12 Р Е Ш Е Н И Е № 60053 [населено място],13.07.2021г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в открито заседание на двадесет и шести април, през две хиляди двадесет и първа година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ с участието на секретаря Ангел Йорданов, като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 142/2020 год. и за да се произнесе съобрази следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юлен„ АД против решение № 2175/19.09.2019 г. по т.д.№ 443/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 4762/23.10.2018 г. по т.д.№ 58/2017 г. на Благоевградски окръжен съд. С потвърденото решение касаторът е осъден да заплати на Предприятието за управление на дейностите по опазване на околната среда / ПУДООС / суми, съставляващи 5 % върху размера на дължимото концесионно възнаграждение, по сключен на 21.12.2001 г. договор за предоставяне на концесия върху защитена територия – изключителна държавна собственост, представляваща част от Национален парк „Пирин„, община Банско, област Благоевград, за изграждане и експлоатация на „Ски – зона с център Банско„ , съответно за 2011 г., 2012 г. и 2013 г., ведно с обезщетение за забава в изплащането на сумите, на основание чл.86 ал.1 ЗЗД и законната лихва върху всяка главница от датата на исковата молба, като за основание на дължимите главници е посочен чл.74 ал.1 т.5 от Закона за защитените територии. Касаторът оспорва допустимостта, евентуално правилността на въззивното решение, като намира, че спорът не е подведомствен на граждански съд, тъй като нормата на чл.74 ал.1 т.5 ЗЗТ, ако изобщо урежда самостоятелно основание за задължение на концесионера, урежда такова с публичноправен характер, кореспондиращо на такса или данък, доколкото срещу заплащането му, като допълнително, наред с концесионното възнаграждение плащане, не е налице насрещна, в полза на концесионера престация нито от концедента, нито от ПУДООС. Неправилно, според касатора, съдът тълкува разпоредбата на чл. 74 ал.1 т.5 ЗЗТ, като визираща самостоятелно основание за плащане на концесионера, извън дължимото концесионно възнаграждение и само съизмеримо с последното - 5 % върху размера му. Поддържа тезата, че разпоредбата урежда единствено преразпределение на приходи на Държавата, с оглед финансиране на дейности по околната среда, изпълними от ПУДООС. Навеждат се съображения, основани на анализ на чл.74 ЗЗТ в неговата цялост и на Наредбата за набиране, разходване и контрол на средства в Националния фонд за опазване на околната среда, действаща към момента на сключване на концесионния договор – чл.4 ал.4 вр. с чл.3 от същата, както и на чл.6 от Решение № 738/09.11.2001 г. на Министерски съвет, за определяне на спечелилия конкурса кандидат за предоставяне на концесията. Страната се позовава и на одитен доклад за извършен одит на концесионния договор за периода 01.01.2009 г. – 31.12.2011 г., в който липсва констатация за съществуването и евентуалното неизпълнение на такова задължение. Касаторът твърди неправилно приложение на материалния закон във връзка с акцесорната претенция за обезщетение за забава, както и съществено процесуално нарушение, поради необсъждане на всички относими към спора доказателства. Поради неосъществен анализ на правния характер на претендираното вземане съдът е разгледал претенциите, смесвайки договорно и законово основание, респ. въпреки законовия произход на задължението по предявените акцесорни претенции за лихви и неустойки е съобразявал приложими към концесионното възнаграждение уговорки в концесионния договор. Заявени са и доводи за недопустимост на въззивното решение, които настоящият състав не намира за нужно да възпроизведе, доколкото по неоснователността им е изложил подробни съображения в определението си по чл.288 ГПК. Ответната страна - ПУДООС – оспорва касационната жалба, споделяйки правните изводи на въззивния съд, като не счита,че чл.74 ал.1 т.5 ЗЗТ е неясна правна норма, нуждаеща се от тълкуване. Оспорва довода за необсъден от въззивния съд в цялост доказателствен материал по делото. С определение № 34/19.01.2021 г. по настоящото дело касационното обжалване е допуснато по правния въпрос: Дължи ли концесионер допълнително / наред с концесионното възнаграждение / плащане, изчислимо в размер на 5 % върху размера на концесионното възнаграждение, по силата на чл.74 ал.4 т.5 от Закона за защитените територии, в полза на Предприятие за управление на дейностите по опазване на околната среда / ПУДООС / ? Настоящият състав е приел, че изложените от касатора съображения обосновават неяснота на нормата на чл.74 ал.1 т.5 ЗЗТ, досежно произхода и характера на вземанията, визирани в същата , като отиващи в приход на ищеца, както и досежно титуляра на задълженията по тях - концедента или концесионера. Тълкуването й, в аспект на посочените неясноти е обуславящо и за отговор относно подведомствеността на спора на граждански съд. Върховен касационен съд, първо търговско отделение, съобразно доводите и възраженията на страните и с оглед правомощията си по чл.293 ГПК , за да се произнесе съобрази следното : С исковата молба са предявени от Държавата чрез Министъра на околната среда и водите и ПУДООС обективно съединени искове, за осъждане на „Юлен„ АД да заплати на Държавата суми, дължими ежегодно, в размер на 5 % върху годишното концесионно възнаграждение по преждепосочения концесионен договор, на основание чл.3.6 от същия, мораторни лихви за забава върху главниците и неустойки, съгласно чл.18 от концесионния договор. Отхвърлителното първоинстанционно решение за част от претендираните главници, лихви и за неустойките изцяло, като необжалвано, е влязло в сила. С уточнение на исковата молба осъждането е претендирано единствено в полза на ПУДООС, а с определение на съда исковото производство е прекратено спрямо съищец Министерство на околната среда и водите, не и срещу такъв - Държавата, представлявана от Министъра на околната среда и водите. Ищецът основава дължимостта на главниците на чл.74 ал.1 т.5 от Закона за защитените територии /ЗЗТ/, който в относимата му редакция към момента на сключване на концесионния договор / ДВ бр.78 от 2000 г. /, а и последващо, гласи: ал.1 - Финансирането на дейностите в защитените територии се подпомага от Предприятието за управление на дейностите по опазване на околната среда / ПУДООС/, в което постъпват : ... т.5 – средства в размер на 5 на сто върху сумата по концесионния договор за защитена територия – изключителна държавна собственост. Основният спорен въпрос е относно наличието на основание за заплащането на тези 5 %, като допълнително, извън дължимото концесионно възнаграждение задължение на концесионера и правната му природа, с оглед което и подведомствеността на спора на граждански съд. За да потвърди изцяло първоинстанционното решение въззивният съд е отрекъл недопустимост на поддържаните и като касационни доводи основания, като е приел, че квалификацията на вземането по чл.3.6 от концесионния договор, като концесионно възнаграждение, каквото обективно не е, не предпоставя отхвърлянето на главните искове, след като фактическите обстоятелства на които се основават са идентични с разгледаните от първоинстанционния съд - чл.74 ал.1 т.5 от ЗЗТ във връзка с чл.3.6 от концесионния договор. Приел е,че с допълнителната молба, уточнение на исковата, е отстранена нередовност на същата, като е формулиран петитум, относим към съищеца ПУДООС, какъвто, въпреки фигурирането на страната в адресната й част, не е посочен в исковата молба. За да отрече неподведомственост на спора на граждански съд въззивният състав е посочил, че чл.162 ал.2 ДОПК изчерпателно посочва публичните държавни вземания, които, въпреки обективните им различия, но съобразно фактическия състав от който възникват, имат общ субективен признак – активно легитимирани кредитори по тях са държавата и общините. Доколкото вземането по чл.74 ал.1 т.5 от ЗЗТ не се дължи на държавата, като публично правен субект, респ. на община, както и с оглед характеристиката на ответника ПУДООС – държавно предприятие по смисъла на чл.62 ал.3 ТЗ вр. с чл.60 ал.1 от Закона за опазване на околната среда – търговец и самостоятелен спрямо държавата правен субект - предмет на иска не са публични вземания, поради което и исковете са подведомствени на граждански съд. Въззивният състав е приел, че въпросите дали претендираните на основание чл.74 ал.1 т.5 ЗЗТ главници са част от концесионното възнаграждение или допълнително дължими извън него, както и дали ПУДООС е носител на задължението по същите, са въпроси по съществото на спора. На тези два въпроса съдът е отговорил утвърдително. От граматическо и телеологично тълкуване на чл.74 ал.1 т.5 ЗЗТ, изхождайки основно от предлога „върху„ в текста на разпоредбата, съдът е приел да следва извода, че претендираните главници не са част от концесионното възнаграждение, а съставляват допълнително вземане на ПУДООС, като частен правоприемник на Националния фонд за опазване на околната среда към Министерство на околната среда и водите, начислимо върху размера на договореното концесионно възнаграждение и платимо отделно от същото. Отрекъл е основателността на доводите на ответника, изводими от съдържанието на концесионния договор, както и от Наредбата за набиране, разходване и контрол на средствата по Националния фонд за опазване на околната среда, доколкото съществуваща между текст на последната и чл.74 ал.1 т.5 ЗЗТ колизия, съгласно чл.15 ал.3 ЗНА, подлежи на разрешаване в полза на по-високия по степен нормативен акт - закона. Съобразно изхода по главните искове са уважени акцесорните искове за мораторна лихва. По правния въпрос : Преди всичко, следва да се уточни, че самият ищец - ПУДООС – не твърди договорно основание на вземането си, а и такова – евентуално в хипотеза на договор в полза на трето лице - не следва от съдържанието на сключения между „Юлен„АД и Министерство на околната среда и водите концесионен договор. В чл.3.6 от същия изрично се посочва законово основание за плащането, като същото не е обвързано и с насрещно задължение на концедента - „уговарящ„ към концесионера – „обещател”, извън съдържанието на предоставеното му концесионно право, срещу което същият е поел насрещно задължение за заплащане на концесионно възнаграждение, което насрещно задължение да би съставлявало основание за задължаването на концесионера към третото лице - ПУДООС. Тълкуваната разпоредба - чл.74 ал.1 т.5 от Закона за защитените територии /ЗЗТ/, в относимата й редакция към момента на сключване на концесионния договор / ДВ бр.78 от 2000 г. /, а и последващо, гласи: ал.1 - Финансирането на дейностите в защитените територии се подпомага от Предприятието за управление на дейностите по опазване на околната среда / ПУДООС/, в което постъпват : ... т.5 – средства в размер на 5 на сто върху сумата по концесионния договор за защитена територия – изключителна държавна собственост. За да приеме, че разпоредбата урежда основание за заплащане на самостоятелно задължение за концесионера, извън и наред с това по концесионното му възнаграждение, съдът е счел, че този извод следва от буквалното съдържание на нормата и в частност от предлога - „върху„. Същевременно, въззивният съд е изключил да се касае за публично вземане, по смисъла на чл.162 ал.2 ДОПК, чието събиране по общия ред, освен ако в закон е предвидено друго, е недопустимо – чл.163 ал.1 ДОПК. Съгласно чл.46 ал.1 от Закона за нормативните актове, разпоредбите на нормативен акт се прилагат според точния им смисъл , а ако са неясни се тълкуват в смисъла, който най-много отговаря на други разпоредби, на целта на тълкувания акт и основните начала на правото в Република България. Теоретично обосновано и затвърдено в съдебната практика е положението, че на тълкуване подлежи всяка норма, дори напълно ясната при формален прочит, доколкото стоящи извън съдържанието й правни норми или правни принципи и дори обичаи, в кумулативно съобразяване с буквалното й съдържание, биха довели до неприемлив правен резултат. Следователно, проверката дали буквалното съдържание на разпоредбата отговаря на действително вложения от законодателя смисъл, винаги предполага прилагане и на други тълкувателни принципи. При това, дори за извод относно буквалното й съдържание, нормата предполага изследване и възприемане във всичките й части, а не изолирано до определена дума или израз. В конкретния случай въззивният съд е извлякъл буквалното съдържание на чл.74 ал.1 т.5 ЗЗТ от израза, определящ формирането на размера на прихода, акцентирайки върху употребения от законодателя предлог „върху„ и независимо че е упоменал и друг вид тълкуване / телеологично /, освен буквалното – компрометирано поради несъобразяване със съдържанието на нормата цялост - на практика не е изложил съображения за такова. Чл.74 ал.1 т.5 ЗЗТ е разположен в Глава ІV на Закона за защитените територии /ЗТТ/, озаглавена „Финансиране на защитените територии”. Само по себе си, това му местоположение и доколкото няма самостоятелно заглавие или такова в рамките на раздел от същата , не дава критерий за систематично тълкуване, тъй като в тази глава са разположени и норми, уреждащи основания на задължения – безспорно публични, като подобна практика се среща и в други закони, регулиращи правоотношения, свързани с опазване на околната среда - земи, гори, води – обекти на защитени територии по смисъла на чл.6 ал.1 от ЗЗТ. В контекста на целия чл.74 ал.1 ЗЗТ, следва да се съобрази следното : Чисто лингвистично, употребения в съдържанието на чл.74 ал.1 т.5 ЗЗТ израз – в ПУДООС / предходно Национален фонд за опазване на околната среда към Министерство на околната среда и водите, чийто правоприемник е Предприятието / „ постъпват средства„ , не насочва на Предприятието, като титуляр на вземане, което би могло на самостоятелно основание да претендира, а навежда на опосреденост на прихода от този източник от друг титуляр на вземането, каквото, впрочем, е налице за преобладаващата част от останалите хипотези в чл.74 ал.1 ЗЗТ. Титуляр на вземанията по тях , вкл. с основанията , уредени в ЗЗТ , са други органи - администратори на приходи, а „редът за взаимодействие и обмен на информация между предприятието и органите – администратори на приходи, постъпващи в предприятието, по отношение на тяхното събиране, възстановяване и контрол се урежда с инструкция на министъра на околната среда и водите„ / чл. 62 ал.9 от Закона за опазване на околната среда - обн. ДВ бр.91 от 25.09.2002 г., разпоредбата в сила от 24.04.2012 г./. Чл.74 ал.1 т.5 ЗЗТ, аналогично на останалите хипотези в разпоредбата / при които е разбираемо защо – Предприятието не е в правоотношение с длъжниците, а с органите – администратори на прихода от тези задължения /, не сочи длъжник по плащането. Последният – концесионер на защитена територия – изключителна държавна собственост - се извежда от съда единствено от определяне размера на плащането от размера на концесионното възнаграждение. Разпоредбата не съдържа и основание на задължението, на каквото съдът е приравнил упоменаването на размер. Не се съдържа в текста на нормата, нито е установима чрез препращане, за разлика от останалите хипотези на чл.74 ал.1 ЗЗТ оная облага – пряка или косвена - която формира смисъл за дължащия престацията. Предприятието за управление на дейностите по опазване на околната среда е публично предприятие по смисъла на Закона за публичните предприятия / обн. ДВ бр. 79 от 08.10.2019 г. / - чл.2 ал.1 т.3, юридическо лице, създадено със специален закон, с цел „постигане на максимална стойност за обществото чрез ефективно разпределение на ресурсите„ , необходими - в конкретния случай - „за да се управлява стратегическо за държавата имущество” - изключителна и публична държавна собственост - чл.5 т.3 от ЗПП. Съгласно чл.7 от закона, на публичните предприятия се възлагат задължения за извършване на обществени услуги или за изпълнение цели на публичната политика от органите, упражняващи правата на държавата, в рамките на съответните им компетенции и по ред, определен със закон. Макар „публични”, държавните предприятия по чл.62 ал.3 ТЗ не са субекти на публичното, а на частното право. Осъществявайки преимуществено дейности по реализация на държавната политика в определена обществено значима сфера, тези предприятия не променят характеристиката си на частноправни субекти и влизат в частноправни отношения с трети лица. Възниква въпроса, възможно ли е със закон да се уреди конкретно задължение на един към друг частноправен субект. Присъща на настоящия начин на уреждане, ако би се споделила тезата на ищеца и въззивния съд, е уредбата на публичните задължения, които – независимо дали данъчно-осигурителни или неданъчни - задължително подлежат на регулиране – по основание или по основание и размер – в закон / чл.60 ал.1 от Конституцията на Република България и чл.162 ал.2 ДОПК /. Правният режим на тези задължения е императивен. Съгласно чл.3 ал.1 от ЗНА, законът урежда обществени отношения, които се поддават на трайна уредба според предмета или субектите в един или няколко института на правото или на техни подразделения. Приложим към отношения между частноправни субекти, законът урежда вида на правоотношението , предпоставките, при които за страните по същото възникват определени по вид права и задължения, вида на очакваните правни последици при отклонение от присъщото им развитие, но не регулира конкретното съдържание на дължими между частните субекти престации, дори в случая, когато съдържа императивни правни норми, в обществен интерес. Да се приеме, че по силата на законова разпоредба - в случая чл.74 ал.1 т.5 ЗЗТ, дори независимо от конкретното й съдържание, е възможно да се уреди пряко задължение на концесионера – частноправен субект – към ПУДООС - частноправен субект, още повече при липса и на уредено от закона правоотношение между двата субекта, е в противоречие с принципа за равнопоставеност в регулиране на отношенията между частноправните субекти. Подобно тълкуване води до това, че закона необосновано, присъщо за правоотношенията на власт и подчинение, интервенира в едно частно правоотношение, при това дори не в обществен интерес, а в полза на една от страните. Осъществяваните от ПУДООС услуги в интерес на обществото не могат да бъдат допустимото общо основание на подобна интервенция, освен ако, уреждайки го като публично задължение – с основание, а не само с размер - законът изрично уреди в полза на ПУДООС правото да го претендира, при това по общия ред. Такава субституция, обаче, е неизводима от съдържанието на чл.74 ал.1 т.5 на ЗЗТ, нито от друга, известна на настоящия състав разпоредба. След като не би могла, с това си съдържание, обективно да урежда конкретно задължение на концесионер към ПУДООС, разпоредбата на чл.74 ал.1 т.5 ЗЗТ следва да се съобрази с ясно изводимия от цялостното й съдържание смисъл – като уреждаща единствено, при това неизчерпателно, източниците на средства за финансиране дейността на предприятието, без самото то да е титуляр на плащанията, от които се формират. В подкрепа на този извод е и съдържанието на чл.74 ал.1 ЗЗТ в цялост. В останалите точки от ал.1, всеки приходоизточник е упоменат с изводимо, чрез препращане към норма в същия или в друг закон, правно основание / в редакцията към датата на сключване на концесионния договор - такси по чл.75,76,77 от ЗЗТ, обезщетения по чл.86 ал.2 т.1 от същия закон, постъпления от изпълнение на дейности по чл.50 т.4 ЗЗТ, суми от глоби и санкции, събирани по ЗЗТ и Закона за защита на природата – все публични задължения / или пък с облигационно правно основание – продажба на вещи, отнети в полза на държавата по Глава VІ и дарения от местни и чуждестранни ФЛ и ЮЛ. Неизчерпателното съдържание на чл.74 ал.1 ЗЗТ е допълнено с т.10 – „ други приходи по силата на закон„ / напр. чл.3 ал.1 от Закона за опазване на околната среда, чл.35 ал.1 от Закона за ограничаване вредното въздействие на отпадъците върху околната среда, чл.58 от Закона за управление на отпадъците, чл.25 от Закона за лечебните растения, чл.196 от Закона за водите от 1999 г. и др./. Ако се приеме, че чл.74 ал.1 т.5 ЗЗТ пряко съдържа и основанието на прихода, остава без обяснение непоследователната законодателна техника: защо в едни хипотези от разпоредбата законодателят препраща към основания на публични задължения, при това уредени в същия закон и дори същата глава – чл.75 / отм./, чл.76 вр. с чл.50 т. 5 и т.6, чл.77, чл.86 ал.2 ЗЗТ, а в друга хипотеза – не. Защо основанието на вземането по чл.74 ал.1 т.5 ЗЗТ аналогично не е самостоятелно уредено , отделно от чл.74 ал.1 ЗЗТ, доколкото единствено изводимата от останалата част на разпоредбата нейна цел е да очертае източниците на финансиране на ПУДООС. Нещо повече - основание за плащане от концесионера, извън задължението му за заплащане на концесионно възнаграждение, доколкото чл.74 ал.1 т.5 ЗЗТ формално свързва приходоизточника с концесионен договор за територия - изключителна държавна собственост - нито действащия към момента на сключване на концесионния договор Закон за концесиите, нито последващите Закони за концесиите, нито пък законите, съдържащи уредба на концесии с отделен обект – води, гори, подземни богатства и пр., са уреждали и уреждат. Нормалната законодателна техника би предпоставила уреждането на такова задължение с основание и размер в нормативния акт, с предмета на който е в непосредствена връзка / арг. чл.10 ал.2 ЗНА / . Тълкуването, поддържано от ищеца и въззивния съд не може да се сподели и защото би противоречало на принципа на справедливостта. Непонятно е с кое ползване на концесионната територия, извън съдържанието на предоставените концесионни права, би било обвързано заплащането на 5 % върху концесионното възнаграждение. Съгласно чл.3 от Закона за опазване на околната среда / обн. ДВ бр. 86 от 1991 г. / за извършване на дейности, замърсяващи околната среда в границите на допустимите норми, физическите и юридически лица заплащат такси , а над допустимите норми – глоби, а за използване на природните ресурси се заплащат такси, определени в закон – чл.3а от ЗООС. Такива са уредени, към момента на сключването на концесионния договор, но с аналогични разпоредби и в последващо приети закони, отнасящи се до опазване на околната среда - Закон за водите, Закон за горите, Закон за ограничаване вредното въздействие на отпадъците върху околната среда, Закон за опазване почвата от замърсяване, Закон за лечебните растения, Закон за лова и опазване на дивеча, Закон за подземните богатства и др.. Така в Закона за горите от 1997 г., действащ към момента на сключване на концесионния договор – чл.55 – изрично е разпоредено, че ползвания, които не са обхванати от концесионното право, се извършват при условията и по реда на същия закон, срещу заплащане на такси, определени с Тарифа на Министерския съвет. Законодателството определя и публични задължения с други наименования – вноски / напр. чл.53 от Закон за лова и опазване на дивеча , обн. ДВ бр.78 от 26.09.2000 г., , отчисления / напр. чл.71е от Закона за управление на отпадъците – обн.ДВ бр.86 от 30.09.2003 г.,отм., чл.60 от Закона за управление на отпадъците, обн. ДВ бр.53/13.07.2012 г./, обезпечения / по Закона за подземните богатства, обн. ДВ бр.23/12.03.1999 г. – чл.63а и сл./, но винаги предвидени в изричен текст, съдържащ или препращащ към разпоредба, сочеща основанието и размера им, вкл. оторизираният за определянето им държавен орган и дори реда за обжалване и събиране, в качеството им на публични. Ако би се дължала сума в размер на 5 % върху концесионното възнаграждение, отделно от последното, би следвало да е разграничено за кое ползване, извън концесионните права, доколкото специални закони самостоятелно уреждат задължения за различните видове ползване върху територии – публична и изключителна държавна собственост - се дължи сумата. Но дори и тогава, вземането не би могло да възникне в патримониума на ПУДООС, като негов пряк титуляр, нито да го легитимира да го събере по общия ред, в качеството на публично задължение. Правило, а не изключение е отчисляването на суми от концесионни възнаграждения, за финансиране дейности по опазване на околната среда. В чл.75 от ЗЗТ, настояща редакция , в сила от 02.01.2018 г., в качеството на обща разпоредба при концесия за защитена територия – изключителна държавна собственост, каквито по смисъла на чл.6 ал.1 са земи, гори и водни площи, е разпоредено,че при такава концесия 50 на сто от паричните постъпления от концесионни възнаграждения за тази концесия се превеждат от съответното министерство по бюджета на общината по местонахождението на концесионната територия и на принадлежностите към обекта на концесията, определени съгласно Закона за концесиите. В чл.47 ал.3 вр. с ал.1 от Закон за водите от 1999 г., е предвидено,че „една част – 30 на сто от концесионното възнаграждение, определена с решението на Министерския съвет по реда на концесиите, се заплаща от концесионера на общината, на чиято територия се учредява концесионно право. При това чл.195 от закона изрично посочва, че заплащането на особеното право на ползване върху води - изключителна държавна собственост и водни обекти – публична държавна собственост, включва само такса за регистриране и концесионно възнаграждение. В чл.61 ал.5 предл.второ от Закона за подземните богатства, обн. ДВ бр.23/12.03.1999 г., в сила и към момента, е предвидено, че „ част от концесионното плащане, в размер на 50 на сто / предходно 30 на сто / се превежда в бюджетите на общините по местонахождение на площите по чл.37 ал.1 т.1 и т.2 „ / концесионните площи /. Съгласно чл.47 ал.3 от Закон за водите, обн. ДВ бр. 67/27.07.1999 г., „ при предоставяне на концесия за минерална вода - изключителна държавна собственост, една част, но не по-малко от 30 % от концесионното възнаграждение, определена с решение на Министерския съвет по реда на Закона за концесиите , се заплаща от концесионера на общината, на чиято територия се учредява концесионното право. Аналогична на тук тълкуваната разпоредба е чл.93 от Закона за горите, обн. ДВ бр. 125/29.12.1997 г. /отм./, според който Изпълнителната агенция по горите, предходно Национален фонд „Българска гора„ , е администратор на приходи, между които и „средства в размер на 5 на сто върху сумата по концесионния договор за предоставено особено право на ползване върху гори – държавна собственост / концесия / - т.15. Само от различието в предлога, с оглед общата цел и функция на уредените отчисления, макар и в полза на различни субекти, не би могло да се изведе дължимост, в едните случаи, на допълнително към концесионното възнаграждение плащане, а в другите – не. Основното, обаче, е че дори да би уреждала изрично допълнително плащане от 5 % върху концесионното възнаграждение, дължимо от концесионера, определено единствено с размер и без основание за платеца – предизвикване конкретно действие на държавен орган в негов интерес или предоставяне на услуга - разпоредбата би била противоконституционна – чл.60 ал.1 от Конституцията на Република България. Както е посочено в решение № 13/ 31.07.2014 г. по конст. дело № 1/2014 г. на Конституционния съд, макар по повод противоконституционност на други норми: „ Правната регламентация, която урежда въвеждането на данъци и такси зависи от волята на законодателя. Това изисква точно определяне на съдържанието на облагането/оказаната услуга или извършването на дейност в полза на платеца. Необходимостта от плащането на такса трябва да е обоснована, обективна и очевидна.” Вече се посочи, че законодателят наименова публични задължения по различен начин, което не променя характеристиката им и относимостта на преждеизложеното за всяко от тях. Неправилно съдът не е съобразил за относимо към тълкуването обстоятелството, че в проекта за сключения концесионен договор разпоредбата на чл.3.6 не съществува. Задължението за плащане е въведено с решението на МС за определяне на спечелилия конкурса кандидат за предоставяне на концесия върху територията, част от Национален парк „ Пирин „ , с позоваване на чл.74 ал.1 т.5 от ЗЗТ, но с формулирането му по начин, обозначаващ го като част от концесионното възнаграждение, платима вместо на концесионера - на ПУДООС, с използване на предлога „от„, вместо „върху„, и точно с това си съдържание задължението е залегнало и в договорната клауза на чл.3.6. Тълкуването на чл.74 ал.1 т.5 ТЗ от представляващия принципала - Държавата, макар и само като косвено доказателство в полза на тезата, че разпоредбата не урежда самостоятелно основание на допълнително, извън концесионното възнаграждение, плащане, кумулативно с обстоятелството, че и до предявяване на иска такова плащане не е претендирано от ответника, са правнорелевантни, макар и с косвено доказателствено значение, факти. С клаузата на чл.3.6 страните по концесионния договор са уредили плащане на част от концесионното възнаграждение на некредитор – ПУДООС, но с погасителен за същото ефект спрямо кредитора – концедент / чл.75 ЗЗД /. Въз основа на горните съображения, отговорът на поставения правен въпрос е: Разпоредбата на чл.74 ал.4 т.5 от Закона за защитените територии не урежда задължение за концесионер на защитена територия – изключителна държавна собственост към Предприятието за управление на дейности по опазване на околната среда, допълнително спрямо дължимото концесионното възнаграждение и платимо наред със същото, в размер на 5 % върху размера на концесионното възнаграждение. Разпоредбата визира отчисление от дължимото концесионно възнаграждение, като един от източниците за финансиране дейността на Предприятието. Плащането му по силата на изрична клауза в концесионния договор е последица от уговорено от страните по същия изпълнение на не-кредитор с погасителен спрямо кредитора ефект - чл.75 ЗЗД. С оглед отговора на правния въпрос, въззивното решение се явява постановено в противоречие с материалния закон – чл.75 ал.1 т.5 ЗЗТ – при обосноваването на активна материалноправна легитимация на ищеца, за претендиране на вземания, основани на същата разпоредба. Предвид това следва да бъде отменено, а исковете отхвърлени, с възмездяване на ответника за направените разноски : 1 962,20 лева – за първа инстанция / остатък от платено адвокатско възнаграждение, неприсъдено с първоинстанционното решение, в частта по отхвърляне на исковете , необжалвано и влязло в сила / , 1070,76 лева – заплатени във въззивна инстанция държавни такси и 3 490 лева – в касационна инстанция, от които 1 090 лева - заплатени държавни такси и 2 400 лева – платено адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА решение № 2175/19.09.2019 г. по т.д.№ 443/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 4762/23.10.2018 г. по т.д.№ 58/2017 г. на Благоевградски окръжен съд, в обжалваната му пред въззивния съд част, както и в частта по присъждане в полза на Предприятието за управление дейностите по опазване на околната среда разноски за въззивна инстанция и вместо това ПОСТАНОВЯВА : ОТХВЪРЛЯ предявените от Предприятие за управление на дейностите по опазване на околната среда / ПУДООС/ против „Юлен„ АД обективно съединени искове, за осъждане „Юлен „ АД да заплати на ПУДООС сумата от 14 240,16 лева с ДДС – претендирана на основание чл.74 ал.1 т.5 от ЗЗТ вр. с чл.3.6 от концесионен договор, за предоставяне на „Юлен„ АД концесия върху защитена територия – изключителна държавна собственост, част от национален парк „Пирин”, Община Банско, за 2011 г. и мораторна лихва за забавеното й плащане от 3 479,29 лева, сумата от 15 820,14 лева – претендира на същото основание, за 2012 г. и мораторна лихва за забавеното й плащане от 2 514,05 лева и сумата от 15 773,70 лева, претендирана на същото основание за 2013 г. и мораторна лихва за забавеното й плащане , в размер на 1171,11 лева . ОСЪЖДА Предприятие за управление на дейностите по опазване на околната среда / ПУДООС/ , на основание чл.81 вр. с чл.78 ал.3 ГПК, да заплати на „Юлен„ АД понесените в производството разноски, в размер на 1 962,20 лева - за първа инстанция, 1070,76 лева – за въззивна и 3 490 лева – за касационна инстанция. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: