Р Е Ш Е Н И Е № 144 гр. София, 04 юли 2019 г. Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на седемнадесети юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ НЕВЕНА ГРОЗЕВА при секретар Мира Недева, при становището на прокурора Ивайло Симов, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 575 по описа за 2019 г. Производството по реда на чл.346 т.2 и сл. от НПК е образувано по касационен протест на прокурор от Кюстендилската окръжна прокуратура срещу въззивна присъда № 6/27.03.2019г. по ВНОХД № 674/2018г. по описа на Кюстендилски окръжен съд. В протеста се ангажират като касационни основания допуснати съществени нарушения на процесуални правила , довели до нарушаване и на закона- чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК. Твърдението на прокурора е, че интерпретирането на доказателствената съвкупност е изцяло погрешно, фактите били възприемани едностранчиво, правата на държавното обвинение били нарушени чрез игнориране на редица доказателствени материали, сочещи на несъмнено на лъжесвидетелстване на подс.Т.. В допълнение към протеста се сочи,че изградения от въззивната инстанция правен извод е неправилен, тъй като с показанията, които са неверни, подсъдимата се е опитала да осуети наказателната отговорност на семейния си съжител. Неотбелязването в съдебния протокол за предупреждаване на подсъдимата за правото й да не свидетелства, с правата по чл.119 и чл.121 от НПК не изключвало кредитиране на показанията и възприемането им при постановяване на съдебния акт. Според прокурора достатъчно било предупреждението за носене на наказателна отговорност, като не можело пропуск на съдебния състав или съдебния секретар при съставяне на съдебния протокол да доведе до наказателна неотговорност на дееца. В този смисъл съдът се бил позовал превратно на съдебна практика. Прокурорът анализира и съдържанието на Р – 284-79, на ВС, І-во н.о., твърди също, че въззивната инстанция априори е предпоставила значението на писменото доказателство- съдебен протокол от 04.04.2017г. Прокурорът се позовава на съдебна практика, която извежда на преден план съображения, че веднъж приел да свидетелства, за свидетеля е възникнало безусловно задължение да говори истината. Заключава, че относно обективната страна на престъплението се налага точно обратния извод на този, направен от съдебния състав, който при формирането на вътрешното си убеждение не се е подчинил в достатъчна степен на изискването на за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. С протеста се иска отмяна на постановената оправдателна присъда, връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция за отстраняване на допуснатите нарушения при постановяване на атакуваната въззивна присъда. Прокурорът от ВКП в съдебното заседание поддържа касационния протест по съдържащите се в него мотиви, като заявява че е много подробен и добре мотивиран. Този прокурор прави позоваване на мотивите в протеста, че след като е предупредена за наказателната отговорност, при пропуск за уведомяване на свидетеля за възможността му да не свидетелства и съответно обвиняване на дееца чрез тези показания и/или ако въз основа на показанията на настоящата подсъдима, нейния съжител и подсъдим по предходното наказателно производство би бил осъден, тогава наистина би се касаело за съществено нарушение на процесуалните правила. Моли да се уважи касационния протест Подсъдимата, редовно призована, не се явява. Представлява се от защитник, който оспорва доводите в протеста, акцентира на неуведомяването на подсъдимата за правото и да не свидетелства, като се позовава също така и на показанията на свидетелите Н., граничен полицай, както и на св.Н.. Моли да се потвърди оправдателната въззивна присъда. Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 58/26.09.2018г. по НОХД № 601/2018г. на Кюстендилски районен съд подс.Н. С. Т. е призната за виновна в извършване на престъпление по чл.290, ал.1 от НК и й е наложил наказание от 1 година лишаване от свобода при условията на чл.66, ал.1 от НК – с определяне на изпитателен срок от 3 години. Прокурорът е останал недоволен от размера на наложеното наказание и е подал съответен протест в тази връзка. Подсъдимата чрез защитата си също е обжалвала осъдителната присъда. С цитираната нова въззивна присъда състав на Кюстендилски ОС е отменил първоинстанционния съдебен акт, като е признал за невиновна подсъдимата Т. и я е оправдал по обвинението да е извършила престъпление по чл.290, ал.1 от НК. Касационната инстанция намери, че протеста е подаден в срок и е процесуално допустим. Преценен по същество, протестът се явява неоснователен. По време на въззивното съдебно следствие са проведени разпити на св.И. Н., полицейски служител, както и на св.Т. Н.. Както правилно отбелязва защитникът, при този си разпит, двамата свидетели потвърждават по същество показанията на подс. Т., дадени в качеството й на свидетел и за естеството на които е обвинена в настоящето наказателно производство. Потвърждават също така и обясненията и, дадени по време на въззивното съдебно следствие. Направените от подсъдимата възражения са логични и обосновани относно присъствието и изчакването на нейния съжител, св.К. Т., подсъдим по НОХД № 1302/2016г. на Кюст. РС, където са били депозирани показанията в качеството на свидетел на подсъдимата Т.. Тези обстоятелства по начало опровергават обвинителната теза – че св.Н. не е преминавала през граничния пункт когато е извършена проверка на К. Т., както и че това не е сторила самата подсъдимата Т.. Тези факти са достатъчно съществени, за да оспорят и отхвърлят обвинителната теза в нейните детайли и че подс. Т. е свидетелствала невярно напълно съзнателно. Касационният състав обаче счита, че тези обстоятелства не са от съществено значение и съществуването им или не, не може да промени изхода на делото. Макар и по други съображения, касационният състав счита, че въззивната инстанция не е нарушила закона с оправдаването на подсъдимата. Не е от съществено значение за изхода на делото и обстоятелството дали има пропуск при запознаване на подс.Т. при свидетелстването й по време на наказателното производство, в рамките на което обвинение е получил К. Т., неин съжител, с правата и по чл.119 и чл.121 от НПК. Деянието й е несъставомерно по друга причина. Вярно е, че свидетел, който не се е възползвал от правото си по чл.119 от НПК да откаже да свидетелства, следва да стори това добросъвестно и е задължен да свидетелства вярно. Законодателят обаче е предвидил изключение от кръга обстоятелства, за които това задължение е валидно и то се намира в чл.121 от НПК. Св.Н. Т. не е била длъжна да уличава себе си или пък своя ближен, в случая мъжът с който са живеели във фактическо съжителство, в извършване на престъпление. Тази възможност се разпростира до обема обстоятелства, които са в състояние да доведат до извод за съпричастност в извършване на престъплението, за което се води производството и не само до него, а и до всяко едно престъпление, визирано в наказателния закон. По отношение на всички други обстоятелства, включително и тези, които уличават трети лица в извършване на каквото и да е престъпление, свидетелят е длъжен да говори истинно и в това няма никакво съмнение. Както е имала възможност и друг път касационната инстанция да отбележи, „свидетелят е длъжен да излага обстоятелства, свързани с предмета на делото, но от друга страна многообразието на живота и необходимостта да се изяснява обективната истина по делото, както и да се разкриват престъпления, могат да породят казуси, при които затаяването на истина по факти, които не са били непременно обект на разследване, да е общественоопасно и да затруднява работата на правосъдието като цяло. При всички случаи обаче правото на свидетеля да не се уличава сам в извършване на престъпление предполага ситуация, в която и отказът да се свидетелства за такива факти изпълнява подобна функционална роля (т.е. самият отказ представлява своеобразно уличаване). Случаят не е такъв, когато свидетелят има право да откаже да свидетелства с оглед на това, че отговорите на въпросите могат да уличат в извършване на престъпление негови родственици, съпруг или лице, с което се намира във фактическо съжителство – така и Р № 284/20.05.1979г. по н.д.№ 269/79г., на І-во н.о. Ако се приеме, че свидетелят е длъжен да се уличи в извършването на престъпление, след като е започнал да свидетелства, то защитата, предоставена от процесуалния закон в нормата на чл.121, ал.1 от НПК, би била твърде неефективна.“ Н.д.№ 788/2017г., ВКС,1-во,н.о. Разбира се, посочената практика – Р № 284/20.05.79,н.д.№ 269/79г., визира свидетелстване по гражданско дело, при което не стои въпросът за уличаване на ближен или самоуличаване в извършване на престъпление, или поне не такъв въпрос се поставя в известните по делото факти в този казус. По настоящето наказателно производство свидетелстването на подс.Т. в качеството и на свидетел изцяло попада в кръга от обстоятелства, свидетелстването по които попада в защитата на чл.121, ал.1 от НПК. Спорните по делото обстоятелства – дали подсъдимата е присъствала в близост до мястото на проверката, извършена на Т., дали там е била и св.Т. Н., дали са оставяни акцизни стоки в автомобила на Т., които са принадлежали на подсъдимата и свидетелката, са все от този кръг, който може да уличи или подсъдимата, или нейния съжител в държането на акцизни стоки без съответен бандерол и в зависимост от количеството, това да бъде не само административно нарушение, но може да бъде и предмет на наказателно обвинение, било то по чл.242, било то по чл.234 от НК, или и по двата състава в съвкупност. Когато провеждащите съответното следствие, разследващи или съдът, са приели изявлението на подсъдимата и съответно нейното желание да свидетелства, то с положителност са били задължени при оценка на достоверността на нейните показания да се съобразят с възможността й по чл.121, ал.1 от НПК, вместо да се пристъпи към търсене на наказателната й отговорност по чл.290, ал.1 от НК. Впрочем, обратната хипотеза - невярно свидетелстване с цел уличаване на ближен в извършване на престъпление, при възможност да бъде отказано такова, не носи белезите на престъпление по чл.290, ал.1 от НК, а такова по чл.286 от НК. Така или иначе, подобен казус не се поставя за разрешаване в конкретното касационно производство, като касационният състав приема, че деянието на подсъдимата по начало не е съставомерно. Предвид на изложеното е несъмнено ясно, че подсъдимата е следвало да бъде оправдана, по силата на материалноправната норма чл.291, ал.1,т.1 от НК, като крайният резултат, постигнат от въззивният съд, се споделя от касационната инстанция. В заключение касационната инстанция намери, че касационният протест следва да бъде отхвърлен като неоснователен, а второинстанционната оправдателна присъда следва да бъде изцяло потвърдена. С оглед на това и на основание чл.354 ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила въззивна присъда № 6/27.03.2019г. по ВНОХД № 674/2018г. по описа на Кюстендилски окръжен съд. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: 1. 2.