О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 243

София, 02.06.2022 година

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 05 април две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 5043 /2021 година
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. В. К., В. Г. К. и Г. В. К. против решение № 260919 от 16.07.2021г. по гр.д.№ 2825/2020 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е отменено решение № 1293 от 13.12.2020 г. по гр.д.№ 16214/2018 г. на Пловдивски РС и вместо това е признато за установено по отношение на касаторите, че ищците А. И. К. и Д. М. К. са собственици на реална част с площ 36,32 кв.м., заснета в очертанията на УПИ ..... от кв. ....по плана на [населено място], заключена между изградената ограда и т. 1,2 и 5, защрихована в скица № 6 към СТЕ, която е неразделна част от решението и ответниците са осъдени да предадат владението на тази част на ищците.
В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 181 ЗТСУ /отм/ и чл. 200 ЗУТ, нарушение на процесуалните правила – чл. 146 ГПК и необоснованост на извода, че ответниците не са придобили по давност спорната площ.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Твърди се противоречие със съдебната практика, защото съдът не е дал указания на ответниците по направеното от тях възражение за придобивна давност във вр. с приложението на чл. 181 ЗТСУ /отм/, и защото съдът не е отчел, че на ответниците е непротивопоставимо решението от 16.07.1991 г. Така е формулиран въпроса за задължението на съда да даде отговор на всички възражения на страните. Втория въпрос е свързан със задължението на съда да обезпечи правилното приложение на материалния закон при разглеждане на спора като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и укаже на страните необходимостта да ангажират съответните доказателства. По този въпрос се твърди противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответниците по касация А. И. К. и Д. М. К. оспорват жалбата и допускането до касационен контрол, тъй като нормата на чл. 181 ЗТСУ /отм/ е неприложима към направеното възражение за придобивна давност, текла от 1974 г., както и предпоставките на нормата на чл. 200 ЗУТ, на която касаторите не са се позовавали в хода на производството. Затова ответниците по касация считат, че формулираните въпроси са неотносими към изхода по спора, а резултата от решението е съобразен със съдебната практика за придобиване на реална част от парцел, поради което молят да не се допуска касационен контрол.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
По делото е установено:
Ищците се легитимират като собственици на УПИ.....от кв. ....по плана на [населено място], обл. Пловдивска с н.а. № .... г. на СВп. при РС-Пловдив. Процесното место заема западната част от този УПИ и е заключено между западната му граница и изградената масивна ограда от ответниците около 1986 г. Безспорно е, че се владее от ответниците. Съседният от запад УПИ .... от кв. ....е собственост на ответниците, придобит с н.а. № .... г., н.а. № ..... г. на СВп. и н.а. № ..... г.
От СТЕ се установява, че първият рег. план на [населено място] е от 1944 г. и е действал до 1977 г. По този план имот .....е принадлежал на праводателя на ответниците и за него е отреден п. ....., а имот .... – на праводателите на ищците, за който е бил отреден п. ...... В очертанията на двата е включен път / защтрихованата част на скица № 1/ Ответниците представят заповед № 53/31.01.1974 г., с която е изменен регулационния план на основание чл. 93 ППЗТСУ/отм/, която касае имоти ......, .....и .....и конкретно предвижданията за парцели ....,..... и ....., като границата между тях минава по червената линия./ л. 49 и 50-чернобяло копие/ Върху скицата е изразено съгласие за това изменение с положени подписи на изброени лица, между които не може да се установи дали са собствениците на парцел V -311. /На това основание регулационния план може да се изменя едностранно и да се противопоставя на пряко засегнатите собственици – чл. 93, ал.2 ППЗТСУ./ Границата между парцелите минава по права линия. Така с изменението от 1974 г. на плана от 1944 г. се предвижда придаване по регулация от имот .....към парцел ..... – площта заключена между т. 3,4 и 5 на скица 3 / л. 93 от делото на РС/ Ответниците не твърдят да е приложена регулацията относно придаваемите места от имот .....към парцел ....., а считат, че по силата на даденото съгласие за изменение на регулацията, тя автоматично е приложена. Нормата обаче не предвижда това, а само, че едностранното изменение е противопоставимо на засегнатите собственици – чл. 93, ал.2 ППЗТСУ /отм/. Следващият регулационен план е от 1977 г., с който имот ....е заснет с пл. № ....и за него е отреден п....., а имот .....е заснет с пл. № .....и за него е отреден п. ...... По този план дворищнорегулационната граница между двата парцела минава по имотната граница, т.е. няма придаваеми места по регулация, но няма припокриване с границите, определени със заповедта от 1974 г., начертана с червено в скица № 5 към заключението / л. 95/. В плана е показано наличие на паянтова ограда по линията 1-2 и полумасивна по линията 1-5. Това е линията по регулационния план от 1977 г., а не по изменението от 1974 г. /виж скица 5 и точки 6 и 7 от заключението. През 1988 г. е изготвен проект за изменение на регулационния план, но той е обжалван пред Пловдивски окръжен съд. С решение от 16.07.1991 г. по адм.д.№ 452/1990 г. е изменен дворищнорегулационния план на [населено място], одобрен със заповед № 273/17.06.1988 г. относно предвижданията за парцел ..... и п. ...... по начина, показан на скицата, неразделна част към решението. В цветен вариант тя е показана като скица № 7 към заключението / л. 103/ и от нея е видно, че отпада границата, показана с червено, която е навътре в имот ......и съобразно това изменение, регулационната граница минава с чупка по предишните регулационни граници, явяваща се имотна граница по новия план, съгласно чл. 33, ал.1 ЗТСУ /отм/ и няма придаваемо място.
По жалба на ищците и била издадена заповед за премахване на материализираната на место в имота на ищците масивна ограда. С решение № 243/06.02.2012 г. по адм.д.№ 2956/2011 г. е отменена заповедта за премахване с мотив, че оградата е строеж, който е реализиран преди 1987 г. и тъй като местонахождението й е било съобразено с предвижданията на плана към момента на изграждането й / т.е. преди 1988 г./ съдът е приел, че е търпим строеж по смисъла на пар.16 ЗУТ. Това решение няма отношение към правото на собственост и настоящия спор.
Първата инстанция е уважила иска, като е приела, че е основателно възражението за придобивна давност, заявено от ответниците, защото е прието за безспорно, че ответниците владеят процесната спорна площ, а за придобиване по давност не е пречка заявеният отказ от иска, който ответниците са направили по предходно дело, по което те са били ищци за същата площ.
Въззивната инстанция е приела, че спорната площ е част от купеният от ищците УПИ по действащият регулационен план. Като правилен е приет извода на първата инстанция, че въпреки заявеният отказ от предходен иск от ответниците за същата площ, те могат да заявят възражение за придобивна давност, тъй като няма идентичност между предходното дело и настоящия спор. Съдът е преценил като неоснователно възражението на ответниците за придобивна давност предвид нормата на чл. 59 ЗТСУ /отм/, забраняваща придобиване по давност на реални части от парцели при действието на ЗТСУ /отм/ Съдът е приел, че е неприложим с оглед периода на владение и нормата чл. 181, ал.1 ЗТСУ/отм/, който предвижда запазване действието за изтеклата давност до влизане в сила на този закон. Съдът е приел, че нормата на чл. 200 ЗУТ предвижда възможност за придобиване по давност на реални части от съседни парцели, но само при определени предпоставки, които също не са налице.
Съгласно приетото в т.2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивната инстанция не следи служебно за допуснатите от първата инстанция процесуални нарушения при изготвяне доклада по делото /чл. 269, изр. 2 ГПК/. Касаторите са били въззиваеми. В отговора на възивната жалба, те са могли да се позоват на допуснати пропуски на първата инстанция при изготвяне на доклада, но видно от съдържанието на отговора, в него няма такова заявено оплакване или довод. Поради това въпросът в изложението за задължението на съда да обезпечи правилното приложение на материалния закон при разглеждане на спора като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и укаже на страните необходимостта да ангажират съответните доказателства не е разрешен в противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Другият формулиран въпроса, по който се твърди противоречие със съдебната практика е за задължението на съда да даде отговор на всички възражения на страните. В отговора на възивната жалба, касаторите са се позовали на нормата на чл. 181 ЗТСУ /отм/ и на чл. 200 ЗУТ. Въззивната инстанция е обсъдила тези доводи и е приела, че тези норми са неприложими защото не са налице предпоставките, визирани в тях.
Нормата на чл. 181 ЗТСУ допуска придобиване по давност на реална част от парцел, но само ако давността е изтекла до влизане в сила на ЗТСУ, т.е. до 1973 г., а касаторите са се позовали на придобивна давност за период след издаване на заповедта от 1974 г., което сочи на неприложимост на този текст и в този смисъл е изводът на възивната инстанция.
Процесната площ не отговаря на изискванията за самостоятелен УПИ по чл. 19 ЗУТ, поради което е неприложим чл. 200, ал.1 ЗУТ. Относнно изключението в чл. 200, ал.2 ЗУТ, съдебната практика приема, че то е приложимо само в хипотеза на присъединяване към съседен имот по реда на чл. 17, ал. 2, т. 2 ЗУТ, /към който изрично препраща текста/, при първоначално урегулиране на територията. С регулацията по чл. 17, ал. 2, т. 2 ЗУТ се извършва упълномеряване на поземлени имоти, които не отговарят на изискванията на чл. 19, чрез придаване към тях на части от съседни имоти. В тези случаи регулацията няма отчуждително действие /за разликата от дворищнорегулационния план при ЗТСУ (отм.), тъй като е предвидено доброволно уреждане на промяната в собствеността. Преди одобряването на плана в общината следва да се представи предварителен договор за прехвърляне на собствеността върху придаваемите части с изискване за нотариална заверка на подписите като форма за действителност – чл. 17, ал. 3 ЗУТ. Само при наличие на такъв договор се одобрява планът по чл. 17, ал. 2, т. 2 и т. 3 ЗУТ. След одобряването на плана се сключва окончателен договор за прехвърляне на собствеността върху придаваемите части от съседния имот. В случай, че не бъде сключен окончателен договор, чл. 200, ал. 2 ЗУТ предвижда възможност за придобиване по давност на придадените с регулацията по чл. 17, ал. 2, т. 2 части от съседния имот. /В този смисъл решение № 102/30.05.2016 г. по гр. д. № 5728/2015 г. на ВКС, I гр. о.; решение № 67/16.06.2017 г. по гр. д. № 3533/2016 г. на ВКС, II гр. о., решение № 105/12.11.2018 г. по гр. д. № 3109/2017 г. на ВКС, I гр. о./.
С решение № 154/21.12.2020 г. по гр. д. № 4689/2019 г. на ВКС, I гр. о. е прието, че изключението в чл. 200, ал.2 ЗУТ е приложимо и в хипотеза на присъединяване към съседен имот в хипотезата на чл. 15, ал. 3 ЗУТ. Тъй като при действието на ЗУТ планът за регулация няма отчуждително действие, за упълномеряване на поземлени имоти, които не отговарят на изискванията на чл. 19 ЗУТ, се включват към тях части от съседни имоти, като е предвидено доброволно уреждане на промяната в собствеността. То приключва и в този случай със сключване на окончателен договор. В случай, че предвидената процедура не приключи със сключване на окончателен договор, но има осъществено владение в срок от 10 години върху придадените с плана части от съседния имот, те могат да бъдат придобити по давност на основание чл. 200, ал. 2 ЗУТ.
В случая имотите на страните са урегулирани и за да се придобие реална част от съседен парцел е приложим реда по чл. 15, ал.3 ЗУТ, т.е. последното решение. Касаторите обаче, като ответници по иска не са твърдели в отговора на исковата молба да са извършвани каквито и да е действия за изменение на дворищно-регулационния план при действието на ЗУТ по реда на чл. 15 ЗУТ – да се е стигнало до сключване на окончателен договор и ищците да са отказали да сключат такъв. При липса на твърдения за осъществили се факти, съдът няма задължение да дава указания за навеждане на такива. Касаторите са твърдели придобивна давност, текла от 1974 г. и същевременно приложение на регулацията с издаване на тази заповед на основание чл. 93 ППЗТСУ /отм/ Изменението по този ред може да е и едностранно и то не доказва приложение на предвижданията за изменение на дворищно регулационния план по един от начините, посочени в ТР № 3/1993 г. на ОСГК на ВС. С този тълкувателен акт е прието, че дворищноригулационния план има отчуждително действие, но от нормата на чл. 33, ал.1 ЗТСУ /отм./ е изведено правилото за условното действие на това отчуждаване – ако регулацията бъде приложена. Възивното решение не противоречи на тази задължителна съдебна практика до колкото касаторите не са доказали изпълнение на условията за заемане на спорната площ, в какъвто смисъл е и последващото изготвяне на плана от 1977 г. и изменението на плана със съдебното решение по административния спор от 1988 г.. Обстоятелството, че в решението не са вписани собствениците на посочените парцели не означава, че това решение не ги обвързва. Решенията по административни спорове са задължителни за административните органи и за гражданския съд /чл. 302 ГПК/
В обобщение не са налице наведените основания за допускане до касационен контрол, поради което не се допуска касационно обжалване.
На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответниците по касация следва да се присъдят претендираните от тях деловодни разноски за настоящото производство в доказаният с договора за правна помощ размер 650 лв. За получаването на тази сума, пълномощникът им е направил изявление в отговора на касационната жалба.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260919 от 16.07.2021г. по гр.д.№ 2825/2020 г. на Пловдивски окръжен съд по касационна жалба, подадена от Р. В. Крушева, В. Г. К. и Г. В. К.
Осъжда В. К., В. Г. К. и Г. В. К. и тримата от [населено място], [община], обл. Пловдивска да платят на А. И. К. и Д. М. К. деловодни разноски за настоящото производство в размер на 650 лв.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: