10 Р Е Ш Е Н И Е № 216 гр. София, 12 януари 2018 год. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ВАЛЯ РУШАНОВА при участието на секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурора Т.Комов изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело № 833/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т.1 от НПК по касационна жалба на защитника на подсъдимия Н. И. И. срещу решение № 177/21.06.2017г., постановено по внохд № 157/2017г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново. В жалбата се заявяват всички касационни основания по чл. 348, ал.1 НПК. Оспорва се процесуалната дейност на съда по изготвяне на мотивите и липсата на отговор по съществени възражения на защитата относно процедурата по изменение на обвинението, необсъждане противоречията в показанията на св.Д. и М., необосноваване на изводите защо едни доказателствени източници са кредитирани, за сметка на игнориране на други, което е довело до постановяване на съдебен акт, основан на предположения. Претендира се процесуално нарушение от категорията на съществените - „липса на мотиви”. Нарушението на закона се аргументира с доводи за обективна и субективна несъставомерност на деянията, както и в резултат на пороци в дейността на инстанциите по установяване на релевантните факти. Оспорва се размера на наложените наказания, като се поставя акцент на настъпилата реабилитация, както и на неправилност на извода, че подсъдимият е личност с висока степен на обществена опасност. Иска се отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В съдебно заседание на касационната инстанция защитникът на подс. И. поддържа касационната жалба и моли да бъде уважена. Подсъдимият И. заявява в своя защита, че поддържа казаното от защитника му. Гражданския ищец и частен обвинител П. И. не се явява и не взема становище по касационната жалба. Представителят на ВКП дава заключение, че съдебният акт е правилен и законосъобразен, при постановяването му са спазени изискванията на процесуалния и материалния закон, а наложените наказания са съответни както на личността на подсъдимия, така и на тежестта на извършеното от него. Подсъдимият, в последната си дума, заявява, че обвиненията срещу него са абсурдни. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 от НПК, намери за установено следното: Касационната жалба е частично основателна. С атакуваното решение е потвърдена изцяло първоинстанционна присъда № 7/24.02.2017г., постановена по нохд № 382/16г. по описа на Окръжен съд- Плевен. С нея подсъдимият Н. И. И. е признат за виновен и осъден, както следва: - за престъпление по чл.131, ал.2, т.2 във връзка с чл. 129, ал.1 от НК, за това че на 01.06.2014 г. в [населено място] е причинил на полицейски орган при 02 РУП - П. П. А. Д., при изпълнение на службата му, средна телесна повреда-трайно затруднение движението на ляв горен крайник, като му е наложено наказание при условията на чл.54 от НК- 3/три/ години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено на осн. чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от 4/четири/ години; - за престъпление по чл.325, ал.2 във връзка с ал.1 от НК, за това че на същата дата в [населено място], извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, като деянието е съпроводено със съпротива срещу орган на властта-полицейски органи от 02 РУП – П. - П. А. Д. и Н. Б. М., като му е наложено наказание при условията на чл. 54 от НК - 2/две/ години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено на осн. чл. 66, ал.1 от НК с изпитателен срок от 4/четири/ години; -за престъпление по чл.354а, ал.3, т.1 във връзка с ал.1 от НК, за това че на същата дата в [населено място], без надлежно разрешително държал високорискови наркотични вещества-0,852 гр.коноп/марихуана/ на стойност 5,11лева, като му е наложено наказание при условията на чл. 54 от НК - 1/една/ година лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено на осн. чл. 66, ал.1 от НК с изпитателен срок от 3/три/ години; - на осн. чл. 23, ал. 1 от НК съдът наложил едно общо най-тежко наказание на подсъдимия в размер на 3/три/ години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено на осн. чл. 66, ал.1 от НК с изпитателен срок от 4/четири/ години;; - на осн. чл. 45 от ЗЗД подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ище П. А. Д. обезщетение за причинените от деянието по чл.131, ал.2, т.2 във връзка с чл.129, ал.1 от НК вреди, както следва: за имуществени вреди – сумата от 91,00лв. и за неимуществени вреди - сумата от 3000/три хиляди/лева, ведно със законната лихва от датата на деянието до окончателното изплащане на сумите, като до пълния предявен размер от 5000 лв. гражданския иск за неимуществени вреди бил отхвърлен като недоказан. - съдът се произнесъл по веществените доказателства, предметът на престъплението по чл.354а от НК, както и по разноските, които възложил на подсъдимия, както и по дължимата от него държавна такса върху уважената част на гражданските искове. По доводите, ангажиращи касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК относно допуснати съществени процесуални нарушения. В обобщен вид те се отнасят до съответствието на мотивите с изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК и кредитирането на показанията на полицейските служители без отчитане на вътрешната им противоречивост и липсата им на корелация с останалите доказателствени материали, както и с неправилното приложение на института на „изменение на обвинението” по чл. 287 от НПК. Част от доводите не могат да се споделят. Въззивният съд е изпълнил задължението си в мотивите ясно и точно да посочи какви фактически изводи е направил и на базата на кои доказателства, като е отчел съществуващите противоречия и в съответствие с изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК е преценил достоверността на доказателствените източници, като с основание се е доверил на показанията на св. Д. и М.. Известно е, че необосноваността не е касационно основание, като касационната инстанция не може да пререшава въпросите, касаещи достоверността на доказателствените материали. На контрол подлежи формирането на вътрешното убеждение у решаващия съд и доколко то съответства на изискванията на процесуалните изисквания. Когато съдът по фактите е изпълнил задължението си да обсъди доказателствената съвкупност в пълнота, при спазване на формалната логика и е отчел съществуващите противоречия, към вътрешното му убеждение по същество не може да се отправи упрек. В конкретния случай показанията на полицейските служители Д. и М. са подложени на критична оценка, като е съобразена корелацията им с показанията на св. П., косвено с показанията на св. И., К. и пряко – със заключението на съдебно - медицинската експертиза, установяваща характера и вида на причиненото на св. Д. телесно увреждане. С необходимото внимание са отчетени обстоятелствата относно служебното качество на свидетелите и процесуалното качество на пострадалия Д. като граждански ищец, като правилно е заключението, че те не са се отразили на истинността на казаното от свидетелите. Вярно е, че съдът не се е спрял отделно на противоречието в показанията на св. Д. и св. М. относно насоката на първите удари, нанесени им от подсъдимия, но доколкото тези противоречия не се отнасят към механизма на причиняване на телесното увреждане на св. Д., те не могат да бъдат преценени като съществени. Неоснователно е и твърдението, че механизма на причиняване на телесната повреда е останал неизяснен, а оттам и че присъдата е постановена на основата на предположение. Установено е, чрез показанията на св. Д. и заключението на съдебно-медицинската експертиза, че травматичното разкъсване на външния лигамент/връзка/ в областта на ставата между първата фаланга на палеца на лявата кост и първата дланна кост, довело до продължителни болки и страдания и трайно затруднение движението на лявата ръка за около месец и половина – два, не е причинено от директен удар, а от натиск и усукване, осъществени от подсъдимия по време на неутрализирането на подсъдимия от пострадалия Д.. Не са останали игнорирани и показанията на св. М. Г. и св. Л. С., като те са обмислени и оценени в контекста не само на вътрешната им логичност и безпротиворечивост, но и във връзка с останалите доказателствени материали. В този смисъл възражението на защитата, че без основание и в разрез с изискванията на процесуалния закон се съзират пороци в процесуалната дейност на съда по анализа и оценката на доказателствата, не почива на обективните данни по делото. Основателни са възраженията относно неправилното приложение на института на „изменение на обвинението” по чл. 287 от НПК, поради което и в нарушение на забраната за reformatio in pejus, подсъдимият неправилно е осъден по измененото обвинение за по-тежко наказуемо престъпление по чл. 325, ал. 2 от НК. Тази констатация налага отбелязването на някои принципни положения относно предпоставките при които законосъобразно прокурорът може да измени обвинението по чл. 287 от НПК, включително и крайният момент в който може да стори това, както и за възможността на съда да осъди подсъдимия по по - тежко наказуем състав на престъпление, което се произнася в производство, което е било инициирано/придвижвано занапред единствено по жалба на осъдения подсъдим. Първо, допустимостта за съществено изменение на обвинението/т.е. „ново обвинение” по смисъла на редакцията на сега действащата норма на чл. 287 от НПК/ се предопределя не само от съответно искане на прокурора и произнасяне на съда в положителна насока, но и от „установеното в хода на съдебното следствие” и в двете хипотези на изменение на обвинението - както при съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, когато това налага прилагането на закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление, така и във втората хипотеза по чл. 287, ал.1 от НПК - когато са налице основания за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление. Следователно една от предпоставките за законосъобразно повдигане на ново обвинение по чл. 287, ал.1 от НПК е в хода на съдебното следствие пред първоинстанционния съд да се разкрият нови, допълнителни факти за деянието от тези, послужили за база на внесения за разглеждане обвинителен акт. Ако такива факти не са установени, института на „изменение на обвинението” недопустимо би бил използван за коригиране на всякакви грешки, непълноти и неясноти в първоначалното обвинение, по което се развива съдопроизводството и в рамките на което подсъдимият би могъл адекватно да се защитава. И това е така, тъй като, според логиката на процесуалните норми, касаещи правомощията на съда да върне делото на предходна процесуална фаза или стадий, когато е констатиран порок в обвинението, тези правомощия се упражняват единствено във връзка с извода, че порокът засяга правото на защита именно на обвиняемия/подсъдимия, отговарящ по това обвинение. Друг е въпросът, че прокурорът не може да претендира връщане на процеса в предходна негова фаза/стадий поради нарушени права на обвинението/ТР №2/202г. на ОСНК/. Следователно, корекциите в обвинението са допустими, когато се налага изготвяне на нов обвинителен акт, поради нарушено право на защита на обвиняемия/чл.247б, ал.1 от НПК, чл. 248 от НПК/отм./ и/или когато събирането на доказателствата в хода на съдебното следствие е довело до нови фактически положения, които се отразяват на приложимото право, а оттам и на въпроса за отговорността на подсъдимия. Именно затова институтът на изменение на обвинението представлява изключение от типичното развитие на процеса - той е предоставена от закона възможност на прокурора да реагира така, че установените в процеса факти да съответстват в максимална степен на правото, което съдилищата следва да приложат. При това, тази възможност не е безконтролна и следва да бъде упражнявана при стриктно съблюдаване изискванията на чл. 287, ал.1 от НПК - явяващи се процесуална гаранция за това, че обвинението е надлежно повдигнато, а оттам и гаранция за правата на подсъдимия. За да се постигне тази цел с оглед пълноценното упражняване правото на зашита на подсъдимия в процедурата по чл. 287, ал.1 от НПК ясно следва да се отграничат тези нови фактически положения, явяващи се основание за „новото обвинение”, тъй като именно срещу тях продължава да се осъществява защитата. Второ, предвид регламента на триинстанционното съдебно производство и правомощията на въззивната и касационната инстанция, принципно е недопустимо прокурорът съществено да измени обвинението по чл. 287, ал. 1 от НПК при повторното първоинстанционно разглеждане на делото, когато е пропуснал да извърши това при първоначалното първоинстанционно разглеждане на делото/освен ако първоинстанционния акт не е бил отменен именно поради съответен протест за липса на уважаване на искането му по чл. 287, ал.1 от НПК/. Това е така, тъй като процесът запазва своето единство и се развива по повод и в рамките на едно обвинение./ Р. № 223 от 16.06.2014 г. на ВКС по н. д. № 550/2014 г., II н. о./ и именно по това обвинение страните организират защитата си и правят възражения пред контролиращите инстанции. На второ място, важна гаранция за осъществяване правото на жалба е забраната за reformatio in pejus, съгласно която при новото разглеждане на делото е недопустимо положението на подсъдимия да бъде влошено, включително и чрез прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление, когато при липса на протест от прокурора или жалба от частния обвинител делото е върнато на първата инстанция единствено поради жалба на подсъдимия. Както стана ясно по-горе, в нормите на НПК/в сила от 29.04.2006г./ силно са стеснени възможностите за връщане на делото на прокурора, като с ЗИДНПК/ДВ бр.63/2017г., в сила от 05.11.2017г./, като тази тенденция придобива още по-категоричен вид, тъй като след влизане в сила на посочените изменения и отмяната на чл. 288 НПК и чл. 335, ал. 1 от НПК, забраната е относима за всички стадии и фази на наказателното производство. Нито необосноваността на обвинителния акт, нито непълнотата на доказателствата са сред основанията за връщане на делото на досъдебното производство. Както преди измененията на НПК ДВ бр.63/2017г., така и след тях, делото може да бъде върнато на предходната процесуална фаза само поради нарушени права на обвиняемия/пострадалия, когато тези нарушения са съществени и отстраними. Затова, концептуално различния законодателен подход във връзка със съществените процесуални нарушения, даващи основание за връщане делото на прокурора, указва на извода, че съществувалата до приемането на НПК/в сила 29.04.2006г./ „съдебна практика, съгласно която в определени случаи е възможно съдът да върне делото за доразследване на досъдебната фаза на процеса, прокурорът да внесе нов обвинителен акт за по-тежко наказуемо престъпление и подсъдимият да бъде осъден по него, въпреки че първоинстанционната присъда е била отменена само по негова жалба, вече е неприложима”/Р. № 22 от 17.03.2017 г. на ВКС по н. д. № 1303/2016 г., II н. о/. В настоящия случай ВКС констатира съчетаване на посочените по-горе процесуални проблема - недопустимо прилагане на института на изменение на обвинението, чрез който на подсъдимия е повдигнато ново обвинение за по-тежко наказуемо престъпление, в резултат на което той е осъден по него в нарушение на забраната за reformatio in pejus. Видно от приложените по делото материали атакуваният пред ВКС съдебен акт е постановен в рамките на второ поред въззивно производство, а допуснатото изменение на обвинението е направено при повторното разглеждане на делото от първата инстанция. Първоначално съдебното производство е било образувано под № 3568/14г. по внесен в Районен съд - Плевен обвинителен акт срещу Н. И. за престъпления по чл. 270, ал. 1 от НК; по чл.131, ал. 2, т. 2 във връзка с чл. 354а, ал. 3, т. 1 от НК. То е приключило с постановяване на присъда № 129/09.06.2015г. от РС – Плевен, който е признал подсъдимия за виновен и по трите обвинения в обвинителния акт и му е наложил наказания с приложение на чл. 66, ал.1 от НК и чл. 23 от НК. По жалба на подсъдимия е било образувано внохд № 848/2015г. по описа на Окръжен съд – Плевен, като по него е постановено решение № 50/26.02.2016г., с което първоинстанционната присъда е отменена поради пороци в мотивите и делото било върнато за ново разглеждане на РС-Плевен. При новото разглеждане на делото, в съдебно заседание по нохд № 508/2016г. от 06.04.2016г., съдът констатирал, че престъплението по чл.131, ал.1, т.2 от НК, за което е бил предаден на съд подс. И., съгласно правилата за родова подсъдност по чл. 35, ал.2 от НПК, подлежи на разглеждане от окръжен съд като първа инстанция, поради което на осн. чл. 288, ал.1, т. 2 от НПК/изм. ЗИДНПК ДВ бр.63/2017г./ прекратил съдебното производство и изпратил делото по подсъдност на компетентната прокуратура - Окръжна прокуратура - П.. Новият обвинителен акт срещу подсъдимия е внесен в Окръжен съд - Плевен без промяна на фактите и юридическата им оценка - за престъпление по чл. 270, ал. 1 от НК, по чл. 131, ал. 2, т. 2 от НК и по чл. 354а, ал. 3, т. 1 от НК. Именно по този обвинителен акт е протекло съдебното производство, в рамките на което прокурорът е поискал, а съдът с определение е допуснал на осн. чл. 287 от НПК изменение на обвинението от такова по чл. 270, ал. 1 НК в такова по чл. 325, ал.2 във връзка с ал.1 от НК. Участващият по делото прокурор е повдигнал новото обвинение, мотивирайки се „че в хода на съдебното следствие се събраха достатъчно по обем доказателства, сочещи, че същият не е осъществил …..състава на чл. 270, ал.1 от НК, а е осъществил състава на чл. 325, ал. 2, пр.1 във връзка с чл. 325, ал.1 от НК. Със същата аргументация първоинстанционният съд безкритично е допуснал процесът да продължи по повдигнатото ново обвинение за по-тежко наказуемо престъпление. Нещо повече, видно от мотивите към контролираните съдебни актове, в частта им относно квалифицираното хулиганство и неговите фактически параметри, те не се отличават с нищо от фактическата обстановка, посочена в обвинителния акт. Напротив - тя е възприета изцяло. При съобразяване на посоченото може да се заключи, че чрез процедурата по чл. 287, ал.1 от НПК е направен опит да се преодолее пропуска на прокурора да квалифицира още с обвинителния акт заявените и известните му факти във връзка с поведението на подсъдимия, като не само, че извършването й е било недопустимо за първи път при повторното разглеждане на делото, но за нея са липсвали и предпоставки по същество - в хода на съдебното следствие не са били установени нови доказателства, даващи основание за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление. Само по себе си допуснатото процесуално нарушение е съществено, тъй като е в разрез с изискванията за закона, а това означава, че подсъдимият е осъден и признат за виновен по ненадлежно повдигнато обвинение – нарушение на правото на справедлив процес по смисъла на чл. 6, т. 3, б”а” и б.”б” от ЕКЗПЧОС. Допълнителна последица се явява и осъждането на подсъдимия по по-тежко обвинение, с което несъмнено е утежнено положението му, в нарушение на забраната за reformatio in pejus. Достатъчно е само да се посочи, че независимо от това дали е имало връщане на делото на досъдебната фаза на процеса за изготвяне на нов обвинителен акт от прокурора, до новото/второ по ред/ първоинстанционно разглеждане на делото не би се стигнало ако подсъдимият не бе обжалвал постановената първа присъда, с която е признат за виновен и осъден по по-леко наказуемия състав на чл. 270, ал. 1 от НК. По изложените съображения ВКС прие, че ПлОС в нарушение на чл. 287, ал.1 от НПК и на забраната за влошаване положението на подсъдимия без съответен протест на прокурора, е осъдил подсъдимия И. за по-тежко наказуемо престъпление по чл. 325, ал.2 от НК- особено съществени нарушения на процесуалните правила, довели до засягане правото на защита на подсъдимия. Въззивният съд, също в нарушение на задълженията си по чл. 313 и чл. 314 от НПК, не ги е констатирал, съответно липсва дейност по тяхното отстраняване. Независимо от това, не се налага делото да бъде върнато за ново разглеждане на въззивния съд, тъй като нарушенията са отстраними от настоящата инстанция чрез упражняване правомощието по чл. 354, ал.2, т. 2 от НПК - като се приложи закон за по-леко наказуемо престъпление, а именно това по чл. 270, ал.1 от НК. Допълнително следва да се посочи, че преквалификацията на деянието е възможна за първи път на тази инстанция, доколкото подсъдимият се е защитавал пълноценно в хода на наказателното производство по всички факти, субсумиращи се от състава на чл. 270, ал.1 от НК. Преквалифицирането на деянието в по-леко наказуемо престъпление обуславя по необходимост и извършването на нова дейност по индивидуализация на наказанието, което подсъдимият следва да понесе за престъплението по чл. 270, ал.1 от НК. Като отчете младата възраст, настъпилата реабилитация, изтеклия период от време на наказателното производство от една страна, а от друга- степента на засягане на защитимия обект и степента на обществена опасност на дееца и деянието, справедливо и съответно на престъплението се явява наказание при по-тежката алтернатива в санкцията на чл. 270, ал.1 от НК, а именно „лишаване от свобода” в размер на 1/една/ година. При така изтъкнатите съображения ненужно е да се обсъждат развитите подробни материално-правни съображения в касационната жалба за възможните усложнения при коментираната по-горе престъпна дейност и дали тя не представлява реална съвкупност от обикновено хулиганство по чл. 325, ал.1 НК и съпротива срещу орган на власт по чл. 270, ал.2 от НК, а не престъпление по чл. 325, ал.2 от НК- хулиганство, съпроводено със съпротива срещу орган на власт. Достатъчно е само да се посочи, че разграничението ясно е направено в т.ІІ.1 и т.ІІ.2 на ППВС№2/74г., което не е загубило силата си. Извън посоченото по-горе във връзка с приложението на закона, ВКС не констатира други такива във връзка с осъждането на подсъдимия по останалите две обвинения- по чл. 131, ал. 2, т. 2 във връзка с чл. 129, ал.1 от НК и по чл. 354а, ал. 3, т. 1 във връзка с ал.1 от НК. При правилно установените факти относно авторството и механизма на причиняване на средната телесна повреда на пострадалия П. Д., както и при напълно доказаното обстоятелство, че подсъдимият е държал високорисково наркотично вещество-марихуана с тегло 0,852 гр., обективната и субективната съставомерност на деянията не може да бъде подложена на съмнение. Оплакванията по приложението на закона по чл.131, ал.2, т.2 във връзка с чл. 129, ал.1 от НК и по чл.354 а, ал.3 , т.1 от НК в касационната жалба са били заявени още във въззивното производство, като въззивният съд е дал аргументиран отговор на защитата, към който касационната инстанция няма какво допълнително да посочи, поради което е безпредметно да го преповтаря. За коментираните две престъпления не се съзира и касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК - явна несправедливост на наложените наказания, тъй като съдилищата са съобразили всички обстоятелства по чл.54 от НК, значими за определяне вида и размера на наказанието, което следва да понесе подсъдимия. Освен това, в касационната жалба липсва сериозна аргументация относно справедливостта на наказанията, а единствено е заявено невярното обстоятелство, че съдилищата са третирали подсъдимия като осъждан, а той бил реабилитиран. Видно от мотивите към съдебните актове обаче, настъпилата за подсъдимия реабилитация е съобразено и именно поради „неосъждането му” спрямо него е приложен института на условното осъждане по чл.66, ал.1 от НК. Поради липса на оплаквания относно гражданско-осъдителната част на присъдата, ВКС не намира основания за осъществяване на контрол на съдебните актове в тази им част. Излишно е и ново произнасяне по чл. 23 от НК относно определянето на общо най-тежко наказание, тъй като отмереното наказание за престъплението по чл. 270, ал.1 от НК е най-леко по размер и се поглъща от общото наказание по чл. 23 от НК - 3/три/години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от 4/четири/ години. Въз основа на изложените аргументи ВКС прие за частично основателни доводите в касационната жалба, поради което на основание чл.354, ал.2, т.1 и т.2 във връзка с ал.1, т. 4 от НПК и чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение № 177/21.06.2017г., постановено по внохд № 157/2017г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново, в частта с която е потвърдена присъда на ОС-Плевен от 24.02.2017г. по нохд № 382/2016г. относно престъплението по чл.325, ал.2 във връзка с ал.1 от НК, като ПРЕКВАЛИФИЦИРА извършеното от подсъдимия Н. И. И. деяние от такова по чл. 325, ал.2 във връзка с ал.1 от НК в такова по чл.270, ал.1 от НК, като му налага при условията на чл.54, ал.1 от НК наказание „лишаване от свобода” за срок от 1/една /година. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: