Ключови фрази
Договор за заем * договор за заем


4
Р Е Ш Е Н И Е

67


гр.София, 15.04. 2013 г.


В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, ГК, Трето гражданско отделение, в публичното съдебно заседание на 14 март 2013 г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Митова
ЧЛЕНОВЕ Емил Томов
Драгомир Драгнев
при участието на секретаря Албена Рибарска, като разгледа докладваното от
съдията Драгомир Драгнев гр. д. № 933 по описа за 2012 г., и за да се
произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 и сл. от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. С. Д. срещу решение № ІІ-45 от 07.05.2012 г. по гр. д. № 430 по описа за 2012 г. на Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 2012 на Бургаския районен съд от 30.12.2011 г., постановено по гр. д. № 5787 по описа за 2011 г. за осъждане на В. С. Д. в качеството на единствен законен наследник на С. Д. Д. да заплати на М. Г. Д. и Д. Ч. Д. на основание чл.240 от ЗЗД сумата от 8 500 лв., отменено е решението на Бургаския районен съд в частта, касаеща началния момент, от който лихвата се дължи, като този момент е определен на 29.10.2011 г.
Касаторът твърди, че решението на Бургаския окръжен съд е недопустимо и неправилно-основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК.
Ответниците по жалбата М. и Д. Д. я оспорват. Молят настоящата инстанция да остави в сила обжалваното решение. Претендират за заплащане на 590 лв. разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Трето отделение на Гражданска колегия, след като обсъди становищата на страните по посочените в жалбата основания за касация на решението, приема следното:

Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирана страна/ответник по делото/, в срока по чл.283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, с което касаторът е осъден да заплати 8 500 лв. на основание чл.240 от ЗЗД. Решението е допуснато до касационно обжалване с определение № 1430 от 14.12.2012 г. на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по въпроса дали може да се презюмира наличието на сключен договор за заем, без изрично в договора това основание да е договорено. В частта, с която въззивният съд е присъдил законна лихва върху главницата решението е допуснато до касационно обжалване с оглед вероятността да е недопустимо.

По допустимостта на решението съдът констатира следното:
В касационната жалба В. Д. твърди, че решението е недопустимо, тъй като е осъдена да плати общо на двамата ищци сумата от 8 500 лв., без да се уточни каква сума дължи на всеки един от ищците поотделно. Ищците са претендирали в исковата молба разделно заплащане на сумата-6 750 лв. за М. Д. и 1 750 лв. за Д. Д., но в молба от 12.07.2011 г. са уточнили, че желаят ответницата да бъде осъдена да им заплати общо сумата. С оглед принципа за разделност на вземанията, който се извлича от разпоредбата на чл.121 от ЗЗД, следва да се приеме, че ответницата дължи половината от присъдената сума на всеки един от кредиторите. Въззивният съд е присъдил законната лихва върху сумата, считано от 29.10.2011 г., като тази дата е след завеждане на исковата молба. По аргумент от чл.214, ал.2 от ГПК прибавянето на лихвите след завеждане на исковата молба не е предявяване на отделен иск, поради което не е необходимо да се уточнява размерът на изтеклите лихви, а е достатъчно съдът да ги присъди от определена дата след завеждане на исковата молба. Следователно решението е постановено по редовна искова молба, поради което е допустимо и следва да бъде преценена неговата правилност по въпроса, по който е допуснато касационното обжалване.
Ищците М. и Д. Д. са предявили срещу В. С. Д. иск за връщане на сумата от 8 500 лв., дадена според тях в заем на наследодателя на ответницата С. Д.. Като доказателство за сключения заемен договор те са представили към исковата молба разписка от 8.10.2007 г., според която С. Д. е получил от тях сумата от 8 500 лв. за уравняване на дяловете по т.7 от споразумение по чл.99, ал.3 от СК/отм./ от 8.10.2007 г. по бр.д. № 500 от 2007 г. по описа на БРС. В разписката не е посочено, че парите са дадени в заем и се дължи връщането им. Ответницата В. Д. е оспорила в отговора на исковата молба, че основанието на което нейният наследодател е получил сумата, е договор за заем. Съгласно решение № 52 от 22.05.2009 г. по т. д. № 695/2008 г. на ТК, І ТО на ВКС основанието, на което е сключен определен договор, не може да се презюмира, а подлежи на доказване от страната, която се позовава на него. Правилна е практиката, застъпена в решение № 37 от 25.06.1969 г. по гр. д. № 32 от 1969 г. на ОСГК, според която не може да се презюмира, че предаването на суми от едно лице на друго става на основание договор за заем. В случая въззивният съд не се е позовал на презумпция за наличие на договор за заем при предоставяне на определена сума, а на свидетелски показания, посредством които ищците са установили намерението на страните сумата да бъде върната от нейния получател С. Д.. Относно допустимостта на свидетелски показания за установяване на това обстоятелство, с оглед ограничението по чл.164, ал.1, т.5 от ГПК, тъй като страната, която е поискала събирането им, е участвала при съставянето на писменото съглашение/разписката от 8.10.2007 г./, е постановена задължителна за настоящия състав съдебна практика, съдържаща се в решения № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856 по описа за 2009 г. на ІV ГО на ВКС и № 524 от 28.12.2011 г. по гр. д. № 167 по описа за 2011 г. на ІV ГО. Според тази практика ограниченията, изключващи свидетелски показания, не са приложими, когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености. В този случай, когато страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които договорът е бил сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните. Следователно показанията на свидетелите са били допустими и въззивният съд е имал правомощието въз основа на тези показания да приеме, че намерението на страните е било сумата да бъде върната от наследодателя на ответницата. Ето защо обжалваното решение е правилно и трябва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора касаторът дължи на ответниците по жалбата сумата 590 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство.








По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № ІІ-45 от 07.05.2012 г. по гр. д. № 430 по описа за 2012 г. на Бургаския окръжен съд.

ОСЪЖДА В. С. Д., ЕГН [ЕГН], да заплати на М. Г. Д.-ЕГН [ЕГН], и Д. Ч. Д.- ЕГН [ЕГН], сумата 590/ петстотин и деветдесет/ лв., представляваща разноски за касационното производство.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: