Ключови фрази

6
Р Е Ш Е Н И Е № 219
гр. София, 13.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в откритото заседание на осми октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Веска Райчева
Членове: Мими Фурнаджиева
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 44 по описа за 2019 г.
Производството е по чл. 290 - 293 ГПК.
До касационно обжалване е допуснато решение № 1823/ 13.07.2018 г. по гр.д. № 4106/ 2017 г. в частта, с която Софийски апелативен съд изменяйки решение № 3257/ 12.05.2017 г. по гр.д. № 2534/ 2015 г. на Софийски градски съд, е отхвърлил иска на Г. Д. Г. срещу Т. Ф. В. и Х. Н. В. по чл. 59 ЗЗД над сумата 10 120.85 лв. до сумата 50 326.79 лв.
Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния материално-правен въпрос: Когато лицето, на което съдебният изпълнител е възложил имота, претендира обезщетение за неоснователното му ползване от лицето, което го е купило от длъжника след учредената ипотека в обезпечение на дълга, а след описа и оценката по изпълнителното дело го е подобрявало, кое състояние на имота е от значение за размера на вземането по чл. 59 ЗЗД - към описа и оценката или към периода, за който обезщетението се претендира?
По въпроса настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че когато искът по чл. 59 ЗЗД за обезщетение поради неоснователно ползване на собствен имот е предявен от лицето, на което съдебният изпълнител е възложил имота, срещу лицето, което го е купило от длъжника след учредената ипотека в обезпечение на дълга, състоянието на имота в периода, зададен с иска, е база за определяне размера на вземането от неоснователно обогатяване. Съдът определя размер според пазарния наем за имот в такова състояние. Ответникът не е материално легитимиран да направи прихващане с вземане за възстановяване на необходими разноски и/ или за увеличената стойност на имота поради полезни разноски, които е извършил след договора с учредителя на ипотеката. Не купувачът от публичната продан, на когото имотът е възложен, а длъжникът по изпълнението, който е учредил ипотеката в обезпечение на дълга, е длъжник по вземането по чл. 177 ЗЗД. Разноските, които ответникът е направил за имота след договора с длъжника по изпълнението, учредил ипотеката, респ. състоянието, което имотът е имал към описа и оценката по изпълнителното дело, не задават различна база за определяне размера на обезщетението по чл. 59 ЗЗД.
Мотиви към отговора:
Практиката на Върховния съд, а и на Върховния касационен съд, еднозначно признава вземането по чл. 59 ЗЗД за собственика срещу лицето, което неоснователно ползва неговия имот. Правомощието на ползване е част от съдържанието на вещното право на собственост. Когато собственикът е лишен от това правомощие от другиго, настъпва неоснователно разместване на блага в двата патримониума. Чл. 59 ЗЗД предвижда изравняването да е в пари, ако собственикът не разполага с друг иск срещу лицето, неоснователно ползващо имота. Размерът на вземането по чл. 59 ЗЗД се определя според пазарния наем за имота във вида и състоянието, което е имал в периода, заден с иска. Пазарният наем изразява стойността, с която собственикът е обеднял, а ответникът се е обогатил без основание за негова сметка.
Влязлото в сила постановление за възлагане на имота е титул за собственост (чл. 496, ал. 2 ГПК, а преди – чл. 384, ал. 2 ГПК (отм.)). Лицето, на което съдебният изпълнител го е възложил, като собственик на имота също разполага с иска по чл. 59 ЗЗД срещу всяко лице, което ползва неговия имот без основание. Описът и оценката на съдебния изпълнител са част от фактическия състав на осъществения изпълнителен способ. Те винаги предхождат влязлото в сила постановление за възлагане, доколкото са част от извършената публична продан. Състоянието на имота към описа и оценката по изпълнителното дело е без значение за размера на иска по чл. 59 ЗЗД. Към момента на извършването на тези действия на съдебния изпълнител собствеността не е преминала към лицето, на което имотът впоследствие е възложен с влязлото в сила постановление.
Особеност не разкрива хипотезата, в която искът по чл. 59 ЗЗД е предявен от лицето, на което имотът е възложен, срещу лицето, което го е купило след учредената ипотека в обезпечение на дълга от длъжника по изпълнението. Когато принудителното изпълнение е насочено върху ипотекирания имот, учредителят на ипотеката е винаги длъжник по изпълнението, дори когато не фигурира в изпълнителното основание – аргумент от чл. 429, ал. 3 ГПК, а преди чл. 326, ал. 3 ГПК (отм.). Лицето, което от него е придобило собствеността, е длъжно да търпи принудителното изпълнение, а влязлото в сила постановление за възлагане погасява неговото право на собственост. Ако това лице е правило разноски в имота след договора с учредителя на ипотеката, чл. 177 ЗЗД предвижда за него вземане за възстановяването на необходимите и за увеличената стойност на имота вследствие на подобренията. Чл. 177 ЗЗД му признава също (по изключение) право на участие в разпределението, а и привилегия пред вземането на ипотекарния кредитор. Участник в разпределението (по правило) е длъжникът по изпълнението. Следователно длъжникът по изпълнението, който е учредил ипотеката, а не купувачът от публичната продан е длъжник по вземането по чл. 177 ЗЗД. Следователно когато искът по чл. 59 ЗЗД е срещу лицето, което е купило имота от учредителя на ипотеката (от длъжника по изпълнението), то не разполага с материална легитимация по възражение за прихващане с вземането по чл. 177 ЗЗД. Без значение дали го е упражнило съдебно или извънсъдебно, изявлението за компенсация не поражда погасителния ефект по чл. 104 ЗЗД. Разноските, които този ответник е направил в имота, респ. състоянието, което имотът е имал към описа и оценката по изпълнителното дело, не задават различна база за определяне на обезщетението по чл. 59 ЗЗД. Описът и оценката са част от осъществения изпълнителен способ.
Настоящият състав на Върховния касационен съд, като констатира, че въззивното решение е валидно и допустимо в частта, допусната до касационно обжалване и извърши проверка на неговата правилност съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК, намира жалбата основателна. Съображенията са следните:
Правилно въззивният съд е установил фактите, породили вземането от неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД. Той е приел, че с постановление за възлагане, влязло в сила на 09.07.2004 г., ищецът Г. Д. Г. е придобил собствеността върху имота в [населено място] – дворно място, застроено с жилищна страда, а в периода, зададен с иска (23.02.2012 г. – 23.02.2015 г.) ответниците съпрузите Т. и Х. В. ползват без основание имотът на ищеца. Това е така, защото ответниците купуват имота от длъжника по изпълнението М. З. М. с договор по н.а. № 76/ 07.11.2002 г. Договорът е сключен след учредената ипотека в обезпечение на дълга. Ответниците са били длъжни да търпят (и да зачетат) принудителното изпълнение, насочено върху имота, без значение дали са знаели за него, респ. за вписаната ипотека. Влязлото в сила постановление, с което имотът е възложен на ищеца след извършена публична продан, е погасил правото на собственост на ответниците, а от 09.07.2004 г. ищецът е неговият собственик.
По делото е било установено, че към описа и оценката по изпълнителното дело (през м. декември 2002 г.) жилищната сграда в дворното място е незавършен строеж. На първия й етаж са били изградени само две помещения. В периода, заден с иска, двуетажната масивна жилищна страда е завършена, узаконена и въведена в експлоатация. Въззивният съд е приел, че състоянието на имота към описа и оценката по изпълнителното дело е базата, при която следва да определи пазарния наем, а с това – и обезщетението за неоснователното ползване на имота. Това е така, защото бил определил цената, при която е извършил публичната продан, според това състояние на имота, а това означавало, че със сумата 13 233 лв. – пазарният наем за дворно място с недовършена жилищна страда - ищецът е обеднял, а ответниците са се обогатили.
Касационният състав намира за основателно оплакването, че въззивният съд е следвало да определи размера на вземането по чл. 59 ЗЗД според състоянието на имота в периода, заявен с иска. Той следва датата, на която постановлението за възлагане е влязло в сила. Описът и оценката са извършени към момент, в който ищецът не е собственик на имота. Неправилното въззивно решение следва да бъде касирано. Настоящият състав е длъжен да реши спора, доколкото заявеното касационно основание в жалбата от ищеца не налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия.
Правният спор по иска по чл. 59 ЗЗД касационният състав следва да разреши, като отчете някои ограничения в правораздавателната си дейност.
Първо, въззивното решение не е допуснато да касационно обжалване в осъдителната част. То е влязло в сила в частта, с която искът по чл. 59 ЗЗД е уважен частично, но за целия зададен период. Това задължава касационният състав да приеме, че искът е доказан по основание (че фактите, породили вземането по чл. 59 ЗЗД, са се осъществили), а да определи неговия размер.
От основното заключение на допуснатата и неоспорена техническа експертиза се установява, че пазарният наем за имота според състоянието му в периода 23.02.2012 г. – 23.02.2015 г. (дворно място в [населено място], застроено със завършена, узаконена и въведена в експлоатация двуетажна сграда) възлиза на сумата 51 437 лв. Това е стойността, с която ищецът – неговият собственик е обеднял, а съпрузите Т. и Х. В. са се обогатили без основание за негова сметка.
Оспорвайки размера на иска по чл. 59 ЗЗД, съпрузите Т. и Х. В., са направили следните възражения за прихващане: 1) за сумата 36 000 лв. – стойностно изражение на подобренията в имота, извършени от ответниците след договора по н.а. № 76/ 07.11.2002 г., с който го купуват от длъжника по изпълнението след учредената ипотека в обезпечение на дълга (в периода 07.11.2002 – 30.06.2004 г.); 2) за сумите 536.83 лв. и 600.00 лв. – това, с което те са обеднели, а ищецът се е обогатил поради платените административни такси за узаконяването и за въвеждането на сградата в експлоатация (съответно на 15.12.2004 г. и на 29.03.2005 г.) и 3) за сумата 1 977.32 лв. – това, с което те са обеднели, а ищецът се е обогатил поради платените данъци за имота в периода 2005 – 2014 г.
Ищецът е оспорил основанието на вземането, обект на първото компенсаторно изявление, а за всички е направил възражение за погасителна давност.
С въззивното решение въззивният съд е приел, че ответниците не са материално легитимирани да претендират от ищеца вземането за стойност от 36 000 лв. поради извършените в имота полезни разноски след договора, с който го купуват от длъжника по изпълнението. Въззивният съд е приел, че съгласно чл. 177 ЗЗД длъжник по такова вземане е длъжникът, учредил ипотеката в обезпечение на дълга, не купувачът от публичната продан, комуто имотът е възложен. Достигнал е до извода, че направеното съдебно възражение за прихващане със сумата 36 000 лв. не осъществява погасителния способ по чл. 104 ЗЗД.
Касационната жалба от ответниците срещу тази част на въззивното решението не е допусната до разглеждане. Следователно то е влязло в сила в тази си част, а това възражение за прихващане касационният състав е недопустимо да разгледа (арг. от чл. 296, ал. 1, т. 3, пр. 1, вр. чл. 298, ал. 4, вр. чл. 299 ГПК).
С въззивното решение е прието, че съпрузите В. са кредитори на ищеца Г. по следните насрещни вземания с правна квалификация чл. 59 ЗЗД: за сумата 1 136.83 лв. – сбор от заплатените административните такси по узаконяването и въвеждането на сградата в експлоатация и за сумата 1 977.32 лв. – сбор от заплатените данъци за имота. Въззивният съд е приел за несвоевременно въведено от ищеца възражението за погасителна давност и е отказал да го разгледа по същество. По тези възражения за прихващане е намерил за осъществен погасителния способ на компенсацията. Отчел е също, че първата инстанция частично е уважила второто (за платените данъци) - до сумата 1 110.21 лв., а първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в сила в тази част.
Касационната жалба от ищеца не съдържа оплаквания срещу тази част от въззивното решение. Заявените от касатора в устните състезания пред настоящата инстанция са несвоевременни (след срока по чл. 283 ГПК). Следователно касационният състав също е длъжен да приеме, че вземането по чл. 59 ЗЗД по осъдителния иск, което е възникнало в размера от 51 437 лв., е погасено чрез прихващане с насрещните вземания на ответниците по чл. 59 ЗЗД за сумата 1 136.83 лв. – сбор от платените административни такси и за сумата 1 977.32 лв. – платените данъци в периода 2005 – 2014 г., а и да отчете влязлата в сила част от първоинстанционното решение. Искът по чл. 59 ЗЗД е основателен до сумата 48 332.85 лв., а въззивното решение в допусната до обжалване част подлежи на съответно изменение от касационната инстанция.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответниците следва да се възложат сторените от ищеца разноски за сумата 6 762.14 лв. Тя съответства на основателната част от иска.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на ищеца следва да се поставят разноските от ответниците до сумата 64.64 лв. Тя съответства на неоснователната част от иска. В сумите, подлежащи на репарация, касационната инстанция не включи разноските по допуснатата пред първата инстанция допълнителна техническа експертиза. Те са по неоснователното възражение за прихващане за сумата от 36 000 лв. Не следва да се включва и държавната такса по сметката на ВКС. Тя е по касационната жалба, която не бе допусната до разглеждане.
При тези мотиви, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 1823/ 13.07.2018 г. по гр.д. № 4106/ 2017 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която искът по чл. 59 ЗЗД е отхвърлен над сумата 10 120.85 лв. до сумата 50 326.79 лв. и в частта по разноските.
ОСЪЖДА Т. Ф. В. ЕГН [ЕГН] и Х. Н. В. ЕГН [ЕГН] да заплатят на Г. Д. Г. ЕГН [ЕГН] на основание чл. 59 ЗЗД за периода 23.02.2012 г. – 23.02.2015 г. сума над 10 120.85 лв. до сумата 48 332.85 лв. – обезщетение за неоснователното ползване на дворно място с площ от 459 кв.м., застроено с масивна двуетажна жилищна сграда с Р. 233.20 кв. м., съставляващо парцел Х.-1756, в кв. 32 по плана на [населено място], местност “К. вада“, ведно със законната лихва от 23.02.2015 г.
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 59 ЗЗД на Г. Д. Г. срещу Т. Ф. В. и Х. Н. В. над сумата 48 332.85 лв. до сумата 50 326.79 лв. като погасен чрез прихващане с насрещни вземания по чл. 59 ЗЗД на Т. Ф. В. и Х. Н. В. срещу Г. Д. Г., както следва:
· за сумата 1 136.83 лв. – платените административни такси за узаконяването и въвеждането на сградата в експлоатация и
· за сумата 867.11 лв. – платените данъци за имота в периода 2005 – 2014 г. (до пълния размер над сумата 867.11 лв. до сумата 1 977.32 лв. това възражение за прихващане е уважено с влязлата в сила част на първоинстанционното решение).
ОСЪЖДА Т. Ф. В. и Х. Н. В. да заплатят на Г. Т. Г. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 6 762.14 лв.
ОСЪЖДА Г. Т. Г. да заплати на Т. Ф. В. и на Х. Н. В. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 64.64 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.