Р Е Ш Е Н И Е № 479 София, 15 май 2014 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на .. седми ноември …………........... 2013 год. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: .. Красимир Харалампиев .................... ЧЛЕНОВЕ: .. Цветинка Пашкунова ........................ .. Севдалин Мавров .............................. при секретар .. Илияна Петкова .................................... и в присъствието на прокурора от ВКП .. Антони Лаков .................., като изслуша докладваното от съдията .. С. Мавров .............................. НОХД № .. 1715 .. / .. 13 .. год. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на глава ХХХІІІ НПК. В срок е постъпило искане от страна на осъдения Б. В.. Иска се възобновяване на неподлежащо на касационна проверка решение № 60 от 18.06.13 год., постановено по ВНОХД № 217/13 год. по описа на Ловешкия окръжен съд, с което е изменена присъда № 17 от 22.03.13 год. по НОХД № 1633/12 год. на Ловешкия районен съд. Искането е на основание чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. чл. 348, ал. 1, т.т. 1-3 НПК. След възобновяването са иска делото да бъде преразгледано. В срока по чл. 426, вр. чл. 351, ал. 3 НПК е постъпило допълнение към искането, изготвено от упълномощен защитник на осъдения, с което се сочат доводи във връзка с основанието и се конкретизира искането. Алтернативно се предлага: осъденият да бъде оправдан при условията на чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК; да се върне делото за ново разглеждане на въззивния съд; да се намали размера на наказанието. Искането се поддържа в съдебно заседание. Прокурорът пледира за неоснователност на искането. Счита, че не са налице законовите основания за възобновяване на делото. Върховният касационен съд, като взе предвид постъпилото искане, посочените основания и доводи, постановените съдебни актове и становищата на страните от съдебно заседание, намира следното: Производството пред Ловешкия районен съд е протекло по реда на глава ХХVІІ НПК в хипотезата на чл. 371, т. 2 НПК по инициатива на В. и неговия защитник. Осъденият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като се е съгласил да не се събират доказателства за тях. С цитираната присъда е признат за виновен в това, че през периода от месец юли 2009 год. до месец септември 2011 год. в [населено място], [населено място], [населено място], [населено място] и [населено място], при условията на продължавано престъпление и опасен рецидив и посредством лицата М. И., Р. К., И. В., Ц. М. и други лица с неустановена самоличност, с цел да набави за себе си имотна облага, възбудил и поддържал заблуждение у лицата П. Б., Л. Х., Д. Р. и Д. В. и с това им причинил имотна вреда, както следва: на П. Б. в размер на 9 870.00 лв.; на Л. Х. – 600.07 лв.; на Д. Р. – 1 186.00 лв.; на Д. В. – 423.45 лв., поради което и на осн. чл. 211, пр. 2, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” НК е осъден на ОСЕМ години лишаване от свобода, като на осн. чл. 58а, ал. 1 НК е намалено така определеното наказание на ПЕТ години и ТРИ месеца лишаване от свобода. Признат е за виновен и в това, че през периода от м. октомври 2010 год. до м. май 2012 год. в [населено място], чрез текстови съобщения на мобилния и телефон, изпращани и чрез интернет и в телефонни разговори, се заканил с убийството на П. Б. и това заканване е възбудило у нея основателен страх от осъществяването му, поради което и на осн. чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 НК е осъден на ТРИ години лишаване от свобода, което наказание на осн. чл. 58а, ал. 1 НК е намалено на ДВЕ години. Оправдан е престъплението да е било извършено при условията на чл. 26, ал. 1 НК. Признат е за виновен и в това, че през периода от м. октомври 2010 год. до м. юли 2011 год. в [населено място], чрез текстови съобщения и в телефонни разговори, се заканил с убийството на Л. Х. и това заканване е възбудило у нея основателен страх от осъществяването му, поради което и на осн. чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 НК е осъден на ТРИ години лишаване от свобода, което наказание на осн. чл. 58а, ал. 1 НК е намалено на ДВЕ години. Оправдан е престъплението да е било извършено при условията на чл. 26, ал. 1 НК. На осн. чл. 23, ал. 1 НК съдът е определил общо най-тежко наказание на В. в размер на ПЕТ години и три месеца лишаване от свобода, изпълнимо при първоначален строг режим в затвор. Приспаднал е на осн. чл. 59, ал. 1 НК времето, през което осъденият е бил с мярка задържане под стража. Произнесъл се е по веществените доказателства и разноските по делото. По жалби от страна на осъдения и частния обвинител, акцентиращи на наложеното на В. наказание, окръжният съд е изменил присъдата, като е увеличил наказанието за престъплението по чл. 211, пр. 2 НК и общото такава от пет години и три месеца на ПЕТ години и ЧЕТИРИ месеца, поради техническа грешка на първата инстанция при приложението на чл. 58а НК. Потвърдил е присъдата в останалата и част. В саморъчно подготвеното искане В. сочи, че за извършеното е виновно друго лице, което /не/ желае да бъдат унищожени доказателствата. С това изявление не може да се предизвика възобновяване на делото по искане на осъдения. Това може да стане чрез разследване и внасяне на искане от страна на окръжния прокурор на осн. чл. 420, ал. 1, вр. чл. 422, ал. 1, т.т. 1 – 3 НПК. Твърди, че е бил подведен делото да протече по диференцираната процедура, но не сочи от кого. В обширно мотивираното допълнение към искането, подготвено от упълномощения защитник на В. в лицето на адв. Т. К. от АК – гр. Пловдив, са развити доводи за необосновано приети в обвинителния акт, съответно в съдебните актове, размери на вредата за всяка от пострадалите, които не са проверени на досъдебното производство чрез оценъчна експертиза. Необосновано и прието при непълнота на доказателствата изпълнително деяние – въвеждане и поддържане на заблуждение на пострадалите свидетелки П. Б., Л. Х., Д. Р. и Д. В., които са били наясно от един момент, че лицето е в затвора и са изпращали суми именно за разходите му там. Останали са разочаровани от факта, че лицето не е „богат грък” и „барета”, а момче от ромски произход. Твърди се, че освен твърденията на двете пострадали свидетелки П. Б. и Л. Х., не са налице други кореспондиращи се доказателства, установяващи безспорно, че осъденият е отправил заплахите по чл. 144, ал. 3 НК. Посочено е, че мобилните телефони и сим-карти, които са приложени като веществени доказателства по делото, не са иззети по реда на НПК, т.е. от разследващ орган, а от служители на затвора от килията на В., която е обитавана от още двадесет души, като не са били извършени очни ставки между тях. На базата на посоченото се прави генералният извод, че при съпоставката на свидетелските показания, обясненията на осъдения и събраните писмени и веществени доказателства на досъдебното производство са налице неясноти и противоречия, които би трябвало да бъдат изяснени в хода на съдебно следствие с назначаване на експертизи, очни ставки, констатиране на противоречия. Доказателствената съвкупност от досъдебното производство не кореспондира в пълен обем с фактите, изложени в обвинителния акт, което е задължително условия, за да допусне съда разглеждане на делото по гл. ХХVІІ НПК. Това е било категорично основание, районният съд да откаже разглеждане на делото по този ред и да проведе процеса по общия такъв. Като не е разгледал делото по общия ред, районният съд практически е нарушил правото на защита на осъдения, тъй като е постановен съдебен акт на базата на предположения, игнорирайки забраната, развита в чл. 303, ал. 1 НПК. Според защитата посочените пропуски и нарушение на задължението на съда да прецени годността на доказателствения материал са допуснати и във въззивното производство, като окръжната инстанция е подходила формално при решаване на делото. Отразените по-горе доводи по своя правен характер са за необоснованост и непълнота на доказателствата, които не са касационни основания и не влизат в приложното поле на възобновяването по чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. чл. 348, т. т. 1 – 3 НПК. Настоящият касационен състав е съгласен със защитата, че правата на обвиненото лице се осъществяват в пълен обем именно в заемащата централно място съдебна фаза на процеса, с проведено съдебно следствие по общия ред, с развити основни принципи на състезателност, равни права на страните, задължение за разкриване на обективната истина и вземане на решението по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, право на защита, презумпция за невинност, непосредственост и др. Безспорно при разглеждане на делото по общия ред щяха в по-голяма степен да се преодолеят противоречията в дакозателствения материал и да се преценят твърдените нарушения на процесуалните правила, но в този случай осъденият няма да има възможност да се ползва от законодателното решение по чл. 58а НК - наказанието му да се намали. Развитите доводи и направеният извод, че съдът е следвало да откаже разглеждане на делото по диференцираната процедура по гл. ХХVІІ НПК, обаче, не са съобразени със смисъла на закона и даденото обстойно и задължително тълкуване на същия от ВКС с ТР № 1/09 от 06.04.09 год. по т.д. № 1/08 год. В последното изрично е посочено, че изискуемата от закона подкрепа на направеното самопризнание от приобщения доказателствен материал не следва да се абсолютизира и отъждествява с необходимост от изключителна еднопосочност на доказателствените източници и пълна съответност на всички приобщени чрез тях фактически данни, което практически е невъзможно или трудно достижимо. Необходимо и достатъчно условие за приложението на диференцираната процедура по чл. 371, т. 2 НПК е надлежно приобщените и проверени гласни, писмени и веществени доказателства убедително да потвърждават признатите от осъдения факти. Незначителните противоречия в доказателствените материали не представляват процесуална пречка за прилагане на процедурата. Предявените от законодателя изисквания по чл. 372, ал. 4 НПК са изпълнени и при установени несъответствия в определена категория доказателствени средства, но при налични други доказателствени източници, достатъчни за категоричното и безусловно обосноваване на направеното самопризнание. В същото тълкувателно решение ВКС е акцентирал, че при единствено констатирани съществени противоречия в доказателствата, създаващи сериозни съмнения за авторството и съставомерните признаци на инкриминираното деяние, предопределящи постановяване на присъда, основана на предположение, първоинстанционният съд е длъжен да разгледа делото по общия ред. В конкретния случай доказателствената съвкупност не води до такъв извод. Авторството, механизмът на измамните действия и отправените до пострадалите заплахи са доказани по несъмнен начин чрез свидетелските показания на разпитаните на досъдебното производство свидетели, които не следва да се сочат поименно и от настоящата инстанция, иззетите мобилни телефони и сим-карти и справките от мобилните оператори. Сочените в допълнението към искането противоречия в свидетелските показания за размера на причинената вреда за отделните пострадали е без значение за квалификацията на измамата и отговорността на В., тъй като той е подведен да отговаря по чл. 211, пр. 2, във връзка с основния състав по чл. 209, ал. 1 НК, поради което за съда не е съществувало съмнение за обстоятелства по чл. 210, ал. 1, т. 5, съответно чл. 211, пр. 1 НК или приложението на чл. 9, ал. 2 НК. Без значение за прилагането на диференцирана процедура е и твърдението, че не е осъществено изпълнителното деяние – въвеждане и поддържане в заблуждение, тъй като /по делото е установено, че това е ставало в по-късен момент от измамния механизъм/ пострадалите са били с ясното съзнание, че лицето е в затвора и са контактували и изпращали пари по добра воля на затворник /в друг от случаите като елемент на измамата е използвано „настаняването” на В. в болнично заведение след инцидент с мотор/. Не е от значение и обстоятелството, че свидетелки с висока степен на образованост са се почувствали разочаровани от факта, че лицето не е „богат грък” и „барета”, а момче от ромски произход. Процесуалното поведение на пострадалите, които не са предявили граждански искове срещу подсъдимия, също не води до извод, че спрямо тях не е осъществено изпълнителното деяние измама по чл. 209, ал. 1 НК. Връзката между измамливите действия на В. и осъществените заплахи спрямо двете свидетелки Б. и Х. да оттеглят жалбите си срещу него, обоснова извода, че законосъобразно съдът е приел, че признаването на фактите се подкрепя от събраните по делото доказателства за авторството на извършените престъпления по чл. 144, ал. 3 НК, независимо от обстоятелството за неграмотността на подсъдимия и действителните лица, помогнали за изписването на текстовите съобщения. Забранените за ползване в затвора на осн. чл. 97, т. 3 ЗИНЗС мобилни телефони и сим-карти не са иззети по предвидения в НПК ред, а по правилата чл. 95 ЗИНЗС. Законното основание за изземването, съпоставено с приложените по делото разпечатки от мобилните оператори и свидетелските показания на пострадалите и останалите свидетели, води до приетия извод, че В. е автор на извършените престъпления. Ето защо, законосъобразно съдът по изричното искане на подсъдимия и неговия защитник е приел делото да се разгледа по съкратената процедура. Въззивният съд не е нарушил задължението си по чл. 314, ал. 1 НПК да провери изцяло правилността на присъдата, независимо от основанията посочени от жалбоподателя В.. Същият, обаче, е бил ограничен в рамките на направеното от подсъдимия признаване на фактите, отразени в обвинителния акт, съответно от диференцираната процедура по глава ХХVІІ НПК и т. 8 от ТР № 1/09 от 06.04.09 год. по т.д. № 1/08 год. При процедурата по чл. 372, ал. 4 НПК първоинстанционният и въззивният съд не могат да допускат и събират доказателства, които са несъвместими с признатите от подсъдимия положения по обвинителния акт. При проверката на първоинстанционната присъда, постановена след надлежно проведено на осн. чл. 372, ал. 4 НПК съкратено съдебно следствие, е недопустимо втората инстанция да реши делото на основата на фактически положения, различни от изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт. При това, не е задължително да се пресъздават от въззивния съд отново признатите факти, ако те не водят до друг правен извод за вината на подсъдимия или имат значение за конкретната му наказателна отговорност. Изрично следва да се отбележи, че в разпоредбата на чл. 373, ал. 3 НПК, касаеща мотивите, законодателят е предвидил, че съдът приема за установени обстоятелствата, изложени в обвинителния акт, като се позовава на направеното самопризнание и на доказателствата, събрани на досъдебното производство, които го подкрепят. В оправдателната част на диспозитива на съдебното решение съдът е пропуснал да посочи и б. „б” на чл. 29, ал. 1 НК. Касае се до техническа грешка, която не внася съмнение във волята на окръжния съд, поради което не съставлява съществено процесуално нарушение. Отразените в обвинителния акт фактически обстоятелства, признати от В., водят до законосъобразния извод, че от обективна и субективна страна той при условията на опасен рецидив е измамил пострадалите П. Б., Л. Х., Д. Р. и Д. В., при което им е причинил вреда в посочения размер. Какви са били обществените, социални или психологични предпоставки пострадали с високо образование да се поставят в такава ситуация в случая са без значение за наказателната отговорност на В.. Законосъобразно е ангажирана и отговорността му по чл. 144, ал. 3 НК спрямо П. Б. и Л. Х. с оглед характера на отправените заплахи и тяхната интензивност и проявената от осъдения упоритост. При това не са налице предпоставките за оправдаването на В.. Определените на осъдения наказания не са явно несправедливи, а след направената от въззивната инстанция корекция на наказанията по чл. 221, пр. 2 НК, вр. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. б. „а” и „б” НК и общото такова по чл. 23, ал. 1 НК са и съобразени с чл. 58, ал. 1 НК. Болестното състояние на В., свързано с очно заболяване може да бъде лекувано и при условията на лишаване от свобода. Във връзка с посочените съображения, не са налице основания за оправдаването на осъдения, изменяване на въззивното решение или връщане на делото за ново разглеждане, поради което искането за възобновяване е НЕОСНОВАТЕЛНО. Водим от горното и на осн. чл. 425, ал. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането от страна на осъдения Б. П. В. за възобновяване на ВНОХД № 217/13 год. по описа на Ловешкия окръжен съд. Решението не подлежи на обжалване. За решението да се уведоми Административен съд София – град, второ отделение, 25-и състав по административно дело № 3121/13 год., във връзка с приложеното по ВНОХД № 217/13 год. на ОС – гр. Ловеч, Медицинско експертно досие /МЕД/ на Б. П. В.. ПРЕДСЕДАТЕЛ:.............................................. ЧЛЕНОВЕ: 1. ..................................... 2. …………………………..