по направените от нея възражения относно непосредствената причина за смъртта на Г., в т. ч. и относно следствения експеримент. Този подход на апелативния съд е приложен с цел достигане до обективната истина по делото особено предвид наличието предимно на косвени доказателства, но е и показателен за професионализма на същия. В тази връзка мотивирано е отхвърлено несъгласието на защитата с ползването на резултатите от следствения експеримент, проведен с цел проверка на обясненията на Ц. и е ценена като несъществена липсата на някои от реквизитите в протокола, отразяващ извършването на процесуалното действие – начален и краен час на провеждането му, т. к. е установено, че въпросната дейност е извършена в присъствието на поемни лица, с участието на защитника на обвиняемия тогава Ц. и в светлата част на деня, поради което е верен изводът на апелативния съд, че не се касае за абсолютно процесуално нарушение, което да обуслови изключване от доказателствения материал по делото на протокола, удостоверяващ извършеното процесуалноследствено действие и резултатите от него. При внимателния прочит на материалите по делото е видно, че за да признае подс. Ц. за виновен по повдигнатите му обвинения по чл. 152 НК и по чл. 116, ал. 1, т. 8 НК, второинстанционният съд недопустимо е ползвал обясненията на подс. Ц., дадени от него в хода на досъдебната фаза на процеса в качеството на обвиняем по по-леко наказуемо престъпление. Видно е от данните по делото, че привлеченото към наказателна отговорност лице е дало обяснения по обвинение по чл. 115 НК, които самият той е потвърдил във втория си разпит в това качество по вече измененото обвинение по чл. 116 НК и чл. 152 НК. Въпреки че контролираният съдебен състав подробно е изложил виждането си, подкрепено и със съответна съдебна практика в същия смисъл, че забраната по чл. 287, ал. 4 НПК не се отнася до изменение на обвинението в досъдебната фаза, защото до внасяне на обвинителен акт обвинението може да бъде изменяно по фактите и по правото и е достатъчно обвиняемият да е запознат с него по съответния процесуален ред, както е в настоящия случай, това разбиране не може да бъде споделено. Вярно е, че поначало няма пречка да се ценят обяснения на обвиняем/подсъдим, дадени във връзка с обвинение, което не е претърпяло съществена промяна във фактите и правото по смисъла на чл. 225/чл. 287, ал. 4 НПК, но в коментираната хипотеза се касае не само за по-тежко наказуемо престъпление в рамките на първоначалното такова, а и за съвсем ново обвинение за извършено престъпление. Друг би бил въпросът, ако в обясненията си от 02.10.2019 г., също инкорпорирани в доказателствения материал, обвиняемият тогава Ц. бе разпитан подробно по новото обвинение вместо просто да потвърди предишните обяснения от 17.04.2019 г. Опитът на въззивния съд да обоснове възможността за ползване на първите обяснения на Ц. чрез изричното препращане, направено от обвиняемия към тях във вторите по време обяснения по новото по-тежко обвинение, съпоставяйки ги с признанията, които правят обвиняемите/подсъдимите, сключващи споразумение или възползващи се от възможността делото им да се разгледа по реда на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 НПК, не може да бъде споделен. Това е така, защото на практика по новото изменено обвинение Ц. не е давал обяснения. Такова общо признаване на вина и факти, на каквото се позовава апелативният съд, за да ползва самопризнанията на обвиняемия от 17.04.2019 г. е допустимо само в изрично предвидените от законодателя случаи, а настоящият не попада сред тях. Доколкото според решаващия съдебен състав приобщаването на обясненията на подс. Ц. от досъдебното производство, когато той е бил привлечен в качеството на обвиняем само по обвинение за убийство, не могат да се ползват като източник на доказателства по новото по-тежко обвинение, защото са депозирани при различно от предявените в последващ етап с обвинителния акт обвинения и в този смисъл е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Допуснатото съществено процесуално нарушение, довело до порок при формиране на вътрешното убеждение на проверявания съд обуславя отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При новото разглеждане на делото е нужно внимателно да се прецени възможно ли е ползването на депозираните в досъдебната фаза на процеса обяснения на Ц. изцяло и/или отчасти и налице ли са други доказателствени материали, които да ги подкрепят, в случай, че те бъдат изключени от доказателствената маса изцяло или отчасти. Принципно няма законова забрана самопризнанията да бъдат поставени в основата на осъдителна присъда дори и когато впоследствие подсъдимият ги е оттеглил, но чл. 116 НПК не допуска присъдата да се основава единствено на самопризнанията на обвиняемия/подсъдимия, като те не следва да бъдат единственото доказателствено средство в подкрепа на обвинението. За да се обоснове авторството на деянието трябва да са събрани и достатъчно други преки или косвени доказателства. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 95 от 14.07.2022 г. на апелативен съд – Велико Търново, постановено по ВНОХД № 60/2022 г. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд от стадия на съдебното заседание. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.