Р Е Ш Е Н И Е № 127 гр. София, 21 януари 2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети септември през 2020 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Явор Гебов разгледа докладваното от съдия Панева наказателно дело № 396 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на частните обвинители В. П., А. П., Х. П. и Е. П., подадена чрез повереника им, срещу решение № 25 от 22.01.2020 г. на Софийския апелативен съд – наказателно отделение, 8-ми състав, постановено по ВНОХД № 1096/2019 г. В жалбата се съдържат възражения за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила и явна несправедливост на наложеното наказание. Твърди се, че при определяне на наложеното на подсъдимия наказание неправилно е преценено съотношението между отегчаващите и смекчаващите отговорността обстоятелства, като не е съобразена специфичната тежест на инкриминираното деяние, процесуалното поведение на подсъдимия, липсата на разкаяние от негова страна за извършеното и опита му да прехвърли отговорността за случилото се върху загиналия при произшествието водач. Направено е искане за отмяна на решението и за връщане на делото на въззивния съд за повторното му разглеждане от друг съдебен състав. В съдебното заседание пред настоящия състав жалбоподателите и частни обвинители, редовно призовани, не се явяват. Повереникът им – адв. Д. поддържа подадената от тях жалба на посочените в нея основания, с подкрепящите ги съображения и направеното искане. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за отхвърляне на жалбата като неоснователна. Счита, че въззивният съд е дал отговор на въпросите, поставени с касационната жалба, като размерът на наложеното наказание е правилно отмерен. Моли въззивното решение да бъде оставено в сила. Подсъдимият и защитникът му изразяват становище за неоснователност на касационната жалба и молят за оставяне в сила на оспорения с нея съдебен акт. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните в рамките на правомощията си по чл. 247 НПК извърши дължимата проверка, установи следното: С присъда № 22 от 29.05.2019 г., постановена по НОХД № 1/2018 г., състав на Софийския окръжен съд е признал подсъдимия И. М. З. за виновен в това, че на 20.08.2015г., около 13:45ч. на автомагистрала „път“, в зоната на километър 38+300 метра, върху виадукта „име“, с посока на движение от [населено място] към [населено място], при управлението на моторно превозно средство – влекач, марка „марка“ с рег. [рег.номер на МПС] , с прикачено полуремарке, марка „Ш.“ с рег. [рег.номер на МПС] , е нарушил правилата за движение по пътищата, визирани в чл. 20, ал. 2 ЗДвП и чл. 16, ал. 1, т. 1 ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на П. А. П. и средна телесна повреда на В. Х. П., изразяваща се в трайно затрудняване на движението на десния горен крайник, поради което и на осн. чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, б „б“, пр. 1, вр. чл. 343, ал. 1, вр. чл. 342, ал. 1 НК и чл. 54 НК му е наложил наказание от три години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложил на осн. чл. 66, ал. 1 НК за срок от пет години, считано от влизането на присъдата в сила. На основание чл. 343г и чл. 37, ал.1, т. 7 НК е постановено лишаване на подсъдимия от правото да управлява МПС за срок от шест години, считано от влизането на присъдата в сила. С присъдата е извършено разпореждане с веществените доказателства и подсъдимият е осъден да заплати направените в наказателното производство разноски. С оспореното по касационен ред въззивно решение тази присъда е потвърдена изцяло. Касационната жалба е основателна. Процесуалният механизъм на инстанционния контрол е конструиран с цел да се отстранят нередности в невлезлите в сила актове на долустоящите съдилища от гледище на тяхната законосъобразност, обоснованост и справедливост. Постигането на този ефект по необходимост преминава през грижлива и точна проверка, извършена в рамките на правомощията на съответната контролна инстанция. По отношение конкретно на въззивния контрол, неговите предели са израз на служебното начало в наказателния процес. Поради това въззивният съд всякога дължи цялостна проверка на правилността на проверяваната от него първоинстанционна присъда, независимо от посочените от страните основания и подкрепящите ги аргументи, като потвърждавайки я, аргументирано следва да отстрани съмненията в нейната правилността, давайки съдържателен отговор на направените пред него съществени оплаквания. В случая изследването на единственото, поставено на вниманието му от страна на частното обвинение възражение – това за явна несправедливост на наложеното наказание от гледище на характерностите на инкриминираното деяние, въззивният съд е ограничил до коментар на становището на частните обвинители за проявена от подсъдимия престъпна самонадеяност и безкритичност към извършеното. В останалата им част съображенията му представляват възпроизвеждане на констатациите на първата инстанция за липса на предходни осъждания на подсъдимия, за положителна негова личностна характеристика и наличие на санкционирани в миналото по административен ред нарушения на правилата за движение по пътищата. Спестено е дължимото контролно изследване на присъдата от аспекта на обективните характеристики на деянието. Ето защо е основателна претенцията за допуснато от този съд съществено процесуално нарушение. Инертното преповтаряне на съображенията на контролирания съд не може да убеди, че е осъществен реален и ефективен инстанционен контрол. Липсва отговор на основни съображения на една от обжалвалите страни, липсва необходимото грижливо тяхно обмисляне и излагане на съдържателни мотиви, като по този начин практически е обезсмислена реализацията на правото на въззивна жалба. Въззивният съд механично е възприел подхода, следван от първата инстанция при отмерване на приложимото наказание, като е ограничил фокуса на вниманието си до индивидуалната превенция, в контекста на която е регистрирал факта на липсата на предходни осъждания на подсъдимия, предоставената от младши полицейски инспектор характеристична негова справка и допуснатите от него в миналото нарушения на ЗДвП и ППЗДвП. Тези обстоятелства обаче имат отношение единствено към обществената опасност на подсъдимия и неговата потенциална поправимост. Съдът е пренебрегнал факта, че характеризиращите наказанието аспекти са два и превенцията е само единият от тях. Друга негова неотменима особеност е възмездният му характер. Наказанието в същността си е отговор на извършеното престъпление и за това деянието се явява основният, водещият ориентир при отмерването му, като видът и размерът му трябва да са определени всякога в съответствие с обективните характеристики на деянието и вината. Необоснованото отклоняване от тях поставя определянето му на основата на индивидуална целесъобразност, дистанцирайки го по този начин от обективната справедливост, към която насочва изискването на чл. 35, ал. 3 НК. В случая е налице пълно отсъствие на каквато и да е съдебна преценка в аспекта на обществената опасност на извършеното деяние, към която насочва и разпоредбата на чл. 54, ал. 1 НК. В тази насока решаване е изисквал преди всичко въпросът за нарушените от подсъдимия правила за движение и отграничаване сред тях на онова, което се намира в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото автопроизшествие и съставомерния резултат, съответно преценка от гледище на обществената опасност и укоримостта на поведението му за евентуално допуснати от него допълнителни нарушения на правилата за движение и на тяхната тежест. В тази връзка съобразяване са изисквали ситуационните характеристики на пътната обстановка, в която подсъдимият е осъществявал движението си с управляваната от него товарна композиция - съществувалата в участъка временна организация на движението, сигнализирана по надлежния ред, колоната от автомобили, пътували пред автомобила му, при това със скорост съществено по-ниска от избраната от него, опасността, която спекулативното му поведение е създало за останалите участници в движението и факта, че за част от тях тази опасност е останала не само хипотетична, а е била реализирана предвид удара, осъществен от автомобила на подсъдимия в този, управляван от свид. Е. П. и верижно последвалия удар в пътувалия пред колата на П. л.а. „марка“, който единствено заради модерната си система за сигурност е запазил посоката си, спирайки аварийно в своята лента, причинено е било и телесно увреждане на свид. П. (като последица от злополуката, извън съставомерните). Наред с това, благодарение единствено на бързата и професионална реакция на водача на трети автомобил - пътувалият в лентата за насрещно движение л.а. „марка“, управляван от свид. М. М. е бил избегнат удар между него и товарния автомобил на подсъдимия при навлизането му в правомерно заетата от колата на М. пътна лента. Комплекса от тези обстоятелства е изисквал също съобразяване. Вместо това въззивният съд е изложил съображения в принципен план относно съзнаваната и несъзнаваната непредпазливост, като в заключение е декларирал, че престъплението е извършено в условията на небрежност. Макар верността на този извод да е твърде спорна от гледище на приетите от съда факти, коментара й е излишен предвид заложената в обвинителния акт прокурорска преценка в същата насока. По-важно е в случая, че проблемът за формата на непредпазливата вина не изчерпва особеностите на инкриминираното деяние. Обективните негови характеристики и персоналния принос на подсъдимия за реализирането му също изискват съдебно внимание, без което всеки извод относно приложимата санкция е необоснован и дистанцира отмерването й от законоустановения абсолютен минимум за извършеното престъпление. Що се касае до приложения от въззивния съд критерий за разумен срок, той също е лишен от справедлива преценка, доколкото необходимото старателно изследване на относимите към прилагането му обстоятелства този съд е заменил с констатацията за изминали „почти пет години от момента на извършване на престъплението“, произволно окрупнявайки продължителността на значимия за прилагането на този критерий времеви интервал към датата на постановяване на въззивното решение. Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 3, ал. 3, т. 1 и т. 2 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 25 от 22.01.2020 г. на Софийския апелативен съд – наказателно отделение, 8-ми състав, постановено по ВНОХД № 1096/2019 г. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.