Р Е Ш Е Н И Е   № 359   София, 17.06.2010 година     В ИМЕТО НА НАРОДА       Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на  двадесет и шести април, две хиляди и десета  година, в състав:     ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА           ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА  РАЙЧЕВА СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА     при участието на секретаря  Юлия Георгиева  изслуша докладваното от съдията  Н. Зекова                                                                    гражданско дело № 1448 /2009       година.         Производство по чл. 290 ГПК. Делото е образувано по касационна жалба на З. Т. от гр. К., област Велико Търново срещу въззивно решение на Окръжен съд Хасково по гр. д. № 275/2009 год.. Ответникът П. у. и. „Д”, гр. Х. не изразява становище по жалбата. Този състав на касационния съд, с определение от 13. 1. 2010 г., на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, е допуснал касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която са отхвърлени исковете на Т. за обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ над уважения размер 179.85 лв. до претендирания размер 450 лв. и за обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ над уважения размер 1079.10 лв. до претендирания размер 2700 лв.. Прието е, че произнасянето на въззивния съд относно базата за определяне на обезщетенията касае точното прилагане на закона. При касационната проверка се установи следното: Ищцата Т. е възстановена на работа на длъжност „възпитател” в ПУИ „Д” със заповед № 29 / 1. 10. 2008 г., считано от 3. 10. 2008 г.., след като с влязло в сила съдебно решение е отменено, като незаконно, уволнението й, извършено със заповед от 13. 12. 2005 г.. С втора заповед от същата дата № 30/ 1. 10. 2008 год. е прекратено трудовото й правоотношение, считано от 3. 10. 2008 г., на основание чл. 328, т. 10 КТ, поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Прекратяването на трудовото правоотношение на това основание е признато за законно, в която част въззивното решение е влязло в сила, както и за дължимото от работодателя обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ за недадено предизвестие и за обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ в размер на трудовото възнаграждение за срок от 6 месеца, при безспорния факт, че ищцата е работила през последните десет години при същия работодател. При определяне размера на обезщетенията, съдът е взел предвид полученото от ищцата брутно трудово възнаграждение за месец юни 1999 год. в размер на 179. 85 лв., тъй-като това е било последното фактически получено от нея трудово възнаграждение. Отчетено е, че със заповед от 29. 6. 1999 г. трудовият й договор е бил прекратен поради наложено дисциплинарно наказание „уволнение”, впоследствие отменено, с влязло в сила на 27. 10. 2005 г., съдебно решение. Разпоредбите на чл. 220, ал. 1 и на чл. 222, ал. 3 КТ приравняват дължимото от работодателя обезщетение с брутното трудово възнаграждение на уволнения работник за неспазения срок на предизвестието, съответно, за срок 6 месеца при прекратяване на трудовия договор поради пенсиониране. Тези срокове се фиксират към момента на издаване на заповедта за уволнение, тъй-като в чл. 228, ал. 1 КТ е предвидено, че база на обезщетението е брутното трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, в случая уволнителната заповед от 3. 10. 2008 год. Към този момент страните по делото са обвързани от Наредба № 2 от 18. 2. 2008 год. за работните заплати на персонала в звената от системата на народната просвета, от Колективния трудов договор за системата на народната просвета, сключен на 30. 6. 2008 г. между М на образованието и науката, Съюза на работодателите в системата на просветата и С. . С Наредба № 2/2008 г. е прието, че от 1. 7. 2008 г. минималната заплата на педагогическия персонал е 450 лв.., като формирането на заплатите е подчинено и на правилата, предвидени в Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, в сила от 1. 7. 2007 г.. В чл. 17 от същата наредба е посочено, че обезщетенията по чл. 228 КТ са на база брутното трудово възнаграждение на работника или служителя, а когато той не е отработил пълен работен месец, брутното трудово възнаграждение се определя като полученото среднодневно брутно трудово възнаграждение се умножи по броя на работните дни – чл. 19, ал. 1. Безспорно е по делото, че поради особеностите на конкретния случай – две последователни уволнения на ищцата, от 1999 г. и от 2005 г., които са били предмет на съдебно разглеждане и са отменени от съда, тя фактически е получила последно трудово възнаграждение за месец юни 1999 г. в размер на 179. 85 лв.. Това възнаграждение, обаче, не може да бъде база за определяне на обезщетенията по чл. 228 КТ, тъй-като законът има предвид месеца предхождащ момента на възникване на основанието за съответното обезщетение. Трудовото правоотношение на ищцата е прекратено в деня, в който е възстановена на работа и тя фактически не е могла да отработи нито един ден от месеца. Този обективен факт, обаче, не може да се възлага в тежест на ищцата и дължимите й се обезщетения да се базират на заплатата и от преди повече от девет години, само защото това е последното получено от нея трудово възнаграждение. С оглед принципа, възприет в чл. 19 НСОРЗ, за база следва да се вземе месечното трудово възнаграждение на ищцата, което тя би получила за пълен работен месец, ако й е била дадена възможност да работи, след като е възстановена на работа. Тази възможност е осуетена от работодателя, който е следвало да прекрати трудовия договор с 30-дневно предизвестие – чл. 328, ал. 1 КТ, но се е позовал на правото му по чл. 220, ал. 1 КТ за прекратяване на трудовото правоотношение преди изтичане на срока на предизвестие, в случая изобщо не е започнал да тече срок на предизвестие. Добросъвестното упражняване на трудовите права и задължения е изрично предвидено в закона – чл. 8 КТ и в случая ответникът дължи обезщетение на база на полагащото се на ищцата трудово възнаграждение за срока на предизвестие, в който период ищцата е лишена от възможността да работи в резултат на действията на работодателя. По заключението на счетоводната експертиза, прието по делото, размерът на това брутно трудово възнаграждение е 577 лв., но тъй-като ищцата претендира за месечно обезщетение в размер на 450 лв., следва исковете да се уважат в този размер - по чл. 220, ал. 1 за 450 лв. и по чл. 222, ал. 3 КТ за 2700 лв.. Върховният касационен съд   Р Е Ш И:     ОТМЕНЯ решението от 7. 7. 2009 г. по гр. д. № 275/2009 г. на Хасковския окръжен съд В ЧАСТТА, с която са отхвърлени исковете на З. Т. по чл. 220, ал. 1 КТ за разликата над 179. 85 лв. до размер на 450 лв. и по чл. 222, ал. 3 КТ за разликата над 1079.10 лв. до размер на сумата 2700 лв. и ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА П. у. – и. „ Д-р П. Б. ”, гр. Х. да заплати на З. Д. Т. от гр. К. сумата 370.15 /триста и седемдесет лева и петнадесет стотинки/ на основание чл. 220, ал. 1 КТ и да й заплати сумата 1620. 90 /хиляда шестстотин и двадесет лева и деветдесет стотинки/, на основание чл. 222, ал. 3 КТ, със законната лихва върху тези суми от датата на предявяване на иска на 2. 12. 2008 г. до окончателното им изплащане., както и сумата 200 /двеста/лева разноски за въззивното и касационно производство, съобразно уважаването на част от предявените искове.         ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: