Ключови фрази
Иск за съществуване на вземането * договор за финансов лизинг * погасителна давност


9

Р Е Ш Е Н И Е

89
гр. София, 31.07.2017 година


В ИМЕТО НА НАРОДА


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в открито съдебно заседание на двадесет и пети април през две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА КОСТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА АННА БАЕВА

при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 907 по описа за 2016г., взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответниците [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Ал. С. срещу решение № 2094 от 02.11.2015г. по т. дело № 2117/2015г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, 6 състав, с което е потвърдено решение № 49 от 13.01.2015г. по т. дело № 5083/2013г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-18 състав. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е признато за установено, че [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] дължат солидарно на [фирма], [населено място] следните суми: 47 480.22 евро – главница, представляваща задължение по договор за финансов лизинг № 04344-007/22.07.2008г.; 10 698.37 евро – договорна лихва за периода от 01.12.2009г. до 30.06.2012г.; 11 112.78 евро – лихва за забава за периода от 01.02.2010г. /погрешно посочено от 01.12.2009г./ до 30.06.2012г.; 1 196.40 евро – разноски по лизинговия договор, за които суми е издадена в полза на ищеца заповед по чл. 417 ГПК от 09.01.2013г. по гр. д. № 377/2013г. на СРС, 53 състав. С решението на СГС ответниците са осъдени да заплатят солидарно на ищеца на основание чл. 78 ГПК сумата 2 958.74 лв. – съдебно-деловодни разноски.
Касаторите правят оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
По отношение на решението спрямо [фирма] поддържат, че САС неправилно е приел, че не е изтекъл предвиденият в чл. 147 ЗЗД срок, не е съобразил представените доказателства и не е изследвал режима на поръчителството – заявлението по чл. 417 ГПК е подадено на 04.01.2013г. и претенцията е за лизингови вноски за периода от 01.10.2010г. до 30.06.2012г. Поддържа се становище, че претенциите са погасени по давност на основание чл. 111 ЗЗД във връзка с чл. 142 ЗЗД.
По отношение на решението спрямо [фирма] в касационната жалба са въведени доводи, че САС неправилно е приел, че не е налице изтекла погасителна давност по чл. 111 ЗЗД. Неправилен е изводът, че след като договорът за финансов лизинг е развален, то всичко дължимо по него става изискуемо от момента на развалянето му, без да се отчита обстоятелството, че към датата на разваляне на договора е имало изискуеми вземания.
Касаторите молят въззивното решение да бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани и претендират присъждане на направените по делото съдебни и деловодни разноски.
Ответникът [фирма] /предходно наименование [фирма]/, [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. А. В. оспорва касационната жалба и релевира доводи за правилност на въззивното решение. Поддържа становище, че договорът за финансов лизинг не съдържа периодични плащания и не е договор за периодично изпълнение, поради което правилно въззивният съд е приел, че изискуемостта на главното задължение настъпва с изявлението за прекратяване на договора. Подробни съображения излага в писмена защита. Ответникът моли решението да бъде потвърдено и претендира присъждане на направените съдебни и деловодни разноски.
С определение № 934 от 27.12.2016г. по т. дело № 907/2016г. на ВКС, ТК, Второ отделение е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния материалноправен въпрос: От кой момент започва да тече срокът по чл. 111 ЗЗД, респективно този по чл. 147 ЗЗД по отношение на лизинговите вноски по договор за финансов лизинг - дали от момента на настъпване на падежа на всяка една от тях /съобразно договореното в съответния погасителен план към договора/ или от момента на разваляне на договора по съответния ред?
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди доводи на страните, взе предвид данните по делото и провери правилността на въззивно решение на основание чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:
По релевантния материалноправен въпрос:
Съгласно чл. 110 ЗЗД с изтичане на общата петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Разпоредбата на чл. 111 ЗЗД предвижда тригодишен давностен срок по отношение на вземанията за възнаграждение за труд, за които не е предвидена друга давност /б. „а“/, вземанията за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор /б. „б“/ и вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания /б. „в“/. След допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на СГС са постановени решение № 16/09.05.2017г. по гр. дело № 50185/2016г. на ВКС, ГК, І г. о., решение № 65/23.05.2017г. по т. дело № 904/2016г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 77/13.07.2017г. по т. д. № 84/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., с които е прието, че плащанията на лизингови вноски по договор за финансов лизинг имат характер на периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, поради което за вземанията на лизингодателя за тези вноски е приложим предвиденият в тази разпоредба тригодишен давностен срок. Съдебните състави на ВКС са установили разликите между финансовия и оперативния лизинг и са приели, че разпоредбата на чл. 345, ал. 1 ТЗ, препращаща към основното задължение на наемателя за заплащане на наемната цена /чл. 232, ал. 2 ЗЗД/, е приложима и при двата вида договори за лизинг. В посочените решения на ВКС е направен извод, че спецификите на договора за финансов лизинг, с който се осъществява и инвестиционно кредитиране на лизингополучателя, не променят характера на основното задължение на лизингополучателя за плащане на лизингови вноски като периодично плащане с падеж, който настъпва през предварително определени интервали от време, при предварително определен размер на плащанията. Характеристиката на тези вземания съответства на тълкуването на чл. 111, б. „в” ЗЗД, извършено с Тълкувателно решение № 3/18.05.2012г. по тълк. дело № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият съдебен състав изцяло споделя формираната с посочените решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, постоянна съдебна практика.
Погасителната давност започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД. Изискуемостта настъпва на датата на падежа, т. е. на датата, на която е уговорено да се изпълни задължението. При периодични задължения за плащане на лизингови вноски изискуемостта, падежът и забавата за всяка вноска настъпват поотделно, тъй като се касае за самостоятелни задължения, произтичащи от договора за лизинг – лизингови вноски за ползване на лизинговата вещ за отделни периоди от време. Спецификата на договора за финансов лизинг и интересът на лизингодателя да получи до края на срока на договора пълния размер на лизинговото възнаграждение не променя характера на лизинговите вноски като периодично задължение. Възстановяването на инвестицията се осъществява чрез заплащане на лизинговото възнаграждение, плащано чрез отделни лизингови вноски на определени периоди срещу ползване на лизинговата вещ. Както при оперативния, така и при финансовия лизинг падежът на отделните лизингови вноски е предварително определен между страните в договора или погасителния план към него. Изискуемостта на всяка лизингова вноска възниква при настъпване на конкретния уговорен падеж, от който момент започва да тече погасителната давност за съответната лизингова вноска.
Развалянето на договора за лизинг /оперативен или финансов/ не променя падежа на лизинговите вноски. Поради това, че договорът за финансов лизинг е с продължително изпълнение на задълженията на лизингодателя и периодично изпълнение на задълженията на лизингополучателя, развалянето има действие занапред. Настъпилите падежи на лизинговите вноски до разваляне /прекратяване/ на договора не се променят, а лизингови вноски след преустановяване на договорната връзка не се дължат.
С договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора на друго лице - длъжник да отговаря за изпълнението на задължението на длъжника. Предметът и обемът на главния дълг определят предмета и обема на задължението на поръчителя. Предпоставка за действието на договора за поръчителство е съществуването на главен дълг. Погасяването по давност на главния дълг има аналогично действие и за поръчителството. По отношение на изискуемостта и падежа на всяка лизингова вноска поръчителството е функция на главния дълг, но притежава и относителна самостоятелност. Задължението на поръчителя може да бъде по-малко по обем и поръчителството може да се прекрати или погаси по давност, без да е прекратен или погасен по давност главният дълг.
От момента на настъпване на изискуемостта на всяка отделна лизингова вноска започва да тече срокът по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Настъпването на изискуемостта на всяка лизингова вноска е от значение и за определяне на началото на срока по чл. 147 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 147, изр. 1 ЗЗД поръчителят остава задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на шест месеца. Следователно посочената правна норма предвижда специално основание за прекратяване на поръчителството: поръчителството се прекратява, ако кредиторът не предяви иск срещу длъжника в шестмесечен срок от падежа. Този срок не е свързан с развалянето /прекратяването/ на договора за лизинг. По отношение на всяка лизингова вноска шестмесечният срок започва да тече от настъпване на всеки отделен падеж, предвид характера й на периодично плащане. Отговорността на поръчителя би отпаднала, ако към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение срокът е изтекъл за всички лизингови вноски. Ако към тази датата шестмесечният срок е изтекъл за някои от лизинговите вноски, поръчителството се прекратява само по отношение на лизинговите вноски с изтекъл срок.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав дава следния отговор на релевантния правен въпрос: Началният момент на срока по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, респективно този по чл. 147 ЗЗД по отношение на лизинговите вноски по договор за финансов лизинг започва да тече от момента на настъпване на падежа на всяка една от тях съобразно договореното в съответния погасителен план към договора, а не от момента на разваляне /прекратяване/ на договора за лизинг.
По правилността на въззивното решение:
При така дадения отговор на релевантния правен въпрос се налага извод, че въззивното решение е правилно в частта по исковете срещу лизингополучателя [фирма], [населено място] и частично неправилно по отношение на иска срещу поръчителя [фирма].
По предявените искове срещу поръчителя [фирма]:
Изводът на въззивния съд за неоснователност на възражението на поръчителя /втория ответник по иска/, че не е спазен срокът по чл. 147 ЗЗД за предявяване на претенциите на кредитора срещу него, е частично неправилен. В противоречие със закона и постоянната практика на ВКС съдебният състав е приел, че поръчителството не е прекратено към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 27.12.2012г., защото срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започнал да тече от датата на прекратяване на договора за финансов лизинг – на 27.06.2012г. с изтичане на петдневния срок, предоставен с нотариалната покана. Началният момент на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД за плащане на лизинговите вноски по договор за финансов лизинг започва да тече от момента на настъпване на падежа на всяка една от тях съобразно уговорките в договора. В конкретния случай в изменения погасителен план към споразумението са посочени отделни падежи на всяка лизингова вноска, които следва да бъдат отчетени при преценката за прекратяване на поръчителството на втория ответник. Претендираните от ищеца – лизингодател неплатени лизингови вноски /главница/ са за периода от 01.10.2010г. до 30.06.2012г., договорната лихва е за периода от 01.12.2009г. до 30.06.2012г., обезщетението за забава в размер на законната лихва – за периода от 01.02.2010г. до 30.06.2012г., а разноските по договора за финансов лизинг – по посочени фактури, издадени през периода от 26.02.2010г. до 30.06.2012г. При така заявените периоди и подадено на 27.12.2012 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение, предвид съответните падежи, се налага изводът, че поръчителството на ответника [фирма] е прекратено по отношение на задълженията на лизингополучателя за лизингови вноски за периода от 01.10.2010г. до 31.05.2012г., договорна лихва за периода от 01.12.2009г. до 31.05.2012г., обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.02.2010г. до 30.06.2012г. /предвид прекратеното поръчителство за лизинговите вноски до 31.05.2012г. и настъпилият падеж на лизинговата вноска на 30.06.2012г./ и разноските по договора за финансов лизинг по фактурите, издадени през периода от 26.02.2010г. до 31.05.2012г. Поради прекратяване на поръчителството за лизингови вноски, договорна лихва, обезщетение за забава и разноски за посочените периоди е без значение възражението на ответника – поръчител за изтекла погасителна тригодишна давност за съответните претендирани суми.
Предвид подаване на заявлението на 27.12.2012г., шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е спазен по отношение на последната лизингова вноска в размер 1 999,78 евро, чийто падеж е настъпил на 30.06.2012г., договорната лихва, дължима за м. юни 2012г. в размер 193,55 евро и разноските по фактура № [ЕГН]/30.06.2012г. в размер 240 евро /комисионна за маркиране на лизингов автомобил/. Погасителната давност за трите вземания е започнала да тече след падежа – 30.06.2012г. и до датата на предявяване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК – 27.12.2012г. не е изтекла.
По изложените съображения обжалваното въззивно решение следва да се отмени в частта по исковете срещу поръчителя [фирма] за разликата над посочените суми до пълните предявени размери, а за обезщетението за забава изцяло и в посочената част исковете трябва да бъдат отхвърлени като неоснователни. Решението следва да бъде отменено и в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на ищеца разноски за първоинстанционното производство над 102,14 лв. до присъдените 2 958,74 лв. В останалата част решението на въззивната инстанция е правилно и следва да бъде оставено в сила.
Предвид възражението на ответника по касационната жалба за прекомерност на адвокатското възнаграждение, настоящият съдебен състав като съобрази действителната и правна сложност на делото счита, че адвокатското възнаграждение на касатора следва да бъде определено в размер по 5 000 лв. за въззивното и касационното производство. Поради това и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК с оглед изхода на спора ищецът дължи на ответника – касатор [фирма] заплащане на сума в размер общо 15 203,14 лв., представляваща направени разноски за трите съдебни производства, изчислени съразмерно на отхвърлената част на предявените искове.
По предявените искове срещу лизингополучателя [фирма]:
Изводът на въззивната инстанция за неоснователност на възражението на ответника [фирма], [населено място] за погасяване по давност на основание чл. 111, б. „в” ЗЗД на вземанията за главницата /лизинговите вноски/, договорните лихви и обезщетението за забава в размер на законната лихва е правилно.
По отношение на претенцията за главница за периода от 01.10.2010 г. до 30.06.2012 г. правилно и в съответствие с материалния закон съдебният състав е приел, че задължението за първата главница се погасява по давност на 31.10.2013 г., а за последната - на 30.06.2015 г., и предвид подаването на заявлението по чл. 417 ГПК на 27.12.2012 г. обосновано е заключил, че към тази дата тригодишният срок по чл. 111, б. „в” ЗЗД не е изтекъл. Не е изтекъл тригодишният давностен срок и по отношение на обезщетението за забава в размер на законната лихва, претендирано за периода от 01.02.2010г. до 30.06.2012г. Претенцията за договорни лихви за периода от 01.12.2009г. до 31.06.2012г. също не е погасена по давност, предвид обстоятелството, че падежът на договорната лихва за м. декември 2009г. е настъпил на 31.12.2009г. съобразно погасителния план. Не е погасена по давност и претенцията за разноските по договора за финансов лизинг по посочени фактури, издадени през периода от 26.02.2010г. до 30.06.2012г.
По изложените съображения обжалваното въззивно решение в частта по исковете срещу лизингополучателя [фирма] е правилно, постановено в съответствие с материалния закон, при спазване на разпоредбата на чл. 111, б. „в” и съдопроизводствените правила и е обосновано, поради което следва да бъде оставено в сила.
Предвид изхода на спора разноски на касатора [фирма] не се дължат. Разноски на ответника [фирма] /с предходно наименование [фирма]/ не се присъждат за настоящото производство, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 2094 от 02.11.2015г. по т. дело № 2117/2015г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, 6 състав в частта, с която е потвърдено решение № 49 от 13.01.2015г. по т. дело № 5083/2013г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-18 състав в следните части:
1/ частта, с която е признато за установено, че [фирма], [населено място] дължи на [фирма], [населено място] следните суми: 45 480.24 евро /разликата над 1 999.78 евро до 47 480.22 евро/ – главница, представляваща неплатени лизингови вноски по договор за финансов лизинг № 04344-007/22.07.2008г. за периода от 01.10.2010г. до 31.05.2012г.; 10 504.82 евро /разликата над 193,55 евро до 10 698.37 евро/ – договорна лихва за периода от 01.12.2009г. до 31.05.2012г.; 11 112.78 евро – лихва за забава за периода от 01.02.2010г. /погрешно посочено от 01.12.2009г./ до 30.06.2012г.; 956.40 евро /разликата над 240 евро до 1 196.40 евро/ – разноски по лизинговия договор, за които суми е издадена в полза на ищеца заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 09.01.2013г. по гр. д. № 377/2013г. на СРС, 53 състав;
2/ частта, с която ответникът [фирма] е осъден да заплати на [фирма], [населено място] на основание чл. 78 ГПК сумата 2 856.60 лв. /разликата над 102,14 лв. до 2 958.74 лв. – съдебно-деловодни разноски, и вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените от [фирма] /с предходно наименование [фирма]/, [населено място] срещу [фирма], [населено място] искове, предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че [фирма], [населено място] дължи на [фирма] /с предходно наименование [фирма]/, [населено място] следните суми: 45 480.24 евро /разликата над 1 999.78 евро до 47 480.22 евро/ – главница, представляваща неплатени лизингови вноски по договор за финансов лизинг № 04344-007/22.07.2008г. за периода от 01.10.2010г. до 31.05.2012г.; 10 504.82 евро /разликата над 193,55 евро до 10 698.37 евро/ – договорна лихва за периода от 01.12.2009г. до 31.05.2012г.; 11 112.78 евро – лихва за забава за периода от 01.02.2010г. до 30.06.2012г.; 956.40 евро /разликата над 240 евро до 1 196.40 евро/ – разноски по лизинговия договор, за които суми е издадена в полза на ищеца [фирма], [населено място] заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 09.01.2013г. по гр. д. № 377/2013г. на СРС, 53 състав, като неоснователни.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2094 от 02.11.2015г. по т. дело № 2117/2015г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, 6 състав в останалата му част.
ОСЪЖДА [фирма] /с предходно наименование [фирма]/, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], район Оборище да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], район Подуяне,[жк], [улица][жилищен адрес] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер общо 15 203,14 лв. /петнадесет хиляди двеста и три лева и четиринадесет стотинки/, представляваща направени разноски за трите съдебни производства, изчислени съразмерно на отхвърлената част на предявените искове.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.


2.