Решение на Върховен касационен съд ІІІ г.о 6
Р Е Ш Е Н И Е
№ 37
С., 25.02. 2014 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети февруари, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
при секретаря Райна Стоименова и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията С. Д. гр.д. № 3948 по описа за 2013 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Д. В. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Е. Ф. от АК-С., против въззивно решение № 516 от 28.02.2013 г., постановено по в.гр.д. № 2076/2012 г. на Софийски апелативен съд, с което като е отменено решение № 1779 от 14.03.2012 г. на Софийски градски съд, І-4 с-в, постановено по гр.д. № 4305/2007 г., е отхвърлен предявеният от В. Д. В. срещу Министерство на отбраната [населено място], иск с правно основание чл. 255 ГПК/отм./, за признаване за установено, че сумата по изпълнително дело № 552/2005 г. на СИС при Дупнишкия районен съд в размер на 32 955,95 лв. не се дължи, поради следхождащо издаването на изпълнителния лист плащане на задължението. Претендира се отмяна на въззивното решение като неправилно на основание чл. 281, т. 3 ГПК. В съдебно заседание пълномощникът на касатора адв. Ф. поддържа оплакването си за неправилност на решението, поради нарушаване на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, с искане за неговата отмяна и уважаване на иска с правно основание чл. 255 ГПК/отм./. Подробни съображения излага в писмена защита.
С определение № 1122 от 11.11.2013 г. по делото е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по материалноправните въпроси от значение за изхода на спора - какъв е характерът на обезщетението, което се заплаща на основание чл. 249, ал. 2 З./отм./ на съпругата, децата и родителите на кадрови военнослужещ, загинал по време на военната служба и приложими ли са правилата по ЗЗД за деликтната отговорност към обезщетенията, дължими от ведомството на основание чл. 249 З./отм./, както и съществува ли правно основание длъжникът-деликвент, осъден с влязъл в сила съдебен акт да заплати определен размер обезщетение за неимуществени вреди, да бъде задължен да заплати втори път обезщетение за същите причинени от него вреди по регресен иск на ведомството по чл. 249, ал. 7 З./отм./.
Ответникът по касационната жалба, Министерство на отбраната [населено място], не изразява становище по нея.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като взе предвид данните по делото и като провери правилността на въззивното решение на основание чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предявеният отрицателен установителен иск е неоснователен, тъй като ищецът-деликвент дължи плащане на близките на пострадалия и на Министерство на отбраната по силата на различни законови разпоредби и това плащане е установено от различни влезли в сила съдебни решения. Тъй като липсва идентичност в задълженията и ищецът дължи на МО обезщетението по признатото от съда регресно притезание на МО, като изплатеното частично от застраховател и частично от деликвента обезщетение по изп.д. № 494/02 г. по описа на СИС при Дупнишкия районен съд не погасява признатото с решение по гр.д. № 2173/2004 г. по описа на САС право на регрес на МО.
По поставените материалноправни въпроси настоящият състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че пострадалият от деликт, респ. при смърт - неговите наследници, има вземане за обезщетение за причинените вреди. Задълженият по това вземане е причинителят на вредата съгласно чл. 45 ЗЗД, който се явява главен длъжник на пострадалия. В зависимост от конкретните правоотношения било на причинителя, било на пострадалия, било на жертвата с трети лица, е възможно за тези лица да възникне отговорност за изплащането на пострадалия на част или на цялото дължимо от причинителя обезщетение. Независимо от основанието, пораждащо отговорността на третите лица, те отговарят за чуждо поведение или за вреди, причинени от друг/тяхната отговорност е гаранционно-обезпечителна/, поради което пострадалият може да получи обезщетението само веднъж и в размера, дължим от причинителя, а третото лице, изплатило обезщетението на пострадалия има регрес към причинителя, освен ако от договорните отношения между причинителя и третото лице не следва друго. Когато изплатеното на пострадалия обезщетение е за вреди от деликт, правното основание на което му е изплатено обезщетението е без правно значение – обезщетението може да е изплатено пряко от деликвента на основание чл. 45 ЗЗД или от възложителя на работата на основание чл. 49 ЗЗД, от работодателя на основание чл. 200 КТ, или по силата на предвидената отговорност по З., ЗМВР и пр. закони, в които е уредена отговорността на ведомството за вреди от деликт. Обезщетението, което се изплаща на основание чл. 249, ал. 1 и ал. 2 З./отм./ от военното ведомство на военнослужещия или на наследниците му поради телесно увреждане или смърт, е обезщетение за вреди от непозволено увреждане, поради което ведомството разполага с иска по чл. 249, ал. 7 З./отм./ срещу лицето, виновно причинило увреждането. Това е така, тъй като в закона – чл. 249, ал. 6 З./отм./ е предвидена възможност в тези случаи правоимащите да могат да търсят обезщетение по общия исков ред, като в този случай ведомството дължи обезщетение за разликата между присъдената сума и получените обезщетения. Самото право на ведомството на регресен иск, което е аналогично на чл. 54 ЗЗД, също доказва, че обезщетението по чл. 249, ал. 2 З./отм./ по правния си характер е обезщетение за вреди от непозволено увреждане. Съгласно разпоредбите на чл. 45 – чл. 54 ЗЗД, определящи границите на деликтната отговорност, всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Тъй като престъплението винаги е деликт, извършителят се явява главен длъжник по отношение на пострадалия относно дължимото обезщетение за причинените вреди като законът е въвел безусловният принцип за еднократност на обезвредата, която се извлича и от регресната отговорност на причинителя на вредите спрямо понеслия гаранционна отговорност за тях/чл. 54 ЗЗД, чл. 202 КТ, чл. 249, ал. 7 З./отм./ и др. При няколко отговорни за вредите от деликта на различни основания лица, пострадалият може да избира срещу кого да насочи иска си за обезвреда. Такава му се дължи еднократно от избраното лице като той не може да иска два или повече пъти обезщетение за едни и същи вреди до изчерпване на лицата, отговарящи за тях именно във връзка с посочения по-горе принцип за еднократност на обезвредата.
При така дадените отговори на поставените правни въпроси, настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС намира, че касационните оплаквания срещу въззивното решение са основателни.
По делото е установено, че с присъда № 12 от 24.04.2002 г., влязла в сила на 27.05.2002 г. на Кюстендилския окръжен съд, постановена по НОХД № 427/2001 г. касаторът е осъден да заплати на наследниците на кадровия военнослужещ К. Л. В./съпруга, деца и родители/ общо сумата от 44 000 лв. като обезщетение за претърпени от тях неимуществени вреди, в резултат от причинено от него ПТП, в резултат на което е настъпила смъртта на общия им наследодател. На гражданските ищци са издадени изпълнителни листове и е образувано от СИС при Районен съд – Дупница изпълнително дело № 494/2002 г., по което напълно са изплатени на взискателите всички дължими суми общо в размер на 44 240 лв. и с разпореждане от 26.04.2006 г. на съдия изпълнител М. Д. изп.д. № 494/2002 г. е прекратено поради изпълнение. Установено е, че с решение от 28.06.2005 г. по гр.д. № 2173/2004 г. Софийският апелативен съд е осъдил касатора да заплати на Министерство на отбраната сумата от 32 955,95 лв., ведно със законната лихва върху нея, на основание уважен регресен иск по чл. 249, ал. 7 З./отм./ затова, че на същите наследници на К. Л. В., който е бил кадрови военнослужещ/съпруга, деца и родители/ МО е изплатило на 21.12.1998 г. обезщетение на основание чл. 249, ал. 2 З./отм./ за причинената от касатора смърт, като за тази сума е образувано изп.д. № 552/2005 г. от СИС при Районен съд – Дупница. Формираният в обжалваното решение на въззивния съд извод, че касаторът-ищец по делото дължи и второто плащане, тъй като плащанията са по силата на различни законови разпоредби и различни съдебни решения, както и че липсва идентичност в задълженията, поради което изплатеното от деликвента обезщетение по изп.д. № 494/2002 г. не погасява дължимото от него на основание регресен иск по изп.д. № 552/2005 г., е неправилен, тъй като е в нарушение на основния принцип за еднократност на обезвредата при непозволено увреждане. Това е така, тъй като обезщетението по чл. 249, ал. 2 З./отм./ дължимо от военното ведомство на наследниците на военнослужещия при смърт е обезщетение за вреди от непозволено увреждане и тъй като при деликт главен длъжник е прекият причинител, то платилият обезщетението на друго основание, в случая Министерство на отбраната по силата на чл. 249, ал. 2 З./отм./, е бил длъжен да го уведоми за извършеното плащане, за да може той в наказателното производство при предявен от пострадалите граждански иск да направи своите правопогасяващи възражения, за да не бъде осъден да заплати два пъти обезщетение за един и същи деликт. По делото липсват данни за наличието на такова уведомяване, деликвентът като главен длъжник е бил добросъвестен и е изплатил изцяло на пострадалите присъденото им обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди в резултат от смъртта на техния наследодател, причинена от ищеца, поради което липсва законово основание да заплати втори път по пътя на регреса обезщетение за същите неимуществени вреди, които вече е обезвредил.
Несъобразявайки изложеното, въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК и постановено ново решение по съществото на гражданскоправния спор, с което отрицателният установителен иск с правно основание чл.255 ГПК/отм./ за недължимост на сумата от 32 955,95 лв. спрямо ответното ведомство се уважи като основателен.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на касатора-ищец по делото следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за всички инстанции общо в размер на 3 559 лв.
По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло въззивно решение № 516 от 28.02.2013 г., постановено по в.гр.д. № 2076/2012 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 2 състав.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 255 ГПК/отм./, че В. Д. В., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], не дължи на Министерство на отбраната – Поделение 24900 с адрес: [населено място],[жк], [улица], сумата от 32 955,95 лв./тридесет и две хиляди деветстотин петдесет и пет лева и деветдесет и пет стотинки/, ведно със законната лихва върху нея, считано от 05.06.2001 г., присъдена на основание чл. 249, ал. 7 З./отм./ с решение по в.гр.д. № 2173/2004 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Министерство на отбраната – Поделение 24900, [населено място],[жк], [улица]да заплати на В. Д. В. от [населено място] направените разноски по делото в размер на 3 559 лв./три хиляди петстотин петдесет и девет лева/.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : |