Ключови фрази
Установителен иск * установяване право на собственост * доказателствена тежест * отчуждаване * земеделски земи * възстановяване правото на собственост

Р Е Ш Е Н И Е

Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е

 

331

 

София, 06.07.2010 година

 

В  ИМЕТО  НА НАРОДА

 

            Върховният касационен съд на Република България,Второ  гражданско отделение,в съдебно заседание на десети юни през две хиляди и десета година,в състав:

 

                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:Елса Ташева

                                                            ЧЛЕНОВЕ:Светлана Калинова

                                                                   Зоя Атанасова

при участието на секретаря Ани Давидова

и в присъствието на прокурора

като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова

гражданско дело № 330 от 2009 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.290-293 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. В. Д. от гр. Д. срещу въззивното решение на Хасковския окръжен съд, постановено на 07.10.2008г. по гр.д. №298/2008г.

С определение №385/29.05.2009г.,постановено по настоящето дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280,ал.1,т.2 ГПК по въпроса за разпределение на доказателствената тежест при спор за изплащане на обезщетение за отчужден по реда на ЗПИНМ /отм./ имот.

Касаторът поддържа,че обжалваното решение е неправилно,тъй като неправилно въззивният съд е приел,че е негова доказателствената тежест да установи,че при отчуждаването на процесния имот не е било получено обезщетение,а оттам че неправилно съдът е приел,че отчуждителният ефект е настъпил преди 1956г. по силата на самия регулационен план. Поддържа също така,че неправилно съдът не е отчел реституционния ефект на решението на ПК,постановено въз основа на влязло в сила решение по чл.14,ал.3 ЗСПЗЗ. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо това бъде уважен предявеният от него иск,като бъде признато,че общината не е собственик на процесния имот.

Ответникът по касационна жалба О. Д. не изразява становище.

Върховният касационен съд,като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.290,ал.1 ГПК и чл.293 ГПК, приема следното:

Н. В. Д. е предявил по реда на чл.97,ал.1 ГПК/отм./ иск за признаване за установено,че О. Д. не е собственик на 0.480дка бивша земеделска земя,представляваща част от имот пл. №2388 по кад.план на гр. Д. от 1951г.

С обжалваното решение Хасковският окръжен съд,действувайки като въззивна инстанция,е оставил в сила решението на първоинстанционния съд,с което предявеният от Н. В. Д. отрицателен установителен иск е отхвърлен.

Прието е,че процесният имот е отнет в полза на държавата по силата на градоустройствения план на гр. Д. съгласно акт за държавна собственост №,в който е посочено,че се съставя на основание чл.6 ЗС. Прието е,че към момента на извършване на отчуждаването /1951г./ в сила е била разпоредбата на чл.39 ЗПИНМ/отм./,съгласно която недвижимите имоти,отредени съгласно улично-регулационните планове за мероприятия на народните съвети,другите държавни учреждения и предприятия, кооперации и политически и обществени организации се считат отчуждени по силата на самата регулация. Прието е,че тази разпоредба в редакцията й,действуваща от 1956г. не намира приложение в настоящия случай,тъй като обезщетението на бившите собственици е било изплатено с платежно нареждане к. №10380/19.11.1955г.,което е отразено в акт за държавна собственост 1/14.12.1965г. С оглед на това е прието,че възстановяването на отнетия имот е следвало да стане по реда на ЗВСОНИ върху някои отчуждени имоти по ЗТСУ,ЗПИНМ и др.,а не по реда на ЗСПЗЗ,поради което и не е зачетен реституционният ефект на решение №447/30.07.2001г. по гр.д. №861/1999г. на Д. районен съд и решение №28265-2/14.08.2002г. на ПК-Д. ,с което е възстановено по реда на ЗСПЗЗ правото на собственост на наследниците на Д. В. М. върху процесния имот.

Прието е,че съдът не е обвързан с решението на ПК и на административния съд и може да упражни косвен съдебен контрол за законосъобразност на тези решения.

Въпросът,произнасянето по който е обосновало наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касае разпределението на доказателствената тежест относно факта на извършено плащане на обезщетение при отчуждаване на недвижим имот по реда на ЗПИНМ/отм./, като в производството по чл.288 ГПК е констатирано наличие на противоречива практика.

В решение №468/01.06.2007г. на І ГО на ВКС,постановено по гр.д. №302/2006г. е прието,че доказателствената тежест да установи дали съответното обезщетение е било изплатено на собствениците до 06.07.1956г. е на общината,която твърди,че такова плащане действително е било извършено.

Настоящият състав на Второ ГО на ГК на ВКС,след преценка на застъпеното становище в цитираното решение и в постановеното от Хасковския окръжен съд по поставения въпрос,на основание чл.291,т.1 ГПК приема за правилно становището,изразено в решение №468/01.06.2007г. на І ГО на ВКС по гр.д. №302/2006г. като съображенията за това са следните:

Всеки следва да установи осъществяването на фактите,въз основа на които претендира,че притежава определено право,респ. че се е осъществил определен фактически състав,който има за последица придобиването на правото,т.е. да установи обстоятелствата,на които основава своите искания или възражения. Лицето,което твърди,че е придобило право на собственост върху определен имот,следва да докаже осъществяването на всички елементи от фактическия състав на съответния придобивен способ.

Ако общината основава правото си на собственост на твърдение за извършено по реда на ЗПИНМ/отм./ отчуждаване и следва да установи осъществяването на всички елементи от фактическия състав на този придобивен способ. С оглед разпоредбата на чл.74а ЗПИНМ/отм./, нова, обн. Изв.бр.54/1956г./,съгласно която разпоредбите на чл.39,ал.1 от същия закон в редакцията, обн. Изв.бр.54/1956г. се прилагат и по отношение на уличните регулации,влезли в сила до 09.07.1956г.,ако до същата дата недвижимите имоти не са били заети за съответните мероприятия,следва да се приеме,че в тежест на общината е да установи не само,че заповедта,с която имотът е отреден за жилищно строителство е влязла в сила,но и че обезщетението е било изплатено,респ. че преди 06.07.1956г. имотът е бил зает за реализиране на мероприятието по предвидения в закона ред.

По основателността на касационната жалба и с оглед изложеното по-горе становище,настоящият състав приема следното:

Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо,но по същество неправилно.

В случая е предявен отрицателен установителен иск и следователно в тежест на общината е да установи по категоричен начин придобиването на правото на собственост върху процесния имот на поддържаното от нея основание,а именно като отчужден по реда на чл.39,ал.1 ЗПИНМ/отм./. За да се приеме, че действително правото на собственост е придобито по силата на отчуждаването,следва да бъде установено наличието на всички предпоставки за това,а именно влязъл в сила регулационен план,с който имотът да е отреден за обществено мероприятие и заплащане на съответното обезщетение на собственика,респ. заемане на имота по предвидения в закона ред преди 06.07.1956г. Само ако по делото е установено, че към тази дата имотът е бил вече зает за осъществяване на мероприятието, доказване факта на изплащане на обезщетението не е необходимо. Доказателства за заемането на имота преди 06.07.1956г. обаче по делото не са представени,поради което неправилно въззивният съд е приел въпреки направеното от Н. В. Д. оспорване,че извършеното в акта за държавна собственост отбелязване за извършено плащане на обезщетение без да е посочено какви суми на кои лица са били изплатени,е достатъчно, за да се приеме,че към 06.07.1956г. обезщетението за отчуждения по реда на ЗПИНМ/отм./ имот е изплатено. В съставения на 14.12.1965г. акт за държавна собственост № не е посочено каква сума е изплатена и на кои лица,нито на коя дата е извършено плащането,т.е. не е установено,че с платежно нареждане №10380/19.11.1955г. на наследодателя Д е изплатено обезщетение за имот №2388. При наличието на така установените факти неправилно е прието,че имотът е отнет в полза на държавата по силата на самия градоустройствен план на гр. Д. още през 1951г.,като правото на собственост впоследствие е преминало в патримониума на О. Д. .

Н. е прието също така,че не следва да бъде зачетен реституционният ефект на влязлото в сила решение на Районен съд-гр. Д. ,с което по реда на чл.14,ал.3 ЗСПЗЗ след отмяна на решение на ПК-гр. Д. е признато правото на възстановяване на собствеността на наследниците на Д. В. М. в съществуващи /възстановими/ стари реални граници върху процесния имот.

При разрешаване на спор за принадлежността на правото на собственост върху недвижим имот към настоящия момент съдът разполага с правомощието да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност на решението,с което е възстановено правото на собственост върху недвижим имот по реда на ЗСПЗЗ само ако в производството,в което това решение е било постановено лицето,на което това решение се противопоставя не е участвувало. В случая обаче правото на възстановяване на собствеността е признато в производство по чл.14,ал.3 ЗСПЗЗ,в което участвува и ПК ,с оглед на което следва да се приеме,че постановеното в това производство съдебно решение е противопоставимо и обвързва както държавата,така и общината по отношение наличието на предпоставките за възстановяване на собствеността. Решението на РС-Д. ,постановено по гр.д. №861/1999г. легитимира наследниците на Д. В. М. като носители на правото на възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ,а постановеното въз основа на него решение №28265-2/14.08.1002г. на ПК-гр. Д. ги легитимира като собственици на описания в него недвижим имот по отношение на О. Д. ,която би могла успешно да противопостави собствени вещни права върху имота само въз основа на факти и обстоятелства,които са се осъществили след влизането му в сила.

В случая по делото не е установено О. Д. да е придобила правото на собственост върху имота след влизане в сила на решение №28265-2/14.08.2002г. на ПК-гр. Д. ,нито да е придобила правото на собственост преди тази дата на основание, което да не е било предмет на разглеждане в производството по гр.д. №861/1999г. по описа на РС-Д. ,поради което неправилно въззивният съд е приел,че общината се легитимира като собственик на имота в отношенията с наследниците на Д. В. М. за проведено отчуждаване по реда на ЗПИНМ/отм./ са били обсъдени в производството по гр.д. №861/1999г. и са приети за неоснователни.

С оглед гореизложеното по реда на чл.293,ал.1 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо това предявеният от Н. В. Д. отрицателен установителен иск бъде уважен като бъде прието за установено,че О. Д. не е собственик на част от имот пл. №2388 по кадастралния план на гр. Д.,одобрен със заповед №4341/1951г. с площ от 0.480 дка,която част е индивидуализирана със скица,неразделна част от решение №447/30.07.2001г. по гр.д. №861/1999г. по описа на Районен съд Д.

По изложените по-горе съображения,Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ въззивното решение на Окръжен съд- Х. , постановено на 07.10.2008г. по гр.д. № 298/2008г.,с което е оставено в сила решение №95/22.04.2008г. на РС-Д. ,постановено по гр.д. №735/2007г. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл.чл.971,ал.1 ГПК/отм./ по предявения от Н. В. Д.,ЕГН ********** от гр. Д.,бул.”Г”№72А срещу О. Д. отрицателен установителен иск,че О. Д. не е собственик на част от имот пл. №2388 по кадастралния план на гр. Д., одобрен със заповед №4341/1951г. с площ от 0.480 дка,която част е индивидуализирана със скица,неразделна част от решение №447/30.07.2001г. по гр.д. №861/1999г. по описа на Районен съд Д.

Председател:

 

Членове: