Р Е Ш Е Н И Е
№ 129
гр.София, 07.07.2016г.
в името на народа
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на седми април две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 3736/2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационни жалби, подадени от насрещните страни, против въззивно решение № 397/06.03.2015 г., постановено от Варненския окръжен съд по гр.д. № 321/2015 г.
Ищецът С. М. Е. обжалва решението в частта, с която е отхвърлен иска му по чл. 215 КТ за сумата от 26 420 щатски долара.
Ответникът [фирма], В., представлявано от управителя В. Г., чрез адв. П. Д. Г., обжалва въззивното решение в частта, с която са уважени исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 3 и чл. 262 КТ, както и относно съдебните разноски.
С определение № 17/13.01.2016 г. по ч.гр.д. № 3735/2015 г. е присъединена за съвместно разглеждане частна жалба, подадена от [фирма], [населено място], представлявано от управителя В. Г., чрез адв. М. Е. Б. и адв. П. Д. Г., против определение № 1967/03.06.2015 г., постановено по чл. 248 ГПК, която частна жалба е образувана в ч.гр.д. № 3735/2015 г. на ВКС, IV г.о.
Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато в частта, с която е отхвърлен искът сумата 26 420 щатски долара на С. М. Е. против [фирма], [населено място], на осн. чл. 215 КТ; [фирма], [населено място] е осъдено да заплати на С. М. Е. сумата в размер на 17 054 лв., на осн. чл. 262 КТ, ведно с обезщетение за забава в размер на лихвата върху главницата, считано от 29.01.2014 г. до окончателното издължаване, както и в частта относно съдебноделоводните разноски. Установено е противоречие със задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: може ли ръководителят на предприятие да определи едностранно размер на командировъчни пари, по-нисък от определените в Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина – по жалбата на ищеца С. М. Е. и допустимо ли е да се приемат и приобщават към доказателствения материал по делото документи на чужд език, без превод – по жалбата на [фирма], [населено място].
Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
По жалбата на ищеца С. М. Е.:
Той е предявил против [фирма], Варна иск за заплащане на сумата от 26 420 щатски долара на осн. чл. 215 КТ – неплатени обезщетения за 20 командировки за времето 17.03.2011 г. до 15.09.2013 г.
Въззивният съд посочил, че твърденията относно броя и времето на командироване на ищеца и размера на действително извършените от работодателя плащания, които били посочени в уточняващи молби, били установени, „както се твърдят“ от множеството писмени доказателства – описани от работодателя в опис. Фактите не се оспорвали от ответника, а между страните нямало спор относно размера на дължимите дневни пари при командироване.
Съдът, също така посочил, че съгласно представените по делото писмени доказателства – докладни записки за командировки, както и справки в счетоводството на работодателя, обобщени и използвани от вещото лице за изготвяне на приета по делото експертиза, ищецът Е. бил в командировка по смисъла, вложен в КТ и Наредбата за служебните командировки и спецализации в чужбина за периодите, посочени в приложението и съответни на твърденията на ищеца в уточняваща молба от 12.02.2014 г. Ръководството на предприятието се е възползвало от правото по чл. 31, ал. 6 от Наредбата за служебни командировки и специализации в чужбина и определило размери на командировъчните пари, различни от тези по приложение № 3б, в зависимост от експлоатационни и технологични условия на работа и организация на международните рейсове. По силата на вътрешни за работодателя финансови правила при командироване в страната и в чужбина, когато служител бил командирован на борда на кораб, със задача, свързана с управлението на корабите на пълен мениджмънт, командировката се оформяла не с командировъчна заповед, а с договор между служител на групата фирми и съответния корабособстевник; за времето от пътуването да връщането в офиса на командирования служител се полагали по 40 щ.д. дневно и разходите по това пътуване се поемали от корабособственика; за всеки започнат календарен ден, когато престоят по време на командировката е на борда на кораб и командированият не ползва хотелски услуги и/или храна на брега, се полагали по 60 щ.д. дневно и разходите по това пътуване се поемали от корабособственика. Със заповед № 8/01.02.2012 г. така определеният размер бил намален едностранно от работодателя с 50 %, съответно от 40 – на 20 щ.д. и от 60 – на 30 щ.д. За процесния период на Е. били дължими и изплатени обезщетения за дневни пари при командированията му общо в размер на 5 500 щ.д.. Този размер бил определен от работодателя в съответствие с правната възможност по чл. 31, ал. 6 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, с вътрешно-ведомствен акт – правила и заповед. Искът е отхвърлен.
В тази част въззивното решение е допуснато до касационно обжалване по материалноправния въпрос - може ли ръководителят на предприятие да определи едностранно размер на командировъчни пари, по-нисък от определените в Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина. Разрешението, прието от въззивната инстанция противоречи на тълкуването, дадено в решение № 753/29.03.2011 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК по гр.д. № 1283/2010 г. на IV г.о. на ВКС. С него, по задължителен за по-долните в инстанционно отношение съдилища, е разяснено, че издадените на осн. чл. 215 КТ наредби на МС могат да определят само минимален размер на обезщетенията при командироване, съответно при определяне на размера им, работодателят не може да ги фиксира под предвиденото в наредбите. По-малки размери на обезщетенията не могат да се уговарят също в колективен или индивидуален трудов договор, нито работодателите имат възможността едностранно да го сторят. Ако МС, при издаване на наредба по чл. 215 КТ, е излязъл извън рамките на законовото овластяване, актът му противоречи на нормативен акт от по-висок ранг – КТ, и също не намира приложение. Нормата на чл. 31, ал. 6 Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина следва да се тълкува в смисъл, че работодателят може да определи по-голям размер на обезщетенията при командироване от посочените в приложенията на наредбата, но не и по-малък такъв. Това разрешение е трайно и непротиворечиво прилагано от Върховния касационен съд и напълно се споделя от настоящия състав. Нормите на КТ, които регламентират размерите на обезщетения, включително – делегацията за определяне на такива, са норми с императивно установен минимум и работодателят може да се отклони от тях само в интерес на работника.
Въззивният съд, в противоречие с даденото тълкуване, е приел, че размерът на обезщетението при командироване в случая е определен еднолично от работодателя под минимума съгласно приложение № 3б към Наредбата, което е съобразено с правомощието му по чл. 31, ал. 6 от същата.
Съгласно чл. 31, ал. 4 от Наредбата, персоналът на водните транспортни средства, плаващи по море под българско или чуждо знаме, получава командировъчни пари на ден за времето на изпълнение на международни рейсове съгласно индивидуалните ставки, определени в приложение № 3б към нормативния акт. Ръководителите на предприятия могат да определят размери на командировъчните пари, различни от определените в приложението, в зависимост от експлоатационни и технологични условия на работа и организация на международните рейсове, но, както стана ясно, само над, не и под индивидуалните ставки в приложението.
С. Е. е назначен на длъжност технолог търговска експлоатация на кораби (суперинтендант). Съгласно приложение 3б към Наредбата, на вътрешни и външни проверяващи и контролни органи, в която група попада и длъжността на ищеца Е., е предвидено обезщетение при командировка в чужбина в размер на 210 щ.д. на ден, под който размер работодателят не може да слезе, било едностранно, било в резултат на постигната договорка. Като е признал обратното, въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон – чл. 31, ал. 4 и 6 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина и чл. 215 КТ.
Въззивното решение в тази част следва да бъде касирано и спорът разрешен по същество от състава на Върховния касационен съд.
Между страните няма спор за размера на изплатените на Е. обезщетения за командировки в чужбина – общо 5 500 щ.д. От това следва и, че няма спор, че за времето, за което е получил горното обезщетение, е бил командирован от работодателя да изпълнява трудовите си функции в чужбина, на борда на кораби, плаващи по море. Спорен е действително дължимият размерът на тези обезщетения.
Както стана ясно, работодателят не може да слезе под минимума по приложени 3б от Наредбата, т.е., под 210 щ.д. На тази база, съгласно заключението на вещото лице, изслушано в първоинстанционното производство, дължимата сума за исковия период е в размер общо на 31920 щ.д., изплатени са 5500 щ.д., остатъкът е 26 420 щ.д.
Искът е основателен в този размер и следва да бъде уважен, на осн. чл. 215 КТ.
Работодателят следва да заплати дължимите държавни такси по този иск. Л. равностойност на претенцията, към датата на подаване на исковата молба, е 37972.40 лв. Дължимата държавна такса за първа инстанция е в размер на 1518,90 лв., за въззивна инстанция – 759,45 лв., за касация – 30 лв. за производството по допускане на касационно обжалване и 759,45 лв. за разглеждане на касационната жалба.
По касационната жалба на [фирма], [населено място]:
С. М. Е. е предявил против [фирма], [населено място] иск за заплащане на сумата от 17 054 лв. – обезщетение за положен извънреден труд в празнични и почивни дни за 2011 г., 2012 г. и 2013 г., на осн. чл. 262 КТ, ведно с обезщетение за забава в размер на натрупаната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба, до окончателното издължаване.
Въззивният съд, като отменил първостепенния съдебен акт, уважил исковете.
За да постанови този резултат, съдът приел, че по силата на трудовия договор, на работника било възложено изпълнение на извънреден труд, приеман от работодателя. В процесуалните възможности на последния било да опровергае твърдението на ищеца, че е полагал извънреден труд, което в случая не било осъществено, защото единственото позоваване на явно неизпълнените вътрешни правила в дружеството, съставляващи забрана за полагане на извънреден труд, не съставлява годно доказателствено средство. Въпреки това, от събраните по инициатива на ищеца се установявало по несъмнен начин, че работодателят не е осигурил изпълнение на инициираните от него с вътрешни правила забрани за полагане на извънреден труд, а е възлагал и приемал изпълнение на трудовите задължения на Е. извън и над работния му ден, включително и през почивните дни и през дни на официални за страната празници. Положеният от служителя извънреден труд се установявало от събраните писмени доказателства – водена кореспонденция с дружеството по часове на изпращане и получаване на съобщения, съставляващи доклади и анализи, удостоверяващи свършена от Е. в полза на дружеството работа. Съгласно заключението на вещото лице работодателят не е заплатил възнаграждения за положен извънреден труд общо в размер на 17 054 лв.
Въззивното решение в тази част е допуснато до касационно обжалване по въпроса допустимо ли е да се приемат и приобщават към доказателствения материал по делото документи на чужд език, без превод. Въззивният съд не е изложил ясни мотиви какви конкретни факти е приел и при анализа на кои конкретни доказателства, но явно е, че е изходил и от електронни документи, като в част от тях електронното изявление е на чужд език и няма представен превод. Разрешението на въззивния съд противоречи на тълкуването, дадено в решение № 84/03.06.2013 г. по т.д. № 1300/2011 г. на ВКС и решение № 316/12.05.1985 г. по гр.д. № 180/1985 г. на II г.о., според които документите на чужд език не могат да се ползват като доказателство, ако не са придружени с точен превод.
Това разрешение се следва от основно положение на гражданския процес на РБ, разписан изрично и в чл. 4 ГПК, а именно, че съдебният език е българският. От това произтича и задължението за назначаване на преводач на лицата, които участват по делото, и не знаят български – чл. 4, ал. 2 ГПК, както и представянето на документи и видеозаписи, ако са на чужд език, в превод на български – чл. 185 ГПК. Спазването на тези задължения гарантират правата на страните по чл. 8 ГПК да се запознаят с исканията и доводите на страните, с предмета на делото и да изразят становище по тях; по чл. 9 ГПК – да имат равна възможност да упражняват предоставените им права. Съдът не може да приеме и обсъжда документи на чужд език, без те да са придружени от точен превод на български, заверен от страната, нито да отказва да ги допусне като доказателствени средства само поради това, или, макар и допуснати, да ги игнорира. По силата на чл. 101 и чл. 7 ГПК е длъжен да укаже на страната, която представя документите на чужд език за изискването на чл. 185 ГПК и да даде срок за съобразяването му. Само при неизпълнение на указание за прилагане на точен превод на представен документ на чужд език, съдът може да откаже да го допусне като доказателство по делото. Ако първата инстанция не е дала указания, въззивният съд следва да го стори – преди това не може нито да игнорира доказателствата, нито да ги обсъжда, щом не са придружени с точен превод.
В случая има представени документи на чужд език, като нито първостепенният съд, нито въззивната инстанция, са дали указания на посочилата ги страна, да приложи точен превод на български. Документите са и взети предвид от въззивния съд при изграждане на фактическите изводи по делото.
Допуснати са нарушения на съдопроизводствените правила, които са съществени и в тази част въззивното решение следва да бъде касирано и делото върнато за ново разглеждане от въззивната инстанция за даване на указания по чл. 101, ал. 1 ГПК за изпълнение на изискванията по чл. 185 ГПК. Следва да се отмени и решението в частта, с която работодателят е осъден да заплати дължимите държавни такси по този иск в размер на 682,16 лв., както и в частта, с която е осъден да заплати 150 лв. – сторени разноски за експертиза (с нея се дава заключение, включително и по въпроси във връзка с исковете по чл. 215 КТ и чл. 262 КТ).
При новото разглеждане на делото съдът следва да изложи ясни и точни мотиви какви са релевантните за спора твърдения и доводи на страните, а не да препраща към съдържание на молби, съдържащи се по делото, както и какво е приел за установено от фактическа страна, при анализа на кои доказателствени средства, какви са правните му заключения, включително да изясни дали страните са уговорили сумирано или подневно изчисляване на работното време, както и начина на разпределение на работното време – дали е било с променливи граници, дали работният ден е бил разделен и по какъв начин, дали работният ден бил нормиран или ненормиран и т.н.
При така постановения резултат от касационната проверка, работодателят дължи на насрещната страна сторените по делото във всички инстанции съдебноделоводни разноски по уважения иск с правно осн. чл. 215 КТ. Тежестта на разноските, сторени от страните по делото, във връзка с иска по чл. 262 ГПК, следва да се разпредели след произнасяне по материалноправния спор.
Съставът на Върховния касационен съд е в невъзможност да прецени в каква част и как следва да измени въззивното решение в частта относно съдебноделоводните разноски, така че, в тази част то следва да бъде изцяло отменено.
Предвид резултата по касационната жалба, определението по чл. 248 ГПК също следва да бъде отменено.
Въззивният съд следва да се произнесе отново за дължимите от страните съдебноделоводни разноски по правилата на чл. 78 ГПК, съобразно резултата по материалноправния спор по всички разгледани искове – и тези, за които има влязло в сила решение.
Разноските, сторени по настоящото дело, също следва да се съобразят от въззивния съд при новото разглеждане на делото, съобразно резултата по материалноправния спор.
Относно заплатеното възнаграждение на вещо лице от 150 лв., съдът следва да съобрази в каква част работодателят дължи възстановяване на сумата, с оглед резултата по исковете, във връзка с които е изготвено заключението от експерта.
С оглед резултата по иска с правно осн. чл. 262 КТ съдът трябва да прецени и дължи ли се заплащане на държавни такси по делото за разглеждане на претенцията и в какъв размер.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение № 397/06.03.2015 г. постановено от Варненския окръжен съд по гр.д. № 321/2015 г. в частта, с която е отхвърлен искът за сумата 26 420 щатски долара, предявен от С. М. Е. против [фирма], [населено място], на осн. чл. 215 КТ, [фирма], [населено място] е осъдено да заплати на С. М. Е. сумата в размер на 17 054 лв., на осн. чл. 262 КТ, ведно с обезщетение за забава в размер на натрупаната лихва върху главницата, считано от 29.01.2014 г. до окончателното издължаване; [фирма], [населено място] е осъдено да заплати 682,16 лв. – дължима държавна такса по иска с правно осн. чл. 262 КТ, както и изцяло относно съдебноделоводните разноски, дължими между страните, както и определение № 1967/03.06.2015 г., постановено по чл. 248 ГПК
и вместо това ПОСТАНОВИ
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на С. М. Е. сумата в размер на 26 420 щатски долара, на осн. чл. 215 КТ.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати в полза на съдебната власт, по сметка на Върховния касационен съд, сумата в размер на – 3067,80 лв. общо дължими държавни такси по делото, по иска с правно осн. чл. 215 КТ.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Варненския окръжен съд в частта по иска с правно осн. чл. 262 КТ, лихвата върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба и съдебноделоводните разноски по делото, дължими между страните.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |