5 Р Е Ш Е Н И Е №21 Гр.София, 15.03.2012г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска ЧЛЕНОВЕ: Дария Проданова Тотка Калчева при секретаря Красимира Атанасова, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 1144 по описа за 2010г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Г. К., [населено място] срещу решение № 461/19.01.2010г., постановено по в.гр.д.№ 837/09г. от Русенския окръжен съд, с което потвърдено решение № 66/12.06.2009г. по гр.д.№ 4565/2008г. на Русенския районен съд за осъждане на касатора да заплати на В. С. Н. сумата от 12600 евро, представляваща част от заем в размер на 30000 евро, за който е издаден запис на заповед без дата и падеж и за връщането му е връчена покана на 25.08.2008г., както и сумата от 200 лв. – законна лихва за забава за периода от 26.08.2008г. до 26.11.2008г. Касаторът поддържа, че решението е неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Ответницата В. Н., [населено място] оспорва жалбата. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че настоящият касатор е подписал частен документ “запис на заповед” за сумата от 30000 евро, който не представлявал ценна книга по смисъла на чл.535 ТЗ, тъй като не съдържал реквизитите по т.6 на законовата норма. Решаващият състав е изложил съображения, че този документ удостоверява получаването на сумата, която е дадена в заем, поради което не е изпълнено задължението за връщането й след отправена покана. Основание за този извод било направеното признание от ответницата по иска в отговора на исковата молба, в който се оспорвало получаването на сумата, но се признавало основанието – заем, на което същата следвало да й бъде предадена. Записът на заповед удостоверявал получаването на сумата и с оглед на признанието на ответницата и твърдението на ищцата се налагал извод, че същата е дадена в заем. С определение № 604/07.10.2011г. по т.д.№ 1144/10.г. ВКС, ТК, І отд. е допуснал касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за произнасяне по въпросите за основанието за възникване на задължението по представен запис на заповед, който не съдържа реквизитите – дата на издаване, място на издаване и падеж и за правното значение на удостовереното в документа волеизявление. По поставените правни въпроси съставът на ВКС, ТК, І отд. намира следното: В Решение № 52/22.05.2009г. по т.д.№ 695/08г. ВКС, ТК, І отд. е приел, че не може да се презюмира, че предаването на суми от едно лице на друго става на основание на договор за заем. В Решение № 78/17.07.2009г. по т.д.№ 29/09г. ВКС, ТК, І отд. е дадено разрешение, че нередовният или недействителен запис на заповед има характер на разписка, доказваща изпълнение, само в определени хипотези в зависимост от порока на ценната книга, като не във всички случаи такъв запис на заповед се конвентира в разписка и се ползва с доказателствена сила за съществуването на заемни отношения между издателя и поемателя. Разгледани са хипотези, при които ако в записа на заповед не е посочено основание и е поето безусловно задължение за плащане, но същият не съдържа реквизитите по чл.535 ТЗ, то в документа е материализирано единствено изявление за плащане, но липсва основание за поемане на задължение, както и признание, че паричната сума е получена. В този случай записът на заповед е индиция за водени преговори, ако е въведено твърдение, че между издателя и поемателя са установени договорни отношения. Доказването на основанието за поетото обещание за плащане или за предоставяне на сумата на издателя, следва да се осъществи с други доказателствени средства, извън представения документ, който няма характер на разписка по смисъла на чл.77, ал.1 ЗЗД. Посочените решения са постановени по реда на чл.290 ГПК и представляват задължителна за съдилищата практика на ВКС, която се възприема от настоящия съдебен състав. В този смисъл, отговорите на поставените от касатора въпроси са дадени в практиката на ВКС, поради което касационната жалба следва да се разгледа по същество. Касаторът въвежда довод за необоснованост на въззивния акт, в частта, с която е прието, че нередовният запис на заповед има характер на разписка, поради липсата в документа на дата на предаване на сумата, дата за връщането й, и същият не представлявал разписка, която да удостоверява всички елементи на договора за заем. Въведено е оплакване и за нарушение на процесуалните правила, тъй като въззивният съд не е обсъдил събраните по делото свидетелски показания, а първоинстанционният съд е счел за недопустими гласните доказателства, ангажирани от ответницата на основание чл.164, ал.1, т.6 ГПК. Върховният касационен съд намира, че изводите на въззивния съд по отношение на приетото удостоверяване в записа на заповед за получаване на сумата от издателя, са неправилни. Нередовният запис на заповед не се конвертира в разписка, но не поради съображенията на касатора, че не съдържа дата на предаване на сумата и падеж, а с оглед изявлението в документа за поето единствено безусловно задължение на плащане. В записа на заповед не е посочено, че паричната сума е предадена на издателя и че последният е поел задължение за връщането й. Липсата на признание за получаване на сумата налага извод, че документът не се конвертира в разписка по чл.77, ал.1 ЗЗД. Не е поето и задължение за връщане на получената сума, което обстоятелство има за последица невъзможност от документа да се изведе основанието на съществуващите между страните облигационни отношения. Необоснован е изводът на окръжния съд, че в отговора на исковата молба ответницата е направила признание на основанието за получаване на сумата. Такова изявление не се съдържа в отговора. Ответницата е обяснила, че с ищцата са имали уговорка да й бъде предоставена паричната сума в заем с условие първоначално тя да подпише като издател запис на заповед. Реално предаване на парите не е осъществено, поради което и останали непопълнени датата на издаване и падежа. При тези изявления липсва признание на основанието – заем за предаването на сумата, което от друга страна, неправилно е обвързано с документа “запис на заповед”. Признанието в отговора на исковата молба е единствено за водени преддоговорни отношения между страните за сключване на договор за заем, но не е налице признание за съществуването на договора, както и за изпълнението – предаването на паричната сума от заемодателя на заемателя. Изцяло необоснован е и изводът, че твърденията на ищцата за многократно заети суми в периода м.август 2006г. – м.март 2008г., следва да се приемат като доказателство за сключен договор за заем и за предаване на паричната сума. Твърденията на ищеца, от които той извежда основанието на претенцията си, не представляват доказателствено средство, като съдът може единствено да приеме, че определени факти не се нуждаят от доказване, ако по осъществяването им не съществува спор между страните или е налице признание от противната страна. В случая, съвпадението в изявленията е само относно източниците за снабдяване на заемодателя с паричната сума – от дъщерята на ищцата. Основателно е касационното основание за отмяна поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Въззивният съд не е обсъдил събраните по делото гласни доказателства съгласно чл.236, ал.2 ГПК. Исковата претенция е основана на сключен между страните договор за заем, като ищцата твърди, че за предоставената сума ответницата е издала запис на заповед, който умишлено не е попълнен с всички изискуеми реквизити. За установяването на тези обстоятелства с исковата молба е направено искане за допускане на свидетели. В отговора за исковата молба ответницата е изложила твърдение, че ищцата й е обещала предоставянето на заем, като предварително се подпише запис на заповед, но реално сумата не е предадена. Принципно отричане на възможността за изслушване на свидетели не е направено, но ответницата счита, че това трябва да бъдат лицата, предоставили средствата на ищцата. В с.з. 18.02.2009г. ответницата изрично е заявила, че няма възражения по направените доказателствени искания на ищцата /разпит на свидетели, поименно посочени в молби от 04.02.09г. и от 17.02.09г./, като е поискала събиране на гласни доказателства за същите обстоятелства. При тези данни е налице изрично съгласие на страните за допускане на свидетелски показания по чл.164, ал.2 вр. ал.1, т.3 ГПК. Не е налице хипотезата на чл.164, ал.1, т.6 ГПК, тъй като липсва опровергаване на съдържанието на документа, доколкото в същият не е направено изявление за получаване на паричната сума. От друга страна, забраната и по чл.164, ал.1, т.6 ГПК за изслушване на свидетелски показания може да бъде преодоляна по реда на чл.164, ал.2 ГПК. Необсъждането на събрани допустими гласни доказателства, които са от значение за решаване на делото представлява съществено нарушение на процесуалните правила по чл.236, ал.2 ГПК. В случая, не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, поради което ВКС следва да реши спора по същество. От свидетелските показания се установява, че към 01.05.2008г. документът запис на заповед е съществувал и е бил подписан, като ответницата К. не е оспорвала получаването на сумата и е дала обещание за връщането й на ищцата Н.. Тези факти са се осъществили в присъствието на свидетелката К.. Предвид на обстоятелството, че единствено тази свидетелска има непосредствени впечатления от отношенията между страните по повод облигационните им отношения и е запозната с издадения документ, съдът кредитира изцяло депозираните показания. Същите се подкрепят и от данните, съдържащи се в изявленията на свидетелката Н., която знаела за записа на заповед и за това, че сумата е предадена преди подписването му, както и на свидетелката Литрова, която предоставила сума на Н. с цел тя да я предаде на К.. Показанията на свидетеля К. не опровергават останалите събрани по делото доказателства, тъй като същият описва случай, при който Н. следвало да предаде на К. сумата в заем, но това не се осъществило. Предвид на възможността предаването на сумата да е станало в друг момент, както и евентуалната заинтересованост на този свидетел по чл.172 ГПК -син на К., който изцяло възпроизвежда защитната теза на ответницата, съдът не приема за доказани съобщените от същия факти. На следващо място, свидетелите непротиворечиво възпроизвеждат известните им от страните данни за източниците, от които Н. се е снабдила с паричната сума, предоставена на К.. При така установените факти по делото настоящият състав на ВКС приема, че между страните са възникнали облигационни отношения по договор за заем за потребление. В изпълнение на договора ищцата е предоставила в заем на ответницата сумата от 30000 евро, със задължение да й бъде върната. Заемателката не е изпълнила задължението да върне заетата сума след покана, поради което предявеният иск по чл.240 ЗЗД е основателен и следва да се уважи в предявения частичен размер от 12600 евро. Основателен е и искът с правно основание чл.86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава от датата на поканата – 26.08.2008г. до предявяване на иска – 26.11.2008г., който следва да се уважи съгласно заключението на счетоводната експертиза в предявения размер от 200 лв. По тези съображения въззивното решение е правилно като краен резултат, поради което следва да се остави в сила. Разноски на касаторката не се дължат, а такива не са претендирани от ответницата. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 461/19.01.2010г., постановено по в.гр.д.№ 837/09г. от Русенския окръжен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.