Р Е Ш Е Н И Е № 25 гр.София, 31.10.2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гр.дело № 5014 по описа за 2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 – чл. 293 ГПК във връзка с § 74 от ПЗР на ЗИД ГПК (ДВ, бр. 86/2017 г.). Касаторите М. Т. К., З. И. Н., К. А. А., В. Х. В., Д. В. В., Л. В. Д., С. С. И. и Д. Б. И. чрез адвокат В. К. от АК – В. обжалват въззивно решение № 1010 от 21.07.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 1121/2016 г. по описа на Окръжен съд - Варна, ГО с оплаквания, че същото е неправилно с позоваване на всички отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържат, че е неправилно становището на въззивния съд за преклудиране на възраженията на Държавата във връзка с правото на собственост върху процесния имот и позоваването на погрешно обозначеното като „ТР № 5/2012 г.”. Намират, че е налице противоречие с ТР № 1 от 17.05.1997 г. на ВС, ОСГК, съгласно което при реституирането на одържавен незастроен имот, който е застроен след одържавяването „следва да се имат предвид разпоредбите на ЗС, определящи съотношението между постройката и земята”, т.е. в случая не следва да настъпва възстановяване на собствеността. Поддържат противоречие също и с Р № 315 по гр.д.№ 1216/2010 г. на ВКС, І г.о. и Р № 476 по гр.д.№ 1608/2010 г. на ВКС, І г.о. Възстановяването на собствеността е било обективно възможно само за част в размер на 303 кв.м. от имота по Решение № VІ-1450/1999 г. на Областния управител, а не и за процесната реална част от 52 кв.м. Считат, че е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като въззивният съд не е извършил самостоятелна цялостна проверка на всички фактически твърдения на ищците и избирателно е обсъждал доказателствата по делото – само тези, послужили за обосноваване отсъствието на активна легитимация на ищците по делото. Според касаторите, като е приел, че в тежест на ищците е да установят пространствения обхват на имота, върху който през 1958 г. е учредено правото им на строеж, въззивният съд е приел да е възможно реституция да настъпи по отношение на имот, който не е държавна или общинска собственост. Необосновано е прието, че ищците не са доказали, че притежават право на строеж върху ПИ 10135.1505.42 в спорната реална част с площ 52 кв.м., заснета в границите на ПИ 10135.1505.44. Неправилно е игнориран факта, че заповед № 201 от 13.08.1997 г. на кмета на [община] и скица № 831/1997 г. са отменени по съдебен ред. , т.е. имотът на ответниците (ПИ 10135.1505.44) не е нанесен след 2003 г. Молят атакуваното решение да бъде отменено и да се постанови ново решение по съществото на спора, като претенцията им бъде уважена. Претендират направените разноски. Ответниците по касация П. П. Т., К. Р. Д. – П. и П. А. П. (последните двама, конституирани при условията на чл. 227 ГПК на мястото на починалия на 21.04.2017 г. А. П. П.), представлявани от адвокат П. С. от АК – В., възразяват, че жалбата е неоснователна. Претендират разноски за настоящата инстанция. Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290, чл. 291 и чл. 293 ГПК (ред. до ДВ, бр. 86/2017 г.), намира следното: С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, Окръжен съд – Варна е потвърдил решение № 1424 от 11.04.2016 г., постановено по гр.д.№ 5438/2013 г. по описа на ВРС, ХVІІІ гр.състав, с което са отхвърлени исковете на настоящите касатори, предявени срещу П. П. Т. и А. П. П. (заместен при условията на чл. 227 ГПК от наследниците му по закон: К. Р. Д. – П. /съпруга/ и П. А. П. /син/) за приемане за установено на основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР по отношение на последните, че терен с площ от 52 кв.м. принадлежи към имот № 10135.1505.42, собственост на [община], върху който ищците притежават учредено от Държавата през 1958 г. право на строеж, както и че е допусната грешка в кадастралната карта, като теренът е неправилно заснет в очертанията на имот № 10135.1505.44, собственост на ответниците. Окръжният съд е приел, че въпросът за допустимостта на исковете по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, предявени от суперфициарните собственици за установяване на правото на собственост на държавата, съответно - на общината върху спорната реална част от ПИ 10135.1505.42, собственост на общината, неправилно включени в съседен ПИ 10135.1505.44, е решен с определение № 371 от 17.07.2015 г. на ВКС, I г.о., чиито указанията са задължителни за въззивната инстанция. Успешното провеждане на този иск възлага в тежест на ищците да установят притежаваното право на строеж по отношение на спорната част върху твърдяното дворно място. В тази връзка особено внимание е обърнато на ангажираните от ищците писмени доказателства (нотариалните актове, легитимиращи ги /с изключение на ищеца Д. В. В./ като собственици на самостоятелни жилищни обекти в сградата, построена в ПИ 10135.1505.42; договорът от 03.06.1958 г. за отстъпване на право на строеж на осем физически лица върху държавно урегулирано дворно място), както и заключението на СТЕ. Експертизата установила, че действалите планове за имоти 10135.1505.42 и 10135.1505.44 хронологично са: РП на [населено място] от 1900 г., КП от 1950 г., РП на [населено място] на ЦГЧ, одобрен със заповед № 244 от 16.01.1959 г. на МКСБ с изменение със заповед № 21 от 28.04.1962 г., КП от 1969 г. със заснемане от 1965 г., ЗРП на ЦГЧ одобрен със заповед № РД-12-55 от 30.12.1981 г. на МСА - отменено с решение на ВАС; КК на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-98 от 10.11.2008 г. на изп.директор на АГКК от 2008 г. В договора от 03.06.1958 г. имотът, върху който се отстъпва право на строеж е описан като държавно урегулирано дворно място от 680 кв.м., съставляващо парцел I от кв. 265. Съгласно експертизата, обаче, парцел I от кв.265 с площ от 680 кв.м. не е съществувал по никой от плановете, както и съответно не е възможно да бъде идентифициран по площ и граници с част от земната повърхност, включваща ПИ 10135.1505.42 и спорната реална част от 52 кв. метра от ПИ 10135.1505.44. Същевременно, в представените по делото нотариални актове, установяващи правата на собственост на ищците върху конкретни обекти от жилищната сграда, построена в ПИ 10135.1505.42 по КК, дворното място е описано за всеки по различен начин: „парцел № 1 в кв. 256”; „имот пл. № 1 в кв. 456”; „ПИ № 1 представляващ част от имот № IV-16 в кв. 456”; „парцел № IV-16 в кв. 456”; „парц. № 1 в кв. 456”; „имот № 18” и „имот № 19 в кв. 456”. Констатирано е различно цифрово описание на имота, включително (макар и незначителна) разлика и в площта на имота (при съобразяване на обстоятелството, че имотът се индивидуализира не с площта, а с границите си). Описание на границите на дворно място липсва както в договора от 03.06.1958 г. за отстъпване на право на строеж, така и в нотариалните актове, в които документи теренът не е индивидуализиран чрез имена на съседи. Съгласно СТЕ не е възможно да се определи имота, върху който е било учредено право на строеж по договора от 1958 г., от който ищците черпят права. В кадастъра от 1950 г. са съществували две стари сгради в имот 1 и имот 16 по КП. Вещото лице счита, че правото на строеж на ищците и техните праводатели е учредено за части от имоти с обща площ от 680 кв.м, попадащи частично върху УПИ V-1 и частично върху УПИ ІV-16, т.е. върху несъществуващ ПИ или УПИ. Изказало е предположение, че се касае за две ЖСК, които са получили право на строеж върху двата съседни парцела, а впоследствие с регулацията от 1959 г. е станало „завъртане” на имотите. Установено е още, че към нито един момент и по нито един план границата на имотите не е преминавала по границата, твърдяна от ищците /вкл. и към настоящия момент не е материализирана на място съгласно претендираната собственост за [община]/, т.е. към нито един момент претендираната реална част с площ 52 кв.м. не е принадлежала към имот № 10135.1505.42, вместо към имот № 10135.1505.44 по КК. Не е доказано твърдението, че дворното място, върху което е отстъпено правото на строеж, е нанесено в плана като самостоятелен имот, който съвпада с ПИ 10135.1505.42. Не е доказано също, че процесната реална част от ПИ 10135.1505.44 е попадала в границите на държавния имот с учредено на ищците право на строеж, както той е описан в акта за суперфиция. При така установените факти, въззивният съд е счел за приложими разясненията, дадени с ТР № 8 от 23.02.2016 г. на ОСГК относно характера на иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР - положителен установителен за правото на собственост, наред с което се установява и наличието на непълнота или грешка в кадастралната карта. В случая предмет на спора е установяване на правото на собственост на държавата, съответно на [община], върху реалната част от 52 кв.м., която ищците поддържат, че погрешно е била заснета в границите на записания на името на ответниците ПИ 10135.1505.44, вместо в границите на записания на [община] ПИ 10135.1505.42, върху който имот ищците поддържат, че притежават право на строеж. Съответно - в тежест на ищците е било да установят при условията на пълно и главно доказване пространственият обхват на правото на собственост на държавната /общинска/ собственост върху имот ПИ 10135.1505.42 и спорната реална част от 52 кв.м. от ПИ 10135.1505.44, както и учредените им върху този имот права на строеж. Прието е, че такова доказване в случая не е проведено, тъй като не е установено ищците действително да притежават право на строеж върху терен, обхващащ пространството на ПИ 10135.1505.42 и спорната реална част от 52 кв.м. от ПИ 10135.1505.44. С този решаващ мотив е обосновано отхвърлянето на предявения иск. Изложени са и съображения, че ответниците са придобили право на собственост върху имот, съвпадащ по площ и граници с имот № 10135.1505.44 по КК по силата на реституция по реда на ЗОСОИ, съгласно решение № VI-1450 от 26.04.1999 г. на Областния управител на В. област. С индивидуалния административен акт е уважено искането на П. П. Т. и А. П. П., като наследници на П. И. Т., В. Я. Т. и С. Я. П., да бъдат обезщетени за одържавения от наследодателите им по чл. 2 и чл. 11 ЗОЕГПНС недвижим имот в [населено място], представляващ едноетажна постройка със сутерен, застроена на 60 кв. м. и незастроено място от 612 кв.м. и трайни насаждения (актуван с АДС № 456 от 12.01.1950 г. и АДС № 429 от 12.01.1950 г.), чрез: 1/ Реално връщане на част от одържавения имот, съответствуващ на разпоредбите на чл. 2, ал. 5 ЗОСОИ с площ от 357 кв. метра, представляващ имот пл.№ 19 в кв. 456 по плана на [населено място], І-ви м.р. на [населено място], съгласно показаното с кафяв цвят на скица № 831 от 01.08.1997 г. на [община]; 2/ Жилищни компенсаторни записи за едноетажната постройка и незастроено място от 612 кв.м. след приспадане на реално възстановимите 357 кв.м.; 3/ Компенсаторни записи за трайните насаждения. Решението на Областния управител е мотивирано с обстоятелството, че с имота е извършена разпоредителна сделка и е прехвърлен на трето добросъвестно лице, като съгласно становище на [община] и заповед № Р-271 от 13.08.1997 г. на кмета на [община] е възможно обособяване на самостоятелен парцел с площ от 357 кв.м., съответстващ на разпоредбите на чл. 2, ал. 5 ЗОСОИ. Установено е, че границите на ПИ 10135.1505.44 съответстват на реституирания имот по скица № 831 от 01.08.1997 г. и на попълване на кадастралната основа на имот пл.№ 19 в кв. 456 по заповед № Р-271 от 13.08.1997 г. на кмета на [община], като същите са материализирани на място с огради. Във връзка с тези факти въззивният съд е обсъдил и възраженията на ищците за липса на права в патримониума на ответниците. Прието е, че след като ответниците са придобили право на собственост върху имот, съвпадащ по площ и граници с имот ПИ 10135.1505.44 по КК по силата на реституция по ЗОСОИ, по „арг. от TP № 5/2012 г. на ОСГК на ВКС” с влизане в сила на акта на административния орган се преклудират възраженията от страна на държавата във връзка с правото на собственост върху имота, тъй като държавата е обвързана с акта на реституцията. След като това право е отречено за държавата, същото следва да е разрешението и за общината, в случаите когато държавна собственост преминава към нея по силата на закона и съответно на носителя на ограничени вещни права на строеж чрез иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР. След като е извършена реституцията по реда на ЗОСОИ и правото на собственост е възстановено с административния акт, който има конститутивно действие по отношение на правото на собственост, то кадастралната карта следва да бъде съобразена и приведена в съответствие с правата, придобити от реституираните собственици. Мотивирайки своя акт, въззивният съд е обсъдил обстоятелствата, че заповедта на кмета на [община] за попълване на кадастралната основа за имот пл.№ 19 в кв. 456 по плана на І-ви м.р. (№ Р-271 от 13.08.1997 г.) съобразно посоченото с кафяв цвят на скица № 831/1997 г. на [община] е била отменена с решение от 16.07.2003 г. по адм.д.№ 1104/1999 г.на ВОС; както и с решение № 2560 от 13.12.2010 г. по адм.д.№ 3027/2010 г. на Адм.съд - В. по жалба на настоящите ищци е отменена заповед № КД-14-03-1018 от 03.08.2010 г. на СГКК, с която е било отказано искано изменение на КККР, състоящо се в промяна на границите на ПИ 10135.1505.42 и 10135.1505.44 (отказът да се допусне изменението е мотивиран с отсъствие на съставен и предявен на заинтересованите страни проект за акт за непълноти и грешки); с решение № 2017 от 24.07.2012 г. по адм.д.№ 630/2012 г. на Адм.съд - В. е отхвърлена жалбата на същите лица срещу заповед на СГКК от 26.10.2011 г. за отказ да се допусне изменение на КККР за имоти 10135.1505.42, 10135.1505.43 и 10135.1505.44 (жалбата е отхвърлена по съображения, че отказът е законосъобразен). Споделени са изводите на районния съд, че административните производства касаят единствено законосъобразността на обжалваната административна заповед, с която се изменя кадастралната основа, като заповедите са били отменени на формални основания по повод незаконосъобразно извършена от административния орган процедура по попълване на кадастралната карта, като те са неотносими към спора за собствеността на процесната реална част от ПИ 10135.1505.44, което е предмет именно на разгледания иск по чл. 54 ал. 2 от ЗКИР. Касационното обжалване е допуснато, за да се провери допустимостта на атакуваното решение. Относно допустимостта на процеса от гледна точка активната легитимация на ищците като суперфициарни собственици проверката е осъществена с постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 371 от 17.07.2015 г. по ч.гр.д.№ 2992/2015 г. на ВКС, I г.о., чието разрешение се споделя и от настоящия състав на касационната инстанция. От гледна точка предмета на спора, с оглед разясненията по ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8/2014 г. на ВКС, ОСГК се налага извода, че спор по чл. 54, ал. 2 ЗКИР е налице при съществуването на конкуриращи вещни права върху една и съща част от земната повърхност. В тази връзка необходимо и достатъчно е наличието на заявени в съответствие с изискванията по чл. 127, ал. 1 ГПК конкретни твърдения за наличието на конкуренция на вещни права с позоваване на факт, пораждащ правото на ищеца и индивидуализиране неговия пространствен обхват, както и искане, наред с установяване правото на собственост на ищеца, да се установи съществуването на непълнота или грешка в кадастралната карта. В случая изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК, разгледани в светлината на разясненията по ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8/2014 г. на ВКС, ОСГК, са удовлетворени, видно от съдържанието на молбата от 29.05.2013 г., с която ищците са уточнили претенцията си, формулирайки искане да се установи, че процесната реална част с площ 52 кв.м. принадлежи към имот 10135.1505.42, върху който притежават право на строеж и че тази площ неправилно е заснета в очертанията на имот 10135.1505.44 на ответниците, при заявени твърдения, че спорната реална част от земната повърхност попада в обхвата на притежавания от общината имот, върху който е учредено правото на строеж на ищците, който към този момент е представлявал парцел І в кв. 256 по плана на [населено място]. Следователно въззивният съд се е произнесъл по претенция, отговаряща на изискванията за редовно предявяване и в рамките на сезирането, сочещо на иск с правно основание чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР /първоначална редакция, нов чл. 54, ал. 2 ЗКИР/. Произнасяйки се по основателността на касационната жалба, съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК Върховният касационен съд дължи да извърши проверка за правилността на въззивното решение само по посочените в жалбата основания. Основателно е оплакването, че приетото от въззивния съд становище за недопустимост да се упражни контрол за законосъобразност върху решението на Областния управител на В. област с № VI-1450 от 26.04.1999 г., с което е уважено искането на П. П. Т. и А. П. П. да бъдат обезщетени за одържавения от наследодателите им по чл. 2 и чл. 11 ЗОЕГПНС недвижим имот в [населено място] по реда на ЗОСОИ, противоречи на задължителната съдебна практика. Съгласно т. 4 от ТР № 6 от 10.05.2006 г. по т.гр.д.№ 6/2005 г. на ВКС, ОСГК (в частта, в която разясненията запазват действието си след постановеното ТР № 5 от 14.01.2013 г. по тълк.д.№ 5/2011 г. на ВКС, ОСГК) косвеният съдебен контрол върху индивидуални административни актове, с които се възстановява собственост по реституционните закони, се осъществява в исковото производство по спорове за собственост не само по възражение за нищожност, но и по възражение за материална незаконосъобразност на акта за реституция на имота. На следващо място, съгласно т. 1 от ТР № 5 от 14.01.2013 г. по тълк.д.№ 5/2011 г. на ВКС, ОСГК, при спор за собственост държавата не е обвързана от постановен административен акт за възстановяване право на собственост върху земеделски земи и гори по реда на ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ, като върху такъв акт е допустимо упражняването на косвен съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК. Съгласно Решение № 67 от 10.04.2014 г. по гр.д.№ 5615 /2013 г. на ВКС, І г.о. този подход е приложим и в останалите хипотези, изискващи упражняването на косвен съдебен контрол в исковото производство относно законосъобразността на административен акт за възстановяване на собствеността. Формираният в противния смисъл извод на въззивния съд е в противоречие с чл. 17, ал. 2 ГПК, но независимо от така допуснатото процесуално нарушение, като краен резултат въззивното решение е правилно. Причините за това са следните: На първо място, правилно въззивният съд е съобразил, че е сезиран с положителен установителен иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР с произтичащото от това изискване към ищците да проведат пълно главно доказване на обстоятелствата, от които извеждат претендираното право, а именно, че в пространствения обхват на имота, върху който е учредено правото им на строеж с договора от 03.06.1958 г. попада и процесната част от ПИ 10135.1505.44 с площ 52 кв.м. Противно на оплакванията на касаторите, изводът, че този правопораждащ факт не е осъществен, е обоснован, тъй като кореспондира със съдържанието на представените от самите касатори писмени доказателства и извършения съвкупен анализ на същите и останалите събрани по делото доказателства, в частност – приетото по делото, подробно мотивирано заключение на СТЕ. По делото не са ангажирани доказателства, които да подлагат на съмнение обективността на направените от експерта констатации, а същите изключват възможността да се приеме, че имотът, върху който е учредено правото на строеж на ищците е включвал процесната реална част. С договора от 03.06.1958 г. ГНС В. е учредил права на строеж на осем лица върху държавно урегулирано дворно място от 680 кв.м., съставляващо парцел I от кв.265, но според неоспорената от страните констатация на СТЕ такъв имот - УПИ 1, имот пл.№ 1 или парцел 1, не е бил нанесен в никой от действалите планове. Затова и имотът, върху който е било учредено правото на строеж през 1958 г., не би могъл да бъде нанесен графично от експертизата, съответно не би могло да се установи твърдението на касаторите за суперфициарна собственост върху имот, включващ и спорната реална част от ПИ 10135.1505.44. В съответствие с разясненията на ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8/2014 г. на ВКС, ОСГК, въззивният съд е проследил заснеманията по предходните планове с цел установяване дали е налице несъответствие между действителния обем права, притежавани от ищците при условията на чл. 64 ЗС във връзка с чл. 15, ал. 3 ЗС (в редакцията от ДВ, бр. 87 от 08.11.1974 г. до ДВ, бр. 33 от 01.06.1996 г., приложима и относно случаите на отстъпено право на строеж и преди влизането в сила на чл. 15, ал. 3 ЗС) и тяхното отразяване в кадастралната карта. Предвид липсата на подобно несъответствие, претенцията на ищците подлежи на отхвърляне, независимо от валидността и законосъобразността на противопоставеното от ответниците възстановяване на собствеността по чл. 2, ал. 5 ЗОСОИ. На второ място, неоснователни са оплакванията на касаторите, че проведената в полза на ответниците реституция, е извършена в нарушение на закона в смисъла му, разяснен с ТР № 1 от 17.05.1997 г. по гр.д.№ 3/1994 г. на ВС, ОСГК. На първо място, посоченото ТР № 1 от 17.05.1997 г. не намира приложение в разглеждания случай, тъй като пряко реституционно основание не представляват разпоредбите на чл. 1 и чл. 2 ЗВСОНИ, нито се разглежда иск по чл. 7 ЗВСОНИ, чието тълкуване се съдържа в постановения от ОСГК акт. По причина на приложеното реституционно основание, неотносимо към случая са както общите мотиви, така и казуалното разрешение, постановени с Решение № 315 по гр.д.№ 1216/2010 г. на ВКС, І г.о. В случая възстановяването на собствеността е извършено по реда на ЗОСОИ именно, защото не са били налице предпоставките на ЗВСОНИ. Застъпеното от ищците с исковата молба становище, че както повърхността, попадаща в настоящия ПИ 10135.1505.42, така и процесната част от ПИ 10135.1505.44 с площ 52 кв.м. са били собственост на Държавата, за да притежава тя разпоредителната власт да учреди легитимиращото ищците право на строеж, както и имплицитно съдържащото се твърдение, че в това отношение единственото настъпило изменение до датата на предявяването на исковата молба (16.04.2013 г.) е трансформирането на държавната собственост в общинска по силата на § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОбС (ДВ, бр. 96 от 05.11.1999 г.), съдържа едновременно и признание, че към момента на постановяване на реституционния акт (26.04.1999 г.) Държавата /чрез своя орган – Областният управител на В. област/ е разполагала с разпоредителната власт да отдели и реално да върне на ответниците частта от земята им, която може да се обособи в самостоятелен парцел съгласно нормативните изисквания. Аргументи за противното не следват от постановените съдебни решения по административни дела. В съответствие с чл. 302 ГПК е приетото, че постановените решения на Адм.съд – В. (№ 2560 от 13.12.2010 г. по адм.д.№ 3027/2010 г. и № 2017 от 24.07.2012 г. по адм.д.№ 630/2012 г.) обвързват гражданския съд само по въпросите дали съответните административни актове, предмет на съдебния контрол, са валидни и законосъобразни. Същите касаят законосъобразността на действия по попълване на кадастралната карта, като връзката на обусловеност е обратна на поддържаната от касаторите, доколкото кадастралните карти и кадастрални регистри имат декларативно действие и от отразените в тях данни не произтичат промени във вещно правния статут на имотите. В този смисъл, за изхода на спора по настоящото дело е ирелевантно и обстоятелството, че заповедта на кмета на [община] за попълване на кадастралната основа за имот пл.№ 19 в кв. 456 по плана на І-ви м.р. (№ Р-271 от 13.08.1997 г.) съобразно посоченото с кафяв цвят на скица № 831/1997 г. на [община] е била отменена с решение от 16.07.2003 г. по адм.д.№ 1104/1999 г. на ВОС. Реституционно действие има постановеното от областния управител решение № VI-1450 от 26.04.1999 г., а цитираната в него скица № 831 от 01.08.1997 г. има предназначението единствено на графично приложение, онагледяващо разположението на реално възстановения имот с площ от 357 кв.м. върху земната повърхност. Решението по чл. 2, ал. 5 ЗОСОИ е юридическият акт, който е определил границите на правото на собственост по начин, позволяващ те да се нанесат в плана, поради което отменяването на извършено от кмета предходно попълване на кадастралната основа е ирелевантно при преценката дали е настъпило възстановяване на собствеността в патримониума на ответниците. Такова е налице и е съобразено при последващото постановеното от областния управител решение № VI-1450 от 26.04.1999 г. одобряване на КККР със заповед № РД-18-98 от 10.11.2008 г. на изп. директор на АГКК, с което е удовлетворено и изискването кадастралната карта и регистри да отразяват вярно правото на собственост. С оглед изложеното, обжалваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците по касация сумата 2 000 лв. – договорено и заплатено в брой възнаграждение за адвокатска защита пред ВКС (л. 83). По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 1010 от 21.07.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 1121/2016 г. по описа на Окръжен съд - Варна, ГО. ОСЪЖДА М. Т. К., З. И. Н., К. А. А., В. Х. В., Д. В. В., Л. В. Д., С. С. И. и Д. Б. И. ДА ЗАПЛАТЯТ на П. П. Т., К. Р. Д. – П. и П. А. П. сумата 2 000 (две хиляди) лева – разноски за защитата им пред ВКС. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: