Р Е Ш Е Н И Е № 142 София, 24 март 2011 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в съдебно заседание на осми март две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Ангелов ЧЛЕНОВЕ: Фиданка Пенева Павлина Панова при секретар Ив. И. и с участието на прокурор от ВКП – Ат. Гебрев. изслуша докладваното от съдията Ф. Пенева. наказателно дело № 1059/2011 г. Касационното производство е образувано по жалби на двамата подсъдими – Р. Р., чрез неговия защитник адвокат В. В. от Пловдивския АК и П. Д., чрез защитника му О. Т., от същия АК, срещу наказателната част на въззивно решение № 72/19.11.2010 година постановено от състав на военно апелативния съд по в н о х д № 63/2010 година. В жалбата на първия подсъдим е въведено касационното основание по чл. 348 ал. 1, т. 2 НПК – допуснато съществено процесуално нарушение, поради поставяне в основата на осъждането му предположения за виновното му поведение. Прави искане за отмяна на въззивното решение и оправдаване по повдигнатото обвинение от третата инстанция и алтернативно, за изменение на същото решение, чрез намаляване на наказанието. В жалбата на втория подсъдим искането е за оправдаване, тъй като с поведението си в инкриминираното ПТП, той не е нарушил разпоредбите по ЗДвП, описани в обвинителния акт, тъй като е бил в обективна невъзможност да установи неработещата сигнална система на управляваното от него МПС. Алтернативно на това прави искане за намаляване на наказанието по размер и за приложение института на условното осъждане. Срещу цитираното въззивно решение касационна жалба, само в наказателно-осъдителната част е подала и конституираната като частен обвинител Д. Р., чрез нейния повереник адвокат С. Я. от Пловдивския АК. Направено е искане за увеличаване на наказанието само по отношение на подсъдимия Д.. Пред касационната инстанция подсъдимият Р. се явява лично и поддържа жалбата по въведените в нея основания и искания. Оспорва изводите на съдилищата базирани на автотехническата експертиза, установила данните за превишена скорост при управление на автомобила от този подсъдим. Оспорва изцяло изводите на съда, тъй като не кореспондират с фактите по делото. Защитникът на втория подсъдим – адвокат Т., също поддържа жалбата и развива подробни доводи в подкрепа на невиновно поведение на Д.. Твърди, че вина за тежкия пътен инцидент им само подсъдимия Р. и приетото от съдилищата съотношение прави присъдата небалансирана. Иска касационната инстанция на базата на установените факти да измени въззивното решение и да намали наказанието на Д., както и да приложи чл. 66 НК, като отложи изпълнението му с подходящ изпитателен срок. Повереникът на частния обвинител адвокат Я. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Прокурорът дава заключение за неоснователност на всички жалби и оставяне на въззивното решение в сила. Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното: С присъда № 18/6.07.2010 година, състав на Пловдивския военен съд е признал първият подсъдим Р. Х. Р. за виновен в това, че на 18.09.2009 година, при управление на МПС е нарушил правилата за движение по пътищата – чл. 5, ал. 1, т. 1; чл. 20 ал. 1 и ал. 2 и чл. 133, ал. 2 от ЗДвП, както и чл. 3 и чл. 73, ал. 1от ППЗДвП, като ппревишил максимално разрешената скорост за движение на автомобила извън населено място от 90 км/ч и управлявал процесното МПС със скорост от 142 км/ч и по непредпазливост при независимо съпричинителство с втория подсъдим – П. Д. Д. причинил смъртта на Радемира Р. Р., на 3 години и 6 месеца – прест. по чл. 343 ал. 1, б. „в” НК. Наложено му е наказание две години лишаване от свобода, условно с петгодишен изпитателен срок. Лишен е от право да управлява МПС за срок от две години. Със същата присъда, вторият подсъдим П. Д. е признат за виновен в това, че по същото време и място, при управление на пътно-строителна машина „Хидромек” е нарушил правилата за движение по пътищата – чл. 5, ал. 1, т. 1; чл. 20 ал. 1 и ал. 2 и чл. 25 ал. 1, 26, 28 и 37 ал. 2 от ЗДвП и чл. 3, т.т. 1,2,3,4 и чл. 77, ал. 1 и 2 и чл. 78 ал. 1, т. 1 и чл. 84, ал. 3 от ППЗДвП и по непредпазливост при независимо съпричинителство с първия подсъдим Р. е причинил смъртта на Радемира Р. Р., на 3 години и 6 месеца, като след деянието е направил всичко зависещо от него за оказване на помощ на пострадалите – прест. по чл. 343а ал. 1, т. 4 вр. с 343 ал. 4, вр. ал. 3 пр. 3, б. „б”пр. 1 НК. Наложено му е наказание четири години лишаване от свобода, което да изтърпи при общ режим, в затворническо общежитие от открит тип. Лишен е от право да управлява МПС за срок от две години. Същият подсъдим е оправдан по обвинението в престъпление по чл. 343 ал. 4, вр. ал. 3 пр. 3, б. „б”пр. 1 НК и за това да е допуснал нарушение на чл. 150а ал. 1 от ЗДвП и чл. 5 от ППЗДвП. Съдът се е разпоредил с веществените доказателства и разноските по делото. С обжалваното решение, въззивният съд изменил тази присъда, като: - намалил размера на наказанието на втория подсъдим Д. на две години лишаване от свобода; - отменил присъдата в частта, с която първият подсъдим Р. е признат за виновен за нарушение на чл. 5 ал. 1, т. 1 от ЗДвП и чл. 3 т. 1-3 от ППЗДвП; - а вторият – Д., в това да е нарушил чл. 20 ал. 1 и 2 от ЗДвП и чл. 3, т. 1-4 от ППЗДвП и ги оправдал по това обвинение; - в останалата част присъдата е потвърдена. По жалбата на подсъдимия Р.: Законосъобразността на обжалваното решение се оспорва от този подсъдим от гледна точка на задълженията на съдилищата произтичащи от разпоредбата на чл. 14 ал. 1 НПК, да формират вътрешното си убеждение по основните въпроси от предмета на доказване по делото на основата на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Конкретният довод в подкрепа на касационното основание за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила се състои във възражението, че двете съдебни инстанции са изградили убеждението си за вина у този жалбоподател само на базата на първоинстанционната тройна автотехническа експертиза, относно първо, момента в които подсъдимият е бил длъжен да възприеме пътно-строителната машина „Хидромек” като опасност за движението и второ, техническата възможност на Р. да предотврати удара. Оспорва се липсата на уточнение във втората такава експертиза, в която в разрез със съдебната практика, не е отчетен като начален момент за възникване на опасността този, в които превозното средство /строителната машина/ пресече разделителната линия. Вместо това за критерии е приет неуточнен факт. Според защитата съдилищата не са обсъдили изводите на експертите, в аспекта на чл. 305 ал. 3 НПК, дадени в тройната автотехническа експертиза на досъдебното производство, л. 21-23. При проверката по делото, настоящата инстанция констатира, че обвиненията за допуснати нарушения по ЗДвП и правилника за неговото приложение, за които този подсъдим е признат за виновен са доказани, а изводите на съдилищата за наличието на непредпазлива вина от страна на Р., са взети при спазване на предвидения процесуален ред. По делото са изготвени общо три автотехнически експертизи-на ДП на л. 94-123, в съдебната фаза на л. 109-129 и комплексна автотехническа и медицинска на л. 152. Защитата на подсъдимия Р. некоректно се позовава на приложенията на л. 21-23 ат ДП, където е приложен фотоалбума на експерта Г.. В него няма никакви данни за разстояния, за разлика от приложената скица към протокола за оглед. Последният, като материал по делото е обсъден в посочените експертизи заедно с другите установени факти, относими към предмета на задачите на експертизите. На л. 122 от втората /в съд.п-во/ автотехническа експертиза, експертите изрично са обсъдили тезата на защитата описана по-горе, анализирали са фактите при различни хипотези, от гледна точка на разстоянието от което за Р. се е появило задължението, свързано с препятствие на пътя по чл. 20 ал. 2 от ЗДвП, последното изречение. На л. 124 е записано аргументираното и категорично становище на експертите, че при техническия анализ на фактите съобразно поставените им задачи, те са приели, че опасността е възникнала в момента, в които багерът е пресякъл осовата линия. Следователно, тезата на защитата поддържана и пред третата инстанция, по този пункт не кореспондира с данните по делото. При изричното съобразяване от експертите на това обстоятелство, заключението им по т. 2 от експертизата, че версията за движение на автомобила зад багера на дистанция около 50 м. със скорост 90-100 км/ч е неправдоподобна. От т. първа на същото заключение става ясно, че експертите са подложили на анализ позицията на подсъдимия изразена в неговите обяснения по случая дадени в съдебно заседание на 14.04.2010 година. Заключението е, че неговите обяснения, /частично възпроизведени в защитната позиция на адвоката изготвил касационната жалба и развита от подсъдимия в правото му на лична защита пред ВКС/, противоречат на техническия механизъм на настъпване и развитие на ПТП. Те противоречат и на обективните обстоятелства по делото, отразени като находки, описани в протокола за оглед на местопроизшествието. Преди приключване на съдебното следствие, пред първата инстанция този подсъдим и неговия защитник не са имали доказателствени искания за изясняване на поставените пред настоящата инстанция въпроси. Това е аргумент, че още първата инстанция е удовлетворила всички искания на страните по доказателствата. Подсъдимия Р. изрично е заявил пред въззивния съд, че няма такива искания и няма да сочи нови доказателства. Поначало съдът е обвързан за служебно събиране на доказателства само тогава когато страните бездействат и същевременно извършването на необходимите процесуално следствени действия е възможно, без да се налага провеждане на допълнителни оперативно издирвателни мероприятия. Настоящата инстанция, намира, че съдилищата чрез експертните знания на вещите лица са успели да разкрият обективната истина, относно механизма на настъпилото ПТП и съставомерните от обективна страна положения по обвинението срещу което подсъдимият Р. се е защитавал. Решението на предишните инстанции, с което е отхвърлена тезата на защитата и на подсъдимия, че деянието от негова страна не е извършено виновно, е взето при спазване на процесуалните изисквания за формиране на вътрешното съдийско убеждение. Затова няма правно основание за касационна отмяна на въззивното решение, в частта с която е потвърдена присъдата на Пловдивския военен съд. По жалбата на втория подсъдим Д.: При проверката по делото се констатира, че въззивният съд при обсъждането на допуснатите нарушения на ЗДвП и правилника за неговото приложение, е взел предвид едно важно уточнение направено от вещото лице инж. П. в съдебното заседание от 6.07.2010 година, а именно – на л. 193, в отговор на въпрос на защитника на подсъдимия Д., дали последния е имал възможност да установи, че сигнализацията на левия мигач не работи, е заявил категорично, че това е било възможно поради различието на звука в кабината на водача. Този експертен извод е съпоставил първоинстанционния съд с гласните доказателства – показания на група свидетели, който установяват, че към момента на техническия преглед тази сигнализация е била изправна. Законосъобразно е прието от съдилищата, че от това не следва автоматично, че след този преглед не може да настъпи констатираната повреда. Определящото за отговорността на подсъдимия Д. е не кога е настъпила повредата, а задължението да я установи по звуковия сигнал в кабината на водача. Като не е сторил това, той е допуснал нарушението визирано в диспозитива на обвинението за което е бил признат за виновен – чл. 28 ал. 1, т. 1 ЗДвП. Второто му обвинение в пряка причинна връзка с настъпилия тежък резултата е допуснатото нарушение на чл. 37 ал. 2 ЗДвП – водачът на нерелсово пътно превозно средство завиващо на ляво или на дясно…е длъжен да пропусне пътните превозни средства движещи се по пътя, който той напуска. Това нарушение в съчетание с високата скорост с която се е движел първият подсъдим е довело до правната квалификация на независимото съпричиняване на престъпния резултат от двамата подсъдими. Ако едно от тези нарушения не бе допуснато не би настъпил и удара между двете превозни средства, при който е загинало три годишното дете на подсъдимия Р.. Поради изложеното не е налице касационното основание за допуснато нарушение на материалния закон. Според настоящия състав, спрямо този подсъдим е налице касационното основание по чл. 348 ал. 1, т. 3 НПК – явна несправедливост на наказанието. Основателно е възражението на защитата на подсъдимия Д., че липсва баланс между вината, индивидуалния принос на всеки от участниците в ПТП за настъпилия резултат и санкционната последица за подсъдимите. В конкретния случай, освен друго, съдилищата не са отчели, че отговорността на подсъдимия Д. е за по-леко наказуемо престъпление от това на първия подсъдим, тъй като е прието, от фактическа и правна страна, че той е направил всичко зависещо от него за оказване на помощ на пострадалите, което е довело до квалификацията на деянието му по чл. 343а, ал. 1, т. 4 НК. Корекцията направена от въззивния съд, който е намали наказанието му от четири на две години лишаване от свобода, не е достатъчно за да синхронизира наказанието с установените смекчаващи отговорността обстоятелства и обществената опасност на деянието и дееца. Съдилищата са надценили миналото му осъждане, което той е извършил като непълнолетен и е реабилитиран по право. Изводът за наличие на лоши характеристични данни не кореспондира с данните по делото. Напротив, на л. 149 от съдебното производство е приложена справка от която е видно, че спрямо този подсъдим в практиката му като шофьор не са му налагани административни наказания по ЗДвП. От справката за неговата характеристика на л. 105 личи, че данните са положителни, а единствените отрицателни се покриват от посоченото по-горе осъждане, за което той е реабилитиран. Освен това, този подсъдим както пред първоинстанционния, така и пред въззивния съд е изразил съжаление за настъпилата смърт на малкото дете, което, наред с другите посочени по-горе смекчаващи отговорността обстоятелства, е достатъчно да се приеме, че е налице положителната предпоставка по чл. 66 ал. 1 НК - условното осъждане може да доведе до постигане целите на наказанието. Ето защо и за да не се допусне очевидно несъответствие между деянието и данните за личността на извършителя и наложеното му наказание лишаване от свобода, чрез изменение на въззивното решение, последното следва да бъде отложено условно с подходящ изпитателен срок от четири години. По жалбата на частния обвинител: Поради изложените по-горе съображения, в отговор на жалбата на подсъдимия Д., по основанието за явна несправедливост на наказанието, искането на частния обвинител за увеличаване размера на наказанието му е неоснователно. Водим от горното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, т. 2 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА въззивно решение № 72/19.11.2010 година постановено от състав на Военно - апелативния съд по в н о х д № 63/2010 година, като на основание чл. 66 ал. 1 НК ОТЛАГА изтърпяването на наказанието наложено на подсъдимия П. Д. Д. - две години лишаване от свобода, за срок от четири години. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: