Р Е Ш Е Н И Е № 50129 гр. София, 18.01.2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тридесети септември през 2022 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА ДИМИТРИНА АНГЕЛОВА при участието на секретаря Галина Иванова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев разгледа докладваното от съдия Панева наказателно дело № 661 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба от служебния защитник на подсъдимия М. П. срещу решение № 22 от 04.02.2022г. по ВНОХД № 1013/2021г. на Софийския апелативен съд. Според жалбата въззивният съд е допуснал съществени нарушения при формирането на убеждението си по фактите, което в развитие е довело до неправилно прилагане на материалния закон и налагане на незаслужено и поради това несправедливо наказание. Настоява се, че постановените от предходните съдебни инстанции актове се базират на предположения, а не на съдържима в доказателствените източници информация, като са игнорирани, вкл. и от въззивния съд показанията на свидетелите Р. К. и В. И., подкрепящи защитната теза на подсъдимия. Отправено е искане оспореното въззивно решение да бъде отменено, а подсъдимият да бъде признат за невинен. В съдебното заседание пред настоящия състав защитникът поддържа жалбата, изложените в нея аргументи и направеното искане. Акцентира, че изводите, до които са достигнали съдебните състави, не съответстват на събраните доказателства. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне на касационната жалба без уважение като неоснователна, тъй като не е налице нито едно от предвидените в чл. 348, ал.1 НПК основания за отмяна или изменение на атакуваното решение. Подсъдимият М. П. не взема лично участие в съдебното заседание. Настоящият състав, след като обсъди становищата на страните и изложените в тяхна подкрепа доводи и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда № 260094 от 02.06.2021 г. по НОХД № 3687/2020г. Софийският градски съд – Наказателно отделение, 24-ти състав е признал подсъдимия М. Б. П. за виновен в това, че на 08.07.2019 г. около 23.55 часа в [населено място], [улица], на тротоара пред търговски обект „Магазин 1“ до кръстовището с [улица], при условията на опасен рецидив отнел чужди движими вещи - парична сума в размер на 724.54 лева от владението на И. Г. К. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и на основание чл. 199, ал.1, т.4 вр. чл. 198, ал.1 вр. чл. 29, ал.1, б.“а“ и „б“ НК и чл. 54 НК му е наложил наказание от пет години лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим. На основание чл. 59 НК съдът е приспаднал времето, през което подсъдимият е бил задържан под стража, както и времето, през което спрямо него е изпълнявана мярка за неотклонение домашен арест. М. П. е осъден да заплати на гражданския ищец И. К. обезщетение в размер на 724.54 лева за причинени от деянието имуществени вреди. С оспорения по касационен ред въззивен съдебен акт присъдата е изменена по отношение основанието за определяне на първоначалния режим за изтърпяване на наложеното наказание, а в останалата й част е потвърдена. Жалбата срещу този акт е основателна. Основателна е съдържащата се в нея критика към начина, по който въззивният съд е формирал убеждението си по релевантните факти. Декларираната от този съд увереност, че подсъдимият е извършил вмененото му престъпление почива на некачествено изпълнение на задълженията на контролираната инстанция за проверка на правилността на първоинстанционния акт, на твърде бегло и незадълбочено проучване на доказателствата, на пълно игнориране на част от тях и некоректно интерпретиране на съдържанието на други, извън действителния смислов и информационен техен аспект, на пълна липса на нужния комплексен и обективен доказателствен анализ и точна доказателствена преценка, съобразена с изискванията на закона за достоверно установяване на фактите. За да утвърди извършеното от първостепенния съд фактическо установяване като правилно, въззивният съд е преценил, че следва да се довери на съобщеното от свид. И. К., на чиито показания основно е изградена обвинителната теза. Изложените в тази връзка аргументи обаче нямат общо с необходимостта съдът аналитично и на базата на действителна, задълбочена и обективна преценка на съдържанието на доказателствените източници и след изчерпване на необходимите и възможни процесуални действия за попълване на делото с достъпните и необходими доказателства да обоснове становището си по фактите. Така извън вниманието на въззивния съд са останали показанията на свид. И. К. от досъдебната фаза. При това положение констатацията на САС за устойчивост на неговите твърдения е твърде озадачаваща, като е неясно на каква база е формирана тя. Такава констатация предполага проследяване на нагласите на лицето към фактите в течение на процесуалния ход. В случая заключението на САС би било съдържателно и обосновано, ако бе базирано на действителна и изложена в документално-словесен вид съпоставка на твърденията на свид. К. от съдебното и досъдебното производства (при необходимост след приобщаване на последните по надлежния ред) и съпътстващи тази съпоставка констатации за наличие или не на вариации в свидетелските нагласи (напр. относно основанието, на което твърди, че е дал в миналото пари на подсъдимия – дали като дар или в заем, както и относно обстоятелствата около срещата му с П. в процесната нощ – имало ли е размяна на реплики между двамата преди подсъдимият да го удари и евентуално с какво съдържание са били тези реплики), коментар и интерпретация на съобщеното. Все така механично и без действително паралелно разглеждане на показанията на К. и това, което той е съобщил пред оператора на тел. 112 в процесната нощ, съставът на САС е установил „пълно съответствие“. Съдебният извод е сериозно компрометиран от налагащото се като очевидно логическо несъответствие между твърдението на посочения свидетел от досъдебното производство (на което въззивният съд е ползвал без да го е приобщил към доказателствения материал по реда на чл. 281 НПК и на което се е доверил), че е проверил съдържанието на портмонето си едва при пътуването си с дежурния полицейски екип в търсене на подсъдимия и съответно едва тогава е установил липсващата му сума - от една страна и съобщението, което е направил преди това пред оператора на тел. 112, че липсват част от парите му - от друга страна. Така пренебрегвайки задължението си да следи за логическата валидност на своите изводи, практически въззивният съд се е съгласил с възможността свидетелят да е съобщил за липсата на парите преди да е разбрал за нея. С основание касаторът е критикувал като едностранчив въззивния подход по интерпретиране на поведението на пострадалия от процесната нощ по преследване на подсъдимия, като имащо ясна логика и обяснение единствено и само в твърдяното от К. отнемане на портмонето му, доколкото без коментар съставът на САС е оставил зададения с показанията на Р. К. и В. И. друг контекст на поведението на свидетеля – заради възникнал в процесната нощ конфликт между него и подсъдимия заради паричен дълг, който П. е имал към него и който е отказал да погаси. Въобще не е коментирана значимостта на тази информация за съдържанието на събитията от процесната нощ. Всъщност, липсва каквато и да е, а още по-малко обективна, всеобхватна и задълбочена индивидуална и комплексна преценка на показанията, както на пострадалия, така и на посочените двама свидетели от двете фази на производството, още повече като се имат предвид диаметралните твърдения на К. от досъдебното производство и пред съда. Това практически е лишило от съдържание инициативата на въззивния съд за прилагане на процесуалната техника по чл. 281, ал. 5 НПК по отношение на показанията на К. и И., а от друга страна представлява отклонение от предписанията на чл. 13, ал. 1 НПК за вземане на всички мерки за разкриване на истината. Защото единствено извършването на действителна и качествена съпоставка между доказателствените източници и съпътстващ тази съпоставка анализ на съдържанието им може да гарантира обоснован извод за достоверност или за недостоверност на носената от тях информация. Тук е редно да се отбележи, че САС е приложил чл. 281, ал. 5 НПК в извънзаконна хипотеза, като макар да е обвързал приложената техника с предпоставката по чл. 281, ал. 1, т. 1 НПК, практически се е наел да преодолее противоречия между показанията на всеки от свидетелите К. и И., дадени на досъдебното производство и пред първостепенния съд. Институтът, уреден в чл. 281 НПК е приложим, когато съдът, спазвайки принципа за непосредственост и устност в наказателното производство, констатира противоречия между дадените пред самия него показания/обяснения, т.е. тези, които той сам лично и непосредствено е възприел - от една страна и показанията/обясненията, дадени от разпитваното лице в досъдебното производство или пред друг състав на съда - от друга страна. В случая, противно на правилата на процесуалния закон, съставът на САС е стартирал разпита на всеки от свидетелите К. и И., който е допуснал (неясно дали като повторен или допълнителен разпит), директно с прилагане на чл. 281, ал. 5 НПК, при това напълно безмотивно, като единствено от позоваването на хипотезата по чл. 281, ал. 1, т. 1 НПК може да се заключи, че е бил воден от констатирано от него противоречие в свидетелстването на съответното лице. Такова процедиране е неправилно и в отклонение от предписанията на НПК, зададени с чл. 139, ал. 5 - 6 НПК. Разпитът, когато такъв е допуснат, било то като първоначален, повторен или допълнителен, предполага предоставяне на възможност на разпитваното лице да изложи пред разпитващият го орган във формата на свободен разказ всичко, което му е известно по делото. Съдът, като орган, натоварен с осъществяването на правосъдието по наказателни дела (чл. 6, ал. 1 НПК), вкл. и въззивният съд, със собствени усилия и използване на допустимите от закона средства за изясняване на непълноти, пропуски, неясноти, противоречия в свидетелстването (чрез поставяне на въпроси, чрез допускане на очна ставка, чрез прочитане на показанията от предходната процесуална фаза или пред друг състав на съда) следва да си осигури информационна база за сигурно последващо решаване на въпроса относно истинността на свидетелстването. В случая нищо от това не е сторено. Нещо повече, след като е прочел показанията на всеки от свидетелите Р. и И., дадени в досъдебното производство и пред СГС, въззивният състав е предоставил на всеки от двамата да избере без обяснение за причините кой от прочетените варианти да подкрепи, като не е положил усилия да изясни на какво се дължат противоречията, с оглед на които е приложил процедурата по чл. 281 НПК. Липсва каквото и да е индивидуално обсъждане на показанията на В. И. и Р. К. от двете процесуални фази и съпътстващи това обсъждане изводи относно достоверния вариант на свидетелстването им (след като е прието наличие на противоречия в показанията от двете фази), както и съпоставката им помежду им, както и със съобщеното от свид. И. К.. Липсва и съдебна интерпретация на впечатленията на свид. И. за физически конфликт между подсъдимия и пострадалия в процесната вечер, на твърдението й, че М. се е „отскубнал от ръцете на И.“ и е побягнал, че двамата са „се сбутали“, че са се бутали и държали взаимно с ръце, че И. е държал М. за якето. Липсва и съпоставка на тези впечатления на свидетелката с начина, по който пострадалият е описал развоя на инкриминираните събития. САС не се е ангажирал и с коментар и на заявеното от свид. Р. К., че въпреки непосредственото си местонахождение до подсъдимия и пострадалия, не е възприел отнемането на портмонето и наличието въобще на такава вещ в ръката на К.. Вместо това, влизайки в конкуренция с всеки от свидетелите, въззивният съд безкомпромисно и лаконично е заявил, че И. и Р. не са видели отнемането на портмоне от ръцете на пострадалия, защото вниманието им не е било съсредоточено непрекъснато върху подсъдимия и пострадалия. Напълно неясен остава източникът на тази съдебна убеденост. Подобен подход няма общо с дължимата от съда обективност и утвърдените от закона и съдебната практика стандарти за достигане на обективната истина. Всяко от посочените твърдения на К. и И. носи определен потенциал да ориентира преценката на съда относно случилото се в процесната нощ и затова е изисквало задълбоченото му обсъждане, било то за да бъде възприето като достоверно възпроизвеждащо събитията или да бъде отхвърлено. Недопустимо е обаче наличието му да бъде подминавано като несъществуващо. Изпълнението на произтичащото от чл. 107, ал. 3 и ал. 5 НПК задължение на съда предполага обсъждане и излагане на изводи относно всички доказателства и доказателствени източници, особено когато сред тях има такива с противоположна насоченост, каквито са и показанията на свид. К. от двете процесуални фази: относно това къде се е намирал в момента на срещата между подсъдимия и пострадалия, какво е чул и какво е видял от тази среща. От въззивното решение е неясно как въззивният съд е установил и как интерпретира факта на динамично променялото се в двете фази убеждение на свид. К. по отношение на тези моменти от събитията. Съдът е свободен да определя самостоятелно качеството и процесуалната стойност на доказателстваните материали по вътрешно убеждение. Но тази преценка не може да е произволна. Тя трябва да е подчинена на процесуалните правила и да е основана на резултатите от една действителна, старателна и прецизна проверка на качеството на доказателствените източници. Основателността на претенцията на касатора за едностранчивост в подхода на въззивния съд към доказателствата и доказателствените източници прозира и във факта, че този съд не е сторил дължимото за приобщаване на обясненията на подсъдимия от досъдебната фаза към доказателствения материал с оглед на съществуващата според чл. 279, ал. 2 вр. ал. 1, т. 4 НПК възможност. Касае се за доказателствен източник, съдържащ твърдения за инкриминираното събитие, поради което и в съответствие със задълженията на съда за полагане на всички възможни и необходими процесуални усилия за установяване на истината се е нуждаел от приобщаване към събраната при съдебното следствие доказателствена информация и от последващо обсъждане, било то за да бъде възприет като достоверен и значим информационен източник или за да бъде отхвърлен от съда. Вън от вниманието на въззивния състав са останали и показанията на свидетелката Т. П., В. А. и С. А.. Цялостната оценъчна дейност на въззивния съд е сериозно дистанцирана от ясно формулираните от НПК и утвърдени от съдебната практика стандарти за достигане до истинно фактическо установяване чрез действителен индивидуален и съвкупен анализ и професионална оценка на всички доказателства без да се допуска игнориране, неоправдано фаворизиране или подценяване на някои от и чрез прецизност, точност и максимална коректност при интерпретацията на съдържанието на доказателтвата и доказателствените източници. Практически следваният в случая подход на фрагментарно и повърхностно изследване на доказателствените източници и необосновано изолиране на части от тях резултира единствено в отклоняване на наказателния процес от основната му цел – разкриването на истина. Всичко това обуславя наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК и предопределя отмяна на въззивния акт и връщане на делото за повторното му разглеждане от друг състав на въззивния съд. Без да е налице необходимост този състав на Апелативен съд - София е конкретизирал времето, през което спрямо подсъдимия П. е изпълнявана мярка за неотклонение „домашен арест“. Първостепенният съд не е индивидуализирал този период, давайки възможност на прокуратурата като орган по изпълнение на наказанието да отмери срока, който следва да бъде приспаднат по реда на чл. 59, ал.1, т.2 НК. Намесата обаче на въззивния състав, е довела до некоректно определяне на този срок. Не съответства на данните от делото констатацията на САС, че не е налице нарочен акт, с който мярката за неотклонение на подс. М. П. е изменена от домашен арест в подписка. В материалите от досъдебното производство се съдържа постановление на прокурор от Софийска градска прокуратура от 10.09.2020г., с което мярката за неотклонение на подс. М. П. е изменена от домашен арест в подписка, до която дата обективно подсъдимият е бил с тази мярка за неотклонение. Поради това произволно е направеното от въззивния съд тълкуване на постановеното по реда на чл. 309, ал. 1 НПК определение на СГС като финализиращ периода на домашния арест акт. Изрично в това определение първоинстанционният съд е указал, че потвърждава изпълняваната до момента мярка за неотклонение подписка. Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 5 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 22 от 04.02.2022г., постановено по ВНОХД № 1013/2021г. по описа на Софийски апелативен съд – Наказателно отделение, 3-ти състав. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание. Решението не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.