Р Е Ш Е Н И Е № 528 София, 04 декември 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на шести ноември две хиляди и тринадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ:ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ:РУЖЕНА КЕРАНОВА БЛАГА ИВАНОВА при секретар: Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 1598/2013 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимия Б. В. К. срещу въззивна присъда № 17/11.04.2013 г., постановена по ВНОХД № 275/2013 г. от Софийски апелативен съд. В жалбата на подсъдимия К. се претендира наличие на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, изразило се в необсъждане на доводите на защитата, поддържани пред въззивната инстанция, повторени и сега с касационната жалба, отхвърляне тезата на подсъдимия за „оказана помощ”, поради отказ да се съберат доказателства за това, неизясненост на фактите по делото. В съдебното заседание, проведено пред Върховния касационен съд, жалбата се поддържа от подсъдимия К. и от неговия защитник по съображенията, изложени в същата. Частните обвинители и граждански ищци Н. С. Н. и С. С. Н. и техният повереник считат жалбата на подсъдимия за неоснователна. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. С първонистанционната присъда № 170/03.06.2011 г., постановена по НОХД № 1170/2010 г. от Софийски градски съд, подсъдимият К. е бил признат за виновен и осъден за извършено престъпление по чл. 343а, ал.1, б. „б” във вр. с чл. 343, ал. 1, б. „в” от НК и във вр. с чл. 55, ал.1, т. 2, б. „б” от НК му е наложено наказание пробация, включващо пробационните мерки по чл. 42а, ал.2, т.1, т. 2 и т. 4 от НК за срок от една година. На основание чл. 343г от НК подсъдимият К. е лишен от право да управлява МПС за срок от една година. Със същата присъда е ангажирана гражданската отговорност на подсъдимия К. и същият е осъден да заплати на гражданските ищци С. С. Н. и Н. С. Н. сумата от по 40 000 лева за всеки от тях, представляваща обезщетение за неимуществени вреди. Исковете са отхвърлени до пълния предявен размер. С въззивния съдебен акт, постановен по жалба на частните обвинители и граждански ищци и по жалба на подсъдимия, първоинстанционната присъда е отменена, а отговорността на К. е била ангажирана по първоначалното обвинение по чл. 343, ал.1, б. „в” от НК, като при съобразяване и на чл. 2, ал.2 от НК и във вр. с чл. 54, ал.1 от НК му е наложено наказание от една година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено с изпитателен срок от три години на основание чл. 66, ал.1 от НК. На основание чл. 343г от НК е лишен от правото да управлява МПС за срок от една година. На основание чл. 45 от ЗЗД подсъдимият К. е осъден да заплати на гражданските ищци сумата от по 60 000 лева, обезщетение за неимуществени вреди, като исковете са отхвърлени до пълния предявен размер. Касационната жалба на подсъдимия е основателна. Доказателствената съвкупност по делото е била оскъдна по обем, поради което предходните инстанции не са имали основание да пренебрегват доказателствени искания, съответно в изпълнение на задълженията си по чл. 107, ал. 2 от НПК по свои почин да събират доказателства относно интересуващите процеса факти. В хода на проведеното съдебно следствие в първата инстанция са разпитани свидетелите П., присъствал на мястото на инцидента, но възприел пострадалата след като вече е била паднала върху пътното платно, свидетелите С., Д. и К., полицейски служители, пристигнали в по-късен момент, свидетелите Н. и Н., частни обвинители, които не са възприели факти за случилото се. По искане на повереника на частните обвинители е допуснат и призован като свидетел Ф. И. А. за изясняване на обстоятелствата, свързани с проведен телефонен разговор между същия и свидетеля Н.. При неявяването на свидетеля А., въпреки редовното му призоваване, а и с оглед искането на повереника за заличаването му, съдът с определение, постановено в съдебното заседание от 03.02.2011 г., е „заличил от списъка за призоваване свидетеля Ф. А.“. В следващо съдебно заседание е разпитан свидетеля Н., като информацията, съдържаща се в показанията му, за времето, през което се е осъществила телефонната комуникация между него и А., възприетите изявления на последния (виж, показания на Н. - с.з. 05.04.2011 г.), очевидно е налагала извод, че свидетелят А. се е намирал на мястото, където е възникнало ПТП. При казаното по-горе за стеснения кръг от доказателствени източници, предприетият от съда подход да се откаже от разпита на свидетеля А., е бил несъвместим с принципа, залегнал в чл. 13 от НПК. Съдът е следвало да прояви процесуална активност, да направи необходимото, за да осигури присъствието на свидетеля и да проведе разпит с оглед събиране на доказателства. Това негово задължение произтича от разпоредбата на чл. 107, ал.2 от НПК – да събира доказателства и по свой почин – когато това се налага за разкриване на обективната истина. Становището на страната, поискала събиране на доказателствени материали, относно това дали същите ще изяснят обстоятелства от предмета на доказване, не е решаващо за допускането им, още по – малко решаващ е последващият отказ от тях. Решаването на въпроса за допускане на дадени доказателствени материали до събиране и проверка е на съдебния орган. Последният, облягайки се на данните по конкретното дело, ще извърши преценка имат ли значение за разкриването на обективната истина фактите, които ще бъдат установени с поисканите доказателствени средства. Отделно от казаното, защитата на подсъдимия се е противопоставила на „заличаването” на свидетеля, именно защото същият, (по данни на частното обвинение, а и след информацията, съобщена от Н.), е бил очевидец на ПТП - виж, изявления на защитата при допускането на свидетеля, с.з. от 01.12.2010 г., съответно с.з. от 03.02.2011 г. при заличаването му като свидетел. Съдът, отклонявайки се от посочените процесуални изисквания, се е лишил от възможността да установи дали свидетелят А. е очевидец на ПТП и като такъв възприел ли е факти, които биха могли да изяснят обстоятелства, включени в предмета на доказване. На следващо място, разпитът на свидетеля П., проведен в съдебното следствие, е бил повърхностен и незадълбочен. Свидетелят е съобщил факти, които и след предявяване на скицата в общи линии са изяснявали пътната обстановка и собственото му движение. Тези обстоятелства също имат своето значение, но не са били единствените, възприети от свидетеля и съобщени от него в разпита му в хода на досъдебното производство. Това е и обяснимо, тъй като разпитът му в съдебното заседание е в момент, отдалечен от времеизвършването на деянието. Съдът не е констатирал тези непълноти в показанията на свидетеля и не е използвал процесуалната техника на чл. 281 от НПК за отстраняването им. Още повече, че между показанията, депозирани в двете фази на процеса, се откриват и белези на известни противоречия относно обстоятелства, свързани с поведението на подсъдимия след деянието (протокол за разпит на П. от 22.04.2009 г., л. 22-23 от досъдебното производство). Към установяване на фактически данни за „оказана помощ“ са били насочени част от усилията на подсъдимия. В съдебното заседание, проведено на 05.04.2011 г., защита на подсъдимия е отправила искане, свързано с набавяне на необходимите справки от съответните ведомства и дружества, за установяване на обстоятелството, че именно подсъдимият е подал сигнал на телефон 112. Съдът, след изслушване на страните по така направеното доказателствено искане, е приел, че за това обстоятелство вече са събрани доказателства, а и същото не се оспорвало от частното и държавното обвинение. При тези съображения е отхвърлил искането на защитата. Вярно е, че първата инстанция е квалифицирала деянието по чл. 343а, ал. 1, б. „б” от НК. Срещу така приетата правна квалификация обаче са постъпили възражения от страна на частното обвинение пред въззивния съд, аргументирани именно с това, че фактически данни за „оказана помощ“ се съдържали само в обясненията на подсъдимия. При всичко казано по-горе, изводът на въззивния съд, че доказателствената дейност на първата инстанция е съобразена с процесуалните изисквания, не е съвсем безупречен. В отговор на възраженията, поддържани от защитата на подсъдимия, в това число и за ненадлежна доказателствена дейност, въззивният съд е изложил съображения, които не покриват стандартите на чл. 339, ал.2 от НПК. Основателен е доводът на жалбоподателя, че въззивният съд не е дал отговор на поставения въпрос – за посоката на движение на пострадалата и дали това обстоятелство при характеристиката на възникналото ПТП има отношение за правилното решаване на делото. Обобщеното отхвърляне на всички възражения на защитата с позоваване на експертните заключения, които безспорно са изготвени от компетентни вещи лица, не е достатъчно. Експертите са дали отговор на поставените от разследващия орган въпроси, боравейки само с доказателствата от досъдебното производство - показанията на свидетеля П., който не дава информация за посоката на движение на пострадалата и показанията на подсъдимия, дадени в качеството му на свидетел, защото същият не е давал обяснения (виж, отговорите на комплексните медико-автотехнически експертизи). Нито първата, нито втората инстанция са предприели действия, чрез които да се осигури попълването на делото с допустими и необходими доказателствени източници, които както вече се посочи, биха могли да въведат в процеса данни, относими към предмета на доказване, чиято експертна интерпретация да даде отговор на редица поставени въпроси. В този смисъл, съображенията на съда, с които са отхвърлени доводите на подсъдимия, търпят упрек, което прави и възраженията за нарушаване на разпоредбата на чл. 339, ал.2 от НПК основателни. По - нататък, въззивният съд е приел за основателни доводите на частното обвинение, че първата инстанция е допуснала нарушение, квалифицирайки извършеното от подсъдимия по чл. 343а, ал. 1, б. „б” от НК, позовавайки се само на обясненията му. Последните, според въззивния съд, са изолирани и неподкрепени от останалите доказателства. Право на съда е да некредитира обясненията на подсъдимия, но трябва да направи това чрез посочване на доказателствата, които ги опровергават. Показанията на полицейските служители, на които се е позовал съдът, не съдържат данни за поведението на подсъдимия непосредствено след ПТП, а това, че пострадалата е лежала в близост до товарния автомобил, съвсем не опровергава твърденията на К. за обективните му действия по оказване на помощ – участие в изваждане на пострадалата, попаднала под МПС, сигнализирането на телефон 112. По важното в случая е, че въпросът дали подсъдимият е извършил действия, които биха могли да се ценят като попадащи в обхвата на „оказана помощ“, по смисъла на чл. 343а, ал.1 от НК, е останал доказателствено необезпечен, както счита въззивният съд, не заради друго, а поради пропуски в доказателствената дейност. Първата инстанция е отказала да събере други данни, извън тези, съдържащи се в обясненията на подсъдимия, и не е направила необходимото да приобщи по надлежен ред показанията на П., за които вече се спомена, да изясни противоречията между тях и тези от съдебната фаза. От своя страна въззивният съд, след като не е констатирал посочените недостатъци и не ги е отстранил, сам е допуснал идентично процесуално нарушение, а изводът му за отсъствие на фактически данни за „оказана помощ“ е направен в нарушение на изискването за разкриване на обективната истина по делото. Затова възражението на жалбоподателя за избирателен и едностранчив подход при събирането и проверката на доказателствата не е лишен от основание, което неминуемо е рефлектирало и върху оценъчната дейност на съда. Накрая, въззвиният съд е бил сезиран с жалба, подадена от името на частните обвинители и граждански ищци. В същата са излагани доводи за допуснати нарушения на материалния закон, на процесуалния закон, за явна несправедливост на наложеното наказание и несправедливост на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Отправените искания, засягащи наказателната отговорност на подсъдимия, са били за осъждане на същия по първоначално повдигнатото обвинение по чл. 343, ал.1, б. „в“ от НК, а по отношение на справедливостта на наказанието единственото искане, отразено във въззивната жалба на л. 8-9 от делото, е било за увеличаване срока на наложените от първата инстанция пробационни мерки и на санкцията по чл. 343г от НК (към момента на извършване на деянието, предвидената санкцията по повдигнатото обвинение по чл. 343, ал.1, б. „в” от НК е допускала при условията на чл. 55 от НК да се определи наказание пробация, бел. ВКС.). При така формулираните искания в жалбата, въззивният съд е следвало да прецени дали по отношение на наказанието е налице съответно искане, даващо възможност да се наложи по-тежко по вид от това, определено от първата инстанция. От мотивите на въззивното решение не личи съдът да се е занимавал с този въпрос, защото липсват съображения, обосноваващи отпадането на ограниченията, поставени от закона и свързани с това, че за всяко утежняване на положението на подсъдимия е необходимо съответно искане. В тази връзка, приетото отсъствие на предпоставките по чл. 55 от НК не е достатъчно, за да се премине към по –тежкото по вид наказание, каквото е лишаването от свобода, определено от въззивния съд по чл. 54 от НК. Констатираните съществени процесуални нарушения представляват касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 2 във вр. с ал.3, т. 1 от НПК. Те са отстраними при ново разглеждане на делото във въззивния съд. При това ново разглеждане втората инстанция следва да се произнесе по необходимостта от провеждане на съдебно следствие за събиране на доказателства с оглед изясняване на обстоятелствата, включени в предмета на доказване. Да провери изцяло правилността на атакуваната присъда съгласно разпоредбата на чл. 314 от НПК и да даде аргументиран отговор на възраженията на страните. По тези съображения и на основание чл. 354, ал.1, т. 4 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивна присъда № 17/11.04.2013 г., постановена по ВНОХД № 275/2013 г. от Софийски апелативен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.