Р Е Ш Е Н И Е № 209 гр. София, 19.01.2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в откритото съдебно заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и четиринадесета година в състав: Председател: Капка Юстиниянова Членове: Л. Богданова Г. Михайлова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 1930 по описа за 2014 г. Производството е по чл. чл. 290 – 293 ГПК. Допуснато е касационното обжалване на решение № 2298/ 12.12.2013 г. по гр. д. № 3166/ 2013 г, с което Софийски апелативен съд е отменил решение № 4143/05.06.2013 г. по гр. д. № 4165/ 2012 г. на Софийски градски съд и е отхвърлил исковете на Д. В. П. срещу А. Х. Ф. и Е. В. Ф. с правна квалификация чл. 27, вр. чл. 29 ЗЗД за унищожаване на договора по н. а. № 33/ 21.08.2008 г, с който Д. П. е учредил на А. Ф. безвъзмездно право на ползване на апартамент, описан в нотариалния акт и е дарил на Е. Ф. собствеността върху същия апартамент. Обжалването е допуснато по следните въпроси: 1. Събраните доказателства, че към сключването на договора за дарение е изтекъл преклузивният срок за оспорване на презумпцията за бащинство и не е бил предявен искът по чл. 33, ал. 2 СК от 1985 г. (чл. 62, ал. 2 СК от 2009 г), достатъчни ли са, за да изключат правото на унищожаване на този договор, когато то е обосновано с твърденията, че измаменият е въведен в заблуждението, че надарява дете, на което е биологичният баща, и майката на детето? 2. При установяване на фактическия състав на измамата по чл. 29 ЗЗД относими ли са личните качества, опитността и знанията на лицето, което твърди, че е било подведено да сключи договора чрез умишленото му въвеждане в заблуждение? К. Д. В. П. обжалва решението с оплакванията за съществено процесуално нарушение (въззивният съд не е обсъдил всички относими доказателства, – чл. 12 ГПК) и за неправилно приложение на материалния закон (чл. 29 ЗЗД). Претендира разноски. Ответниците по касация А. Ф. и Е. Ф. възразяват, че жалбата е неоснователна. Претендират репарация на разноските пред настоящата инстанция. По първия въпрос касационната инстанция намира, че доказателствата за това, че към сключването на договора за дарение е изтекъл преклузивният срок за оспорване на презумпцията за бащинство и не е бил предявен искът по чл. 33, ал. 2 СК от 1985 г. (чл. 62, ал. 2 СК от 2009 г), са недостатъчни да изключат правото на унищожаване на този договор, когато то е обосновано с твърденията, че измаменият е бил въведен в заблуждение,че надарява дете, на което е биологичният баща, и майката на детето. Правната уредба на произхода е система за установяване и оспорване на биологичната връзка между родител и дете. Произходът се подчинява на принципа на истинност. Той е проявява на стремежа на законодателя да се установи обективната истина относно биологичната връзка на произход между родителя и детето. Произходът се подчинява и на принципа за стабилност. Обяснението му е в това, че произходът на физическото лице е юридически факт, които е от значение за цели групи правоотношения от всички клонове на обективното право. Ето защо, при конкуренция на двата принципа законодателят допуска отклонение в истинността и дава приоритет на стабилността. Това обяснява кратките срокове и ограничения брой лица, легитимирани да оспорват произхода на физическото лице. Произходът от бащата се определя от зачеването. Зачеването е факт, който се доказва трудно. За това законодателят и в СК от 1985 г. и в СК от 2009 г. предвижда три способа за установяване на произхода на физическото лице от бащата: 1) предположение (презумпция) за бащинство; 2) иск за установяване на бащинство и 3) припознаване. Прилагането на съответния способ установява произхода от бащата като факт с правно значение. Никой от трите способа обаче не установява в необходимата степен факта на действителната биологична връзка между детето и мъжа, от когото е заченато. Следователно изтичането на преклузивния срок на чл. 33, ал. 1 и 2 СК от 1985 г. (чл. 62, ал. 1 и 2 СК от 2009 г), през който законът допуска да бъде оспорено предположението за бащинство, стабилизира произхода на физическото лице от бащата като факт с правно значение (юридически факт). Пропускането на този срок обаче- е без значение за биологичната връзка между детето и мъжа, от когото то в действителност е заченато. Следователно умишлено създадената от майката погрешна представа за биологична връзка между детето и мъжа, от когото то в действителност е заченато, е годна да покрие фактическия състава на измамата по чл. 29 ЗЗД. За този извод е без значение дали произходът от бащата на физическото лице-страна по договора е установен чрез някой от законовите способи. Няма значение и това дали произходът е стабилизиран. По втория въпрос касационната инстанция намира, че за фактическия състав на чл. 29 ЗЗД имат значение (относими са) доказателствата за личните качества, опитността и знанията на лицето, което твърди, че е било подведено да сключи договора чрез умишлено въвеждане в заблуждение. Измамата, включително и по гражданското право, се установява само по съдебен ред - чрез иск или възражение (арг. от чл. 32 ЗЗД). Личността на страната по договора, която твърди измамата, е обстоятелство, годно да обоснове или да изключи възможността точно тя да бъде въведена в заблуждение. Въвеждането в заблуждение е факт, който поражда правото на унищожаване на договора. Това означава, че доказателствата за качествата, опитността и знанията на лицето, което се позовава на измамата, провеждат насрещното доказване по осуетяване на осъществяването на правопораждащия факт. За успешното провеждане на насрещно доказване относими са доказателствата за качествата, опитността и знанията, които личността проявява в сходни житейски ситуации, близки до тази, в която е сформирана погрешната представа. Касационната инстанция, като разгледа жалбата и провери въззивното решение, съгласно изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира за основателна по следните съображения: За да отхвърли исковете с правна квалификация чл. 29 ЗЗД за унищожаване на двата договора по н. а. № 33/ 21.03.2008 г, с които ищецът (сега касатор) е дарил съответно на първата ответница правото на ползване, а на втората правото на собственост върху процесния апартамент, въззивният съд е изключил възможността касаторът да е въведен в заблуждение, опорочило неговата воля, а именно да е имал погрешната представа, че надарява дете, на което е биологичният баща и майката на това дете. В. съд е базирал правния извод на факти, отнесени в две групи. Приел е, че всяка една е достатъчна, за да изключи въвеждането в заблуждение като факт, пораждащ правото на унищожаване. В първата група е поставил богатия житейски и социален опит на касатора и това, че при успешната си търговска дейност той е подпомаган от екип от адвокати. Във втората група е поставил установения произход на втората ответница от бащата и това, че към датата на сключване на договора той е стабилизиран, защото е изтекъл преклузивният срок за оспорване на презумпцията за бащинство и искът по чл. 33, ал. 2 СК от 1985 г. не е предявен (отм). К. предпоставките за пораждането на правото по чл. 29 ЗЗД като кумулативни, въззивният съд е счел за ненужно да обсъжда останалите събрани доказателства. Касационната инстанция намира за неправилен предприетия подход за решаването на спора. С оглед дадените по-горе отговори, принципното установяване на качествата на личността или установяването на качества, опитност и знания, които страната е проявила в житейски ситуации, коренно различни спрямо тази, в която е сформирана погрешната представа, са недостатъчни, за да изключат възникването на правото на унищожаване на договора. В. съд е извел богатия житейски и социален опит на касатора от проявените от него качества като успешен търговец. Те са без значение за това, какви качества касаторът проявява в личния си живот и особено при вземане на решения, в основата на които стои силна емоция. Изводът за силна емоция стои като опитно правило чрез въведените конкретни твърдения за създадената у касатора от първата ответница погрешна представа – чрез дарението да обезпечава материално детето, на което е биологичният баща, и неговата майка - жената, която е била напусната от своя съпруг (вече бивш) в напреднала бременност и която е родила детето, без да търси от касатора помощ и подкрепа до случайна тяхна среща повече от половин година след раждането, жената, на която касаторът започва да плаща по 5 000 лв. месечна издръжка и с която заживяват на съпружески начала заедно с детето половин година преди договора за дарение и с която впоследствие се разделят поради съмнения за изневери и влошени отношения непосредствено след сключената сделка. В. съд е бил длъжен да отчете възможността касаторът да бъде измамен при сключването на договора за дарение, с оглед конкретните обстоятелства на сформиране на погрешната представа.. Не съществува опитно правило, съгласно което опитният търговец, за когото е изключено да бъде измамен в стопанската дейност, да не може да бъде измамен в личния живот и особено при вземане на решения, зад които стои силната емоция, а не икономически интерес. В аспекта на изложеното пропускането на срока по чл. 33, ал. 2 СК и настъпилото стабилизиране на произхода на втората ответница от бившият съпруг на първата ответница, са обстоятелства, които не са в състояние да изключат, а дори допълнително обосновават извода, че договорът за дарение е сключен при основанието на чл. 29 ЗЗД. Мотивът на касаторът е бил да обезпечи материално детето, което е считал за свое и неговата майка, точно поради стабилизирания произход на това дете. Именно установеният и стабилизиран произход от бащата осуетява възможността законът да е източник на имуществени права и задължения с длъжник касатора, включително възможността за наследствено правоприемство. Следователно въззивният съд е бил длъжен да обсъди всички относими доказателства, които са от значение за фактическия състав на съдебно упражненото потестативно право. Обжалваното решение е постановено при съществено процесуално нарушение на чл. 12 ГПК, което е причина въззивният съд неправилно да изключи предпоставките, пораждащи правото по чл. 29 ЗЗД. След отмяна на обжалваното решение, касационната инстанция е длъжна да реши спора по същество (чл. 293, ал. 3 ГПК). Това е така, защото предходните инстанции са уважили всички доказателствени искания на страните и са събрали всички посочени доказателства, включително тези пред въззивната. В. съд е третирал новите като допустими, като последица от липсата на доклад, който първата инстанция е била длъжна да направи, но не е извършила.. Договорът по н. а. № 33/ 21.03.2008 г. свидетелства за сключените два договора, които инкорпорира. К. е надарил първата ответница с право на ползване, а втората – с право на собственост върху описания в нотариалния акт апартамент. Неговата материална доказателствена сила като официален удостоверителен документ извежда осъществяването на първия юридически факт за възникването на правото на унищожаване по чл. 29 ЗЗД – двете сделки са сключени. Установява и участието на първата ответница в нотариалното производство в лично качество и в качеството на законен представител на втората ответница. Това означава, че при установяване на останалите факти, които пораждат потестативното право, съдът е длъжен да приеме, че измамата по договора за учредяване на право на ползване изхожда от страната по него (първата ответница) и че втората ответница, която е надарената с правото на собственост, е знаела за измамата. Касационната инстанция намира, че не касаторът е биологичният баща на надарената втора ответница и първата ответница не е майката на негово дете. Към тази дата произходът на втората ответница от бащата е стабилизиран, но това е последица от приложеното и необорено по законния ред предположение, че бившият съпруг на първата ответница е бащата на детето. Установяването на произхода като юридически факт е резултат от презумпция на закона (чл. 32, ал. 1 СК от 1985 г). Зачеването е презумирано, а не установено. Стабилизирането на този произход като последица от погасената възможност за оспорване по предвидения от закона ред също не рефлектира върху действителното положение. Предметът на делото допуска доказването на този факт, но за него липсват събрани доказателства. Следователно съдът е длъжен да приеме, че ако касаторът при сключването на двата договора е считал, че надарява дете, на което е биологичен баща и майката на това дете, то той е въведен в заблуждение. Касационната инстанция намира, че у него е била създадена такава погрешна представа и тя е предизвикана от първата ответница. Това се установява от събраните гласни доказателства. Б., която е нейна сестра, свидетелства, че в периода на съжителство между страните и преди дарението първата ответница поддържа пред всички, че касаторът е биологичният баща на детето. Такова впечатление първата ответница създава и когато придружава касатора в адвокатската кантора, която подпомага неговата търговската дейност (така свидетелите П. и В.). При тези посещения първата ответница е отправяла многократно искания към касатора да прехвърли на нея и на детето имот, за да ги обезпечи материално. К., първата ответница и нейното дете са заживели като семейство от септември 2007 г, след като тя е подала искова молба за развод с В. Ф., лицето което произходът на втората ответница сочи като неин баща. К. всеки месец превежда на първата ответница по 5 000 лв. за парична издръжка на детето. Води детето на лекарски прегледи и обяснява на познати, че детето е негово. И тримата свидетели са убедени, че към сключването на договора касаторът е считал втората ответница за свое дете, а първата ответница за майката на това дете. Техните показания са във взаимна връзка и логична последователност и тяхната достоверност не се опровергава от тези на Б. – свидетелят, доведен от ответниците. Това, че свидетелят не е чувал касаторът да твърди, че е баща на детето, не свидетелства какво убеждение е имал към сключването на договора. За релевантния факт са без значение и показанията на този свидетел, че след прекратяване на връзката между страните (през май 2008 г) той многократно е заявявал, че ще си върне даденото обратно. Както вече бе обяснено с отговора на въпросите, пропуснатата възможност за оспорване на произхода на втората ответница по надлежния ред, не изключва възможността за поддържане на заблудата в касатора. Не я изключват и гласните доказателства, че касаторът е успешен в търговската си дейност и в нея е подпомаган от екип от адвокати. Възможно е опитният и успешен търговец да бъде измамен в личните отношения и при вземането на решения, зад които стои силна емоция. Сферите са различни. Това прави възможно една и съща личност да прояви различни, включително взаимоизключващи се качества. Допълнителен аргумент за това, че касаторът е бил въведен в заблуждение, следва от самите договори, инкорпорирани в н. а. № 33/ 21.03.2008 г. Дарението е едностранен безвъзмезден договор (чл. 225 ЗЗД), а това означава, че касаторът се е разпоредил със своя апартамент в полза на двете ответници без насрещна престация. Дареното имущество е на значителна стойност - четиристаен апартамент на близо 200 кв. м, в южен квартал на [населено място], ново строителство. Обичайно подобни разпоредителни сделки се извършват в полза на лица, които са особено близки на дарителя. Мотивът за дарение в полза на първата ответница може да намери житейско обяснение в това, че към 21.03.2008 г. тя е 25-годишна, с 13 години по-млада от касатора и в сексуални отношения с него. Мотивът за дарение в полза на втората ответница трудно може да намери обяснение. Надарената с право на собственост е именно тя. На първата е учредено право на ползване. Касационната инстанция намира, че сключването на двата договора, инкорпорирани в един нотариален акт, е в пряка причинна връзка с погрешната представа. Това установяват и четиримата свидетели, включително доведеният от ответниците. Б. също дава показания, че пред него касаторът е споделял мотива си за дарението – да обезпечи материално двете ответници. Изложеното осъществява и последния факт от състава на чл. 29 ЗЗД. Това означава, че касационната инстанция дължи произнасяне по възраженията за погасителна давност на правото на унищожаване на двата договора, което ответниците правят в писмения отговор на исковата молба. Съгласно чл. 32, ал. 2 ЗЗД правото на унищожаване на договора поради измама се погасява с тригодишна давност и тя започва да тече от деня, в който измамата е открита. П. свидетелства за това, че касаторът узнава, че не е биологичният баща на втората ответница при проведен в негово присъствие в края на м. април телефонен разговор. Исковете са предявени на 15.03.2012 г. - преди да изтече срокът на погасителната давност. Останалият доказателствен материал не опровергава показанията. Напротив, приет е запис на заповед за сумата 93 000 евро, който първата ответница е издала в полза на дружество, на което касаторът е управител. Записът на заповед е с падеж 28.04.2006 г. Следователно срокът на погасителната давност на менителничното задължение е изтекъл на 28.04.2009 г. (чл. 531, ал. 1 ТЗ). Страните не спорят, че в неговите граници касаторът, като органен представител на дружеството-поемател, не е предприел действия по упражняване на правата по менителничния ефект срещу първата ответница-длъжник за сумата 93 000 евро. Обстоятелствата, че ценната книга е в негово държане (записът на заповед е представен от него) и върху него липсват отбелязвания за частични плащания, са допълнителен аргумент за тезата, че към дарението и до изтичане на срока на погасителната давност по менителничният ефект, касаторът е считал първата ответница за майката на своето дете. Следователно правото на унищожаване на двата договора не е погасено по давност. Касационната инстанция следва да отмени неправилното въззивно решение и да уважи основателните исковете с правна квалификация чл. 29 ЗЗД. При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответниците следва да се поставят всички разноски, които касаторът е направил по делото. Отговорността за разноските е гражданска деликтна. Ответниците следва да я понесат солидарно (чл. 53 ЗЗД). При тези мотиви, съдът Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 2298/ 12.12.2013 г. по гр. д. № 3166/ 2013 г. на Софийски апелативен съд. УНИЩОЖАВА на основание чл. 29 ЗЗД договора по н. а. № 33/ 21.03.2008 г, с който Д. В. П. ЕГН [ЕГН] дарява на А. Х. Ф. ЕГН [ЕГН] правото на ползване, а на Е. В. Ф. ЕГН [ЕГН] правото на собственост върху апартамент № В 806, находящ се в жилищната сграда в [населено място], [улица], етаж 8, вход В, състоящ се от дневна, кухненски бокс, три спални, балкон, мокро помещение, баня с тоалетна и антре, при съседи стълбище и асансьор, калкан с вх. Б, от два страни – двор, ап. № 5, застроен върху 173. 47 кв. м, ведно с 26. 46 ид. части от общите части на сградата и 0. 6547% ид. части, равняващи се на 29. 50 кв. м. от УПИ, върху който е построена сградата, находящ се в [населено място],[жк], [улица]с площ от 4 505 кв. м, съставляващ парцели ІV-1492, 1493от квартал 3 по плана на [населено място], м. „М. ливади – Запад”, при съседи, описани в нотариалния акт. ОСЪЖДА А. Х. Ф. и Е. В. Ф. да заплатят на Д. В. П. солидарно сумата 8 335 лв. – на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.