Р  Е   Ш  Е  Н  И  Е №314   гр.София 25.05.2010г.   в   името      на     народа   Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети април  през две хиляди и десета година в състав:   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА ЧЛЕНОВЕ:              СВЕТЛА ЦАЧЕВА АЛБЕНА БОНЕВА като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 237  по описа за 2009 г. взе предвид следното:   Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Н. К. К. чрез младши адвокат Р, приподписана от адв. Б от АК - С. против решение № 308/13.06.2008 г. на Смолянския окръжен съд по въззивно гр.д. № 273/2008 г. Касаторът излага оплаквания за неправилност поради необоснованост и нарушение на материалния закон. Иска отмяна на въззивния съдебен акт и уважаване на иска. О. с. Земеделие и гори - С. , Д. лесничейство – С. и Р. у. на горите - С. не са отговорили на касационната жалба по чл. 287, ал. 1 ГПК, нито по-късно в хода на съдебното производство. В обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по обективно съединени искове с правно основание чл. 13, ал. 2 ЗВСВГЗГФ и чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ и, като е потвърдил решението на Смолянския районен съд, ги е отхвърлил. С определение № 1048/14.08.2009 г. касационното обжалване е допуснато при условията на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса за значението на декларирането на земеделските и горските имоти към 1949 г. върху правото на собственост и въпроса за доказателственото значение на списъка на горопритежателите на ревира за собствеността върху горите в производството по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ По първия въпрос инстанцията по същество е приела, че собствеността на общия наследодател на ищeцът - касатор Х. К. е недоказана, защото за имотите /горски и земеделски/ не са представени извлечения от емлячния регистър от 1949 г. Като се е позовал на §1, ал. последна на Окръжно № 649/1949 г. и Указ № 573/28.05.1949 г., е стигнал до извода, че щом не са декларирани, те не са притежавани, а са останали в собственост на държавата. В представените към изложението съдебни решения не е поставяно като условие за установяване на собствеността декларирането на имотите през 1949 г. Това разбиране е правилно, защото веднъж придобито, правото на собственост не се губи поради неупражняването му, а само ако се придобие от другиго, в която насока следва да има изрични доказателства по делото. По въпроса за доказателственото значение на списъка на горопритежателите на ревира за собствеността върху горите в производството по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ , в обжалваното решение е прието, че то установява само право на водопой и паша. За да се легитимира като собственик наследодателят на ищците, следва да се установи, че е извършил плащане, чрез т. нар. „петинки” и се е снабдил с крепостен акт. Това разрешение противоречи на възприетото по влезли в сила съдебни решения от други съдебни състави на Смолянския окръжен съд по аналогични случаи. Противоречивата съдебна практика по поставения въпрос е уеднаквена по реда на чл. 290 ГПК от състави на Върховния касационен съд с Р-342-2010-І ГО, Р-14-2010-І ГО. В тях е изяснено, че списъкът на горопритежателите на ревира е годно писмено доказателство да се установи правото на собственост на наследодателя по смисъла на чл. 13, ал.3 от ЗВСГЗГФ. В цитираната правна норма ведно с документите, които установяват пряко собствеността - нотариален или крепостен акт, нотариално заверени писмени договори, вписани протоколи за делба, съдебни актове, законодателят е разпоредил, че при липсата им, вещните права могат да бъдат установени и с писмени доказателства, които са примерно и неизчерпателно изброени. Най-общо те са индиция за претендираното право на собственост. Специалният закон изрично е придал доказателствено значение на документите от този вид и при липсата на други данни, сочещи на обратното на записаното в тях, доказването следва да се приеме за успешно. Този подход в по-голяма или по-малка степен е прокаран в цялостната идеология на реституционните закони и особено в ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ. Законодателят е улеснил доказването на собствеността, изхождайки от принудителния характер на отнемането на имотите от техните бивши собственици; от продължителният период от време, през който последните не са могли ефективно да упражняват собственически правомощия върху земите и горите, нито да търсят защита на правата си; от действията на държавата спрямо тези имоти, както и от липсата на перспектива за възстановяване на отнетите права. В много случаи документите за собственост не са съхранени, включително в публичните архиви, а и наследниците на бившите собственици не винаги имат информация за начина, по който техните наследодатели са придобили собственост върху заявените за реституция имоти. Разрешението, дадено от Смолянския окръжен съд в обжалваното решение противоречи на даденото тълкуване.   По касационната жалба: Оплакванията за неправилно приложение на чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ и допуснати съществени процесуални нарушения при преценка на доказателствата, са основателни. При служебно извършената от състава на Върховния касационен съд проверка за допустимост на въззивното решение, установи и следното: Ищецът Н. К. е поискал да бъдат признати правата на наследниците на Х. К. К. за възстановяване на собствеността им върху горски имоти по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ и върху земи по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ. В самата искова молба той признава, че част от имотите са притежавани от дядо му Х. К. в съсобственост с братята му Г. и Д. За други 25 имота се твърди, че са били изключителна собственост на Х. К. и след смъртта му на 12.03.1945 г. са наследени от децата му Г. Х. К. , К. Х. К. /баща на ищеца/ и Н. Х. К. , от които са отнети. Те декларирали част от тях, а други - с намалена площ. Същите били заявени за възстановяване в сроковете по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ и чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ. Твърди се още, че 16 имота не са заявявани и не са възстановявани на наследниците на Х. К. К. За това е представено и удостоверение от ОСЗГ С. В друго е записано, че наследниците на неговите синове са подали заявления за възстановяване на земи и гори от горския фонд, които са частично удовлетворени /само до размера на декларираните дка/. Следователно, наследниците на Х. К. , в качеството си на преки наследници на неговите синове, са заявили за възстановяване по чл. 13, ал. 1 ЗВСГЗГФ площи и имоти над декларациите от 1949 г. и записванията в емлячния регистър. Това е пречка за предявяване на иск по чл. 13, ал. 2 от същия закон за заявените имоти – без значение е дали искането е било изцяло удовлетворено от административния орган. В изготвената лесотехническа експертиза, освен това, е прието, че част от имотите по исковата молба са идентични с тези по заявленията, подадени по чл. 13, ал. 1 ЗВСГЗГФ. Липсват и доказателства дали за земеделските имоти извън горския фонд са подадени заявления по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ от наследници на синовете на Х. К. Представените по делото удостоверения са за заявени от тях имоти по чл. 13, ал. 1 ЗВСГЗГФ – гори и земи от ГОРСКИЯ ФОНД. От всичко изложено следва, че въззивният съд се е произнесъл по съществото на спора, без да изследва допустимостта на исковете по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ и чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ, като в тази връзка не е обсъдил събраните по делото доказателства, не е изискал от ищците представяне на коректни удостоверения, нито е поставил задача на съдебния експерт да съпостави всеки един имотите по исковата молба с тези по заявленията до ОСЗГ. Изясняването на посочените обстоятелства налага събиране на нови доказателства, поради което решението следва да бъде касирано и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение   Р Е Ш И:       ОТМЕНЯ решение № 308/13.06.2008 г. на Смолянския окръжен съд по въззивно гр.д. № 273/2008 г. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: