Р Е Ш Е Н И Е № 221 гр. София, 15.11.2016 година Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ: Теодора Стамболова Петя Шишкова при секретар Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора от ВКП Петър Долапчиев, като изслуша докладваното от съдията Шишкова КНОХД № 907/16 год. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по повод на постъпила касационна жалба от защитника на подсъдимия Т. М. К. срещу решение № 156 от 29.06.2016 г., постановено по ВНОХД № 109/2016 г. по описа на Апелативен съд–гр. Велико Търново. С атакуваното решение е изменена присъда № 9 от 25.01.2016г. на Окръжен съд–гр. Русе, в частта относно режима на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ и приспадането на времето на задържане по мярка за неотклонение „домашен арест“. В останалата й част първоинстанционната присъда е потвърдена. С подадената касационна жалба се излагат съображения за нарушение на материалния закон. Твърди се, че деянието неправилно е квалифицирано като престъпление по чл.343 ал.3 б.“б“ от НК, вместо като такова по чл.343 ал.3 б.“а“ от НК, тъй като според задължителната съдебна практика по-тежката квалификация е приложима само относно случаите, при които са увредени поне две лица. Навеждат се доводи и за явна несправедливост на наказанието, като се иска намаляването му с оглед преквалифицирането на престъплението в по-леко наказуемо. Оспорва се изводът за баланс между отегчаващи и смекчаващи вината обстоятелства и се иска редуциране на срока на лишаването от свобода и от правоуправление. В съдебното заседание защитникът и подсъдимият Т. М. К. не се явяват и не взимат становище по делото. Съпругът, двете дъщери и майката на починалата М. Р. са конституирани като частни обвинители по делото. Повереникът им и те самите, редовно призовани не присъстват в съдебното заседание пред ВКС. Прокурорът моли съда да потвърди обжалваното решение, а жалбата да остави без уважение, като неоснователна. Счита, че съдът е приложил правилно закона. Според него фактът, че престъплението е било осъществено при наличието на три квалифициращи обстоятелства е обсъден наред с другите данни за деянието и дееца като драстично и грубо нарушение на правилата за движение и правилно е прието, че случаят е особено тежък. Намира за неоснователна претенцията наказанието да бъде определено при превес на смекчаващите вината обстоятелства. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Съдебното следствие пред първоинстанционния съд е проведено по реда на чл.371 т.2 от НПК, като подсъдимият е признал фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тях. След като правилно е установил, че признанието не е изолирано, а се подкрепя от събрани по надлежния ред в хода на досъдебното производство доказателства, съдът е възприел изложената в обвинителния акт фактическа обстановка и е признал подсъдимия за виновен в това, че на 07.03.2015г. В [населено място], на [улица], при управление на моторно превозно средство лек автомобил марка „В.“, модел „...“ с ДК [рег.номер на МПС] е нарушил правилата за движение – чл. 20 ал.2, чл.120 ал.1 т.1 от ЗдвП, чл.31 ал.1, 2 и 7 т.1 и чл.197 т.1 от ППЗДвП, и по непредпазливост причинил смъртта на М. И. Р., като деянието е извършено в пияно състояние, деецът е избягал от местопроизшествието, на пешеходна пътека и случаят е особено тежък. Наложил му е наказание лишаване от свобода за срок от шест години, след приложение на разпоредбата на чл.58а от НК, и лишаване от правоуправление за срок от девет години. Великотърновският апелативен съд е бил сезиран с протест от прокурора с искане К. да бъде признат за виновен и по по-тежко квалифициращото обстоятелство, предявено му с обвинението – осъществяване на деянието от неправоспособен водач, както и за увеличаване на наказанието. Частните обвинители са обжалвали присъдата заради занижено според тях наказание. Подсъдимият е искал промяна на квалификацията в по-лека със съображенията, изложени и пред настоящия състав, както и намаляване на наказанието. С въззивното решение така направените искания са отхвърлени като неоснователни, а присъдата е служебно изменена единствено по отношение на определения първоначален режим на изтърпяване на наказанието и времето на задържане, което следва да се приспадне при изпълнение на наказанието „лишаване от свобода“. Оплакванията за нарушение на материалния закон са развити пред касационната инстанция в две направления. Първото е за неправилно субсумиране на деянието под нормата на чл.343 ал.3 б.“б“ от НК, вместо под тази на чл.343 ал.3 б.“а“ от НК, а второто за неправилно определяне на случая като „особено тежък“. Тезата на защитника, че разпоредбата на б.“б“ е неприложима към случаите, при които е засегнато само едно лице, не може да бъде споделена. Касационната жалба е аргументирана със съдебна практика, която се отнася до изменен текст на закона, поради което е изгубила своето значение. Става въпрос за ППВС № 1/77г., според което „в чл. 343, ал. 2 НК са предвидени и два квалифицирани състава на особено тежки случаи на транспортни престъпления. Първият е налице, когато деецът е причинил средна или тежка телесна повреда на повече от едно лице, а вторият - когато е причинена смърт на повече от едно лице.” Към датата на изготвяне на цитаното постановление е действала редакцията на чл.343 от НК от 1975г., чиито текст е определял като по-тежко квалифицирани случаите на деяние извършено в пияно състояние или когато „от него е настъпила телесна повреда или смърт на повече от едно лице“. Наказанията са били диференцирани според това дали са причинени средна или тежка телесна повреда, или смърт. Няма съмнение, че по-тежката квалификация при смърт е обхващала само случаите на повече от един загинал, тъй като хипотезата с причинена смърт само на едно лице е била регламентирана в предходната алинея. Според сега действащия закон /действащ и към датата на деянието/, хипотезата на причинена смърт на повече от едно лице е обхваната от ал.3 пр.3 на чл.343 от НК, като К. не е осъден по този текст, вменени са му пр.1, 6 и 8. Случаите на причинена смърт само на едно лице, предвидени в ал.3, б.“б“ са по-тежко квалифицирани от тези по ал.1 б.“в“, не поради броя на пострадалите, а поради кумулативното наличие и на някое от обстоятелствата пияно състояние, употреба на наркотични вещества или техните аналози, бягство от местопроизшествието, неправоспособност или на пешеходна пътека. В конкретния казус са реализирани три от тях. Ако беше причинена смъртта на повече от едно лице, то това би било самостоятелно основание за по-тежко квалифициране на деянието по ал.3, без да е необходимо да е налице някой от изброените признаци. Доводите за липса на квалифициращия признак „особено тежък случай“ също не могат да бъдат възприети. Това възражение вече било подробно обсъдено от въззивната инстанция /от стр.14, абз.последен до стр.16 от решението/, като съображенията по приложението на чл.93 т.8 от НК са напълно в съответствие с материалния закон. Защитникът прави опит да ги отхвърли, като се позовава на задължителна съдебна практика – обсъденото вече ППВС № 1/77г. и ППВС № 1/83г., но настоящият състав констатира, че проверявания съдебен акт е изцяло съобразен с нея. Извън отнасящото се до споменатия вече променен текст във връзка с броя на пострадалите лица, в посочените постановления Върховният съд е приел, че „наличността на извършена деятелност, с която се осъществяват кумулативно предвидените квалифицирани състави на престъпления, много грубите допуснати нарушения могат да отличат случая като особено тежък наред с другите изисквания досежно особено отрицателната характеристика на дееца и настъпилите общественоопасни последици.”, както и че „особено тежкият случай предполага едновременната наличност на високата обществена опасност на деянието и на дееца, тежки последици, както и други обстоятелства, които сочат на тежка укоримост на поведението на дееца.” Именно в тази насока са и изводите на Великотърновския апелативен съд, който е обосновал високата степен на обществена опасност на деянието с наличието на няколко отделни по-тежко квалифициращи деянието признака и няколко различни нарушения на правилата за движение, високата степен на обществена опасност на дееца с противоправните му прояви в миналото и несъставомерните нарушения на правилата за движение в конкретния случай, и е заключил, че в съвкупност отличават случая като особено тежък. Във връзка с приложението на материалния закон, само за пълнота на изложението, тъй като касационната жалба не съдържа такова оплакване, следва да се изтъкне, че не всички от инкриминираните нарушения на правилата за движение са съставомерни, доколкото в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат се намира само нарушението на чл.120 ал.1 т.1 от ЗдвП, вр. чл.31 от ППЗДвП. Тексът е възпроизведен дословно в чл.197 т.1 от подзаконовия акт, поради което не става въпрос за различно нарушение и вписването му в диспозитива на присъдата е ненужно. Разпоредбата на чл.20 ал.2 изр.2 от ЗДвП е обща и се дерогира от нарушеното специално правило. Задължението на водача да спре произтича конкретно от забранителния сигнал на светофара, а не от възникнала каквато и да било друга опасност за движението. Скоростта, с която се е движел от 80 км/ч. не е несъобразена по смисъла на чл.20 ал.2, изр.1 от ЗДвП, а неразрешена предвид чл.21 ал.2 от ЗДвП, вр. чл.47 ал.1 “В26“ ППЗДвП. Независимо как е квалифицирана превишената скорост, тя не е в причинна връзка с настъпилата смърт на пешеходката, тъй като и с 80 км/ч. отстоянието е било по-голямо от опасната зона за спиране. ВКС не констатира касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК. Двете съдебни инстанции са преценили като справедливо наказание лишаването от свобода за срок от девет години /след това редуцирано с една трета/. Този размер е под средния, предвиден в закона, действащ към датата на деянието. Това означава, че фактът на доброволното предаване на К., макар и чрез св.С., е отчетен от съдилищата при определяне на наказанието. Други смекчаващи обстоятелства не са констатирани. Тезата, че случаят би останал неразкрит, ако К. не беше накарал сестра си да се обади в полицията, е необоснована. Двамата очевидци са възприели детайлно случилото се и са подали сигнал на тел.112 незабавно. С помощта на показанията им и на иззетите при огледа като веществени доказателства части от превозно средство, е станало възможно да се установи цвета и марката на автомобила. Свидетел на случилото се е станал и синът на подсъдимия, дете на 10г., неправомерно транспортирано на предна дясна седалка, който е видял и осмислил извършеното от К., разстроил се е силно, а състоянието му е било възприето от майка му и св.С.. Що се отнася до генералната превенция, с успешното й осъществяване е пряко свързана повишената обществена нетърпимост към този вид престъпления, намерила израз в значително увеличената санкция само шест месеца по-късно. Лишаването от право да управлява МПС е за максималния срок по чл.49 ал.1 от НК, но това наказание е напълно адекватно на многобройните и продължителни негативни прояви на К. като водач. По време на осъществяване на престъплението, свидетелството му за правоуправление е било с изтекъл преди повече от три години срок. За период от около петнадесет години преди да изтече, той е осъществил двадесет нарушения на правилата за движение, констатирани с влезли в сила наказателни постановления, както и три по-леки, за които му е издаден фиш. Поведението му като водач на инкриминираната дата, предхождащо произшествието, също го характеризира като водач, застрашаващ другите участници в движението, пътниците в автомобила му и самия него, което обуславя необходимост от акцентиране върху възпиращата роля на този вид наказание. Водим от горното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, съдът Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 156 от 29.06.2016 г., постановено по ВНОХД № 109/2016 г. по описа на Апелативен съд–гр. Велико Търново. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.