Р Е Ш Е Н И Е № 507 гр. София, 06 февруари 2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети ноември две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ружена Керанова ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Блага Иванова при секретар Даниела Околийска и в присъствие на прокурора Красимира Колова, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1725/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната проверка се извършва по жалби на частния обвинител и граждански ищец Г. П. С., чрез повереника му адв. Б. – К. от С. адвокатска колегия и на подсъдимия В. Г. С., чрез защитника му адв. Д. от същата Адвокатска колегия, подадени срещу решение № 501 от 29 юни 2012 година на Софийския апелативен съд, по внохд № 486/2010 година, с което е изменена присъда № 24а от 03 април 2007 година на Софийски градски съд, НО, 11 състав, постановена по нохд № 222/2002 година по описа на този съд. В жалбата на частния обвинител и граждански ищец С. се възразява извършеният от въззивния съд доказателствен анализ и формираните в резултат изводи по фактите, което е довело до неправилни правни изводи и преквалифициране на деянието по чл. 119 от НК. Това ангажира отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Възразява се и размерът на присъденото обезщетение. Претендира се отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. В жалбата на подсъдимия С. е релевирано отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Заявено е неправилно приложение на закона, при надлежно установени по делото факти от кръга на подлежащите на доказване, като тази неправилност произтича от отказа на съда да приеме наличие на хипотезата на чл. 15 от НК, на което основание подсъдимият следва да бъде оправдан. Размерът на присъденото обезщетение е преценен като завишен и се претендира неговото намаляване, доколкото не се приеме тезата за наличие на случайно деяние и оправдаване на подсъдимия по повдигнатото му обвинение. В съдебно заседание пред ВКС частният обвинител и граждански ищец Г. С. не участва лично, редовно призован. Представлява се от повереника си - адв. К., която поддържа касационната жалба при заявените в нея отменителни основания и доводи в тяхна подкрепа. Подсъдимият В. С. също не участва лично. Представлява се от защитника си - адв. Д., която поддържа касационната жалба при ангажираното в нея касационно основание и доводи, които го подкрепят. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата на подсъдимия и основателност на жалбата на гражданския ищец относно размера на присъденото обезщетение, който се преценява като занижен, защото не удовлетворява критериите за справедливост. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С присъдата на първоинстанционния съд подсъдимият В. Г. С. е признат за виновен в това, че на 13. 07. 2000 година, в [населено място], умишлено е умъртвил С. Г. С. (починал на 18. 07. с. г.), поради което и на основание чл. 115 от НК и при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, е осъден на три години и шест месеца лишаване от свобода, при първоначален „общ” режим на изтърпяване. Подсъдимият е оправдан по повдигнатото му, по реда на чл. 287 от НПК, обвинение по чл. 116, ал. 1, т. 6 във вр. чл. 115 от НК. Осъден е да заплати на гражданския ищец Г. С. обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 20 000 лева, заедно със законните последици. Искът е отхвърлен до пълния му размер от 60 000 лева като неоснователен и недоказан. Присъдени са направените по делото разноски и дължима държавна такса, като са възложени в тежест на подсъдимия С.. В производство, инициирано по протест на прокурор при С. градска прокуратура и по жалби на подсъдимия С. и на частния обвинител и граждански ищец С., е постановен атакуваният сега по касационен ред въззивен съдебен акт, с който първоинстанционната присъда е изменена, като: - деянието е преквалифицирано по чл. 119 от НК, - на основание чл. 12, ал. 4 от НК подсъдимият С. не е наказан и - определен е начален момент на дължима лихва върху присъденото обезщетение, считано от 18. 07. 2000 година. Присъдата е потвърдена в останалата й част. Присъдени са направените пред въззивната инстанция разноски. Така постановеното решение е било предмет на касационна проверка по н. д. № 582/2009 година на ВКС, І н. о., като с решение № 545 от 13 юли 2010 година, тази инстанция е отменила решението на въззивния съд и е дала конкретни указания по събиране, проверка и оценка на доказателствата, които указания имат за цел отстраняване на допуснати нарушения на процесуалните правила в доказателствената дейност на въззивния съд, преценени като съществени, защото са компрометирали изводите по фактите, основавайки ги на предположения, възпрепятствали са разкриването на обективната истина по делото и са опорочили начина на формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд. Едва след отстраняване на тези нарушения и на базата на надлежна доказателствена основа, е възможно правилното приложение на съответната материално-правна норма, което в рамките на това производство няма как да бъде проверено. В изпълнение на дадените указания, при новото разглеждане на делото са допуснати и приети заключения на строителна (експерт Ч.), геодезична (експерт Б.) и комплексна физикохимическа и балистична (експерти М. и А.) експертизи, допуснати са и разпитани свидетелите Ст. Т. и Р. С.. При събраните нови доказателства и извършен собствен доказателствен анализ, съставът на въззивния съд е достигнал до идентични с тези на предходния съдебен състав изводи по фактите, което е възможно и допустимо, но само ако анализът включва всички относими и съществени за разкриване на обективната истина по делото доказателствени източници и тяхната оценка по действителното им съдържание, какъвто не е настоящият случай. Поради това, в рамките на настоящата касационна проверка са направени идентични оплаквания и искания. Не е подаден касационен протест срещу въззивното решение. В жалбата на частния обвинител и граждански ищец С. отново се оспорва доказателствената дейност на съда и съдържанието на въззивния съдебен акт, който се твърди, че е непълен, защото не посочва основанията за отхвърляне на доводите във въззивната жалба, както изисква разпоредбата на чл. 339, ал. 2 от НПК. Въпреки събраните на проведеното съдебно следствие доказателства, въззивното решение не съдържа, според жалбоподателя, отговори на редица важни за обективната истина по делото въпроси, напр. за преодоляването на оградата на имота от пострадалия, за навлизането му значително навътре в двора, за мотивацията, за нападението, за установяването на състояние на страх у подсъдимия, за втората намерена на улицата гилза от пистолета на подсъдимия, за пренасянето на пострадалия до колата и пр. Всичко това, според повереника, е пряко относимо към съществения въпрос за мястото на престъплението и за наличието/липсата на осъществено нападение от страна на пострадалия. Обобщено, повереникът намира съществения дефект на въззивното решение в основаването на изводите по фактите главно, дори единствено, върху обясненията на подсъдимия, които определя като противоречиви и нелогични, както и в игнориране и превратно оценяване на останалите доказателствени източници по делото (напр. показанията на свидетелите Е., В., Д. и пр.). Твърди, че в резултат на тези нарушения са формирани неверни изводи по фактите, довели до неправилни изводи по правото относно приложимия материален закон. Защитата на подсъдимия С. възразява единствено приложението на материалния закон и не оспорва приетите за установени по делото факти. Претендира оправдаването на подсъдимия при хипотезата на чл. чл. 15 от НК, на която сочат данните по делото. Доколкото жалбата на частния обвинител и граждански ищец съдържа възражения за надлежността на формираните от въззивния съд фактически изводи, тези възражения следва да бъдат обсъдени преди останалите, защото проверката за правилното приложение на закона е възможна само при констатации за надлежно установени факти от кръга на подлежащите на доказване. Както вече бе посочено, в дейността на съда по проверка и оценка на доказателствата по делото и при второто му въззивно разглеждане, се констатират подобни недостатъци, установени и от предходния касационен състав. Въззивният съд е структурирал отново и почти изцяло решението си около обясненията на подсъдимия, навеждайки доводи в тяхна подкрепа, изведени избирателно от други доказателствени източници. Може да се твърди, че целият доказателствен анализ се заключава само в последователно изследване и утвърждаване на тези обяснения, при който подход установените по делото обстоятелства са посочвани инцидентно и избирателно, а част са останали извън вниманието на съда. Няма съмнение, че начинът на построяване на съдебния акт и последователността на изложението, изцяло са въпрос на усмотрение на съдебния състав по делото, стига да съдържат изискуемите от закона анализ и оценка на доказателствата. Касационната инстанция отчита наличието на доказателствени проблеми по делото като резултат от пропуски в първоначалния му етап (напр. напълно лишеният от каквато и да било съдържателност и информативност първи протокол за оглед от 13. 07. 2000 година, л. 12 - 13 от ДП), както и от забавеното съдебно разглеждане на делото от първоинстанционния съд (през периода 2002 – 2007 година). На практика, доказателствата относно главния факт на процеса са предимно вторични според източниците си и възпроизвеждат преобладаващо обяснения на подсъдимия (напр. показанията на свидетелите В., Д.). Такъв процес на доказване изисква обстойна проверка на съдържанието на всеки наличен доказателствен източник чрез всички допустими от закона средства и изключително внимателен и задълбочен и обективен доказателствен анализ, за да бъде направен наистина единствено възможният извод относно главния факт на процеса, което в случая не е сторено. От гледна точка на подлежащите на доказване факти, ключовите и спорни по делото моменти са свързани с мястото на извършване на престъплението (на прострелването) и наличието на противоправно нападение на подсъдимия от пострадалия С.. Мястото на прострелването е от особено значение не само поради изначално важното обстоятелство на установеност на местопрестъплението, но и с оглед приетото от въззивния съд по приложението на нормата на чл. 12 от НК, че твърдяното нападение на пострадалия С. е целяло засягане не само неприкосновеността на личността на подсъдимия, но и на неговия имот (л. 12, абз. посл. от решението). Изводите си относно тези факти съдът е формирал на базата на обясненията на подсъдимия, което по принцип не е недопустимо, ако не игнорира и извращава други доказателства по делото и отчита особената процесуална природа на тези обяснения – като източник на преки доказателствени факти, но и като средство за защита. Въззивният съд се е отнесъл критично към отказа на първата инстанция да цени безусловно като достоверни тези обяснения (л. 7 от решението). Излагайки своите съображения в обратен смисъл, този съд обаче е подходил некоректно (или „щадящо” според предходния състав на ВКС, валидно и в случая) към тяхното съдържание, търсейки опора в други доказателства по делото, които обаче е ценил не по действителното им съдържание. Преди всичко, настоящият състав не споделя дефинирането на обясненията на подсъдимия като „ясни и логични”, защото това не намира опора в доказателствата по делото. Първоначално С. е отказал да дава обяснения по делото, възползвайки се от правото си за това (протоколи на л. 54-56 от ДП). В., неговата съпруга също се е възползвала в процеса от правото си да откаже да свидетелства по делото, въпреки че съдът е формирал изводи за факти, които само тя би могла да съобщи (л. 6 от решението). В първото редовно съдебно заседание на 16. 03. 2004 година (л. 296 от съдебното дело на първата инстанция) подсъдимият отново е отказал да дава обяснения. Всъщност, единствените надлежни обяснения на подсъдимия са депозирани в с. з. на 03. 04. 2007 година (л. 507 от първоинстанционното съдебно дело), преди съдебните прения и решаването на делото по същество с постановената в същия ден присъда. Внимателният прочит на съдържанието им не би могъл да ги определи като ясни и логични. Единственото обяснение във връзка с нападението е „... той започна да ме рита...”, без обаче да е конкретизирано по какъвто и да било начин и без данни по делото за видими следи от това или за направено оплакване в този смисъл, въпреки пребиваването на подсъдимия в болнично заведение при отвеждането на пострадалия веднага след инцидента. Тези обяснения не съдържат данни как е пренесен пострадалият (който несъмнено е бил едър мъж по показанията на свид. С. – л. 38 от въззивното дело и на свид. Е. (М.) – л. 472 от първоинстанционното съдебно дело, данните от СМЕ на труп на л. 85 от ДП) на повече от 50 м. до автомобила и улицата, как е качен в него и пр. В тази насока изобщо не са съобразени констатациите на СМЕ (д-р Т., д-р Х., д-р Г.) и не са формирани изводи за състоянието на пострадалия предвид данните за голямо количество излив на кръв в гръдната и коремната кухини, съответно 1000 мл. и 1500 мл. Всички тези обстоятелства са останали вън от вниманието на съда, въпреки наличието на данни за тях. Липсата на анализ вероятно произтича от начина на структуриране на съдебния акт единствено около обясненията на подсъдимия, както бе посочено по-горе. Фактът на проникване на пострадалия в двора на подсъдимия е останал точно толкова хипотетичен и при това въззивно разглеждане на делото, колкото и при предходното. Опора за този извод съдът е намерил в съобщеното от подсъдимия и в предадената пак от него гилза от пистолета (протокол за доброволно предаване на л. 11 от ДП). Констатациите на съда за „намиране” на гилзата „при първия оглед” не кореспондират с данните по делото (л. 7, абз. 2 от решението). Първоначалният оглед е извършен рано сутринта на 13. 07. 2000 година от дежурен екип на СДВР и тогава не е намерена гилза (протокол на л. 12-13 от ДП). Едва при посещението на ОР Д. от ІІ РПУ, в следобедните часове, подсъдимият му е предал тази гилза с обяснението, че е намерена от него „...близо до торта на кокошките зад една ламарина.” (л. 11-гърба от ДП). Потвърждение в други доказателствени източници за намирането на гилзата на посоченото място, по делото напълно липсват. Назначените от въззивния съд строителна и геодезична експертизи не допринасят за изясняване на евентуално проникване на пострадалия в двора на подсъдимия. Те и не биха могли, защото техните заключения не са източници на доказателства или доказателствени средства. Възможностите за проникване в двора, при така установените ограда и заключени врати и физически данни за пострадалия, не са изследвани по експертен път. Но така или иначе, изводи в тази насока си остават основани на абсолютни предположения. По никакъв начин не е установен и не е обсъждан евентуалният мотив на пострадалия за преодоляване на висока ограда и заключена порта, за навлизане на повече от 50 м. навътре в двора на подсъдимия, при положение, че самото му минаване по улицата край двора е предизвикало реакцията на вързаното до оградата куче. Несъмнено е по делото намирането по надлежния ред на гилза от пистолета на подсъдимия на улицата, срещу малката входна врата и в близост до електрическия стълб (протокол за оглед на л. 32 от ДП). Тази гилза, както и предадената от подсъдимия като намерена в двора, биха могли да бъдат част от патрон, 9 мм., чийто куршум е намерен в тялото на пострадалия С. (СБЕ, експерти М. и А., л. 52 от въззивното дело). Това процесуално-следствено действие обаче е извършено от И. Д., оперативен работник във ІІ-ро РПУ на МВР, който впоследствие е разпитван като свидетел и неговите показания са поставени в основата на съдебния акт, като очевидно не е преценено наличието на евентуална пречка за това с оглед разпоредбата на чл. 118, ал. 2 от НПК. За да обясни тази втора гилза от пистолета на подсъдимия, намерена отвън на улицата, съдът твърде неубедително и избирателно се е позовал на показанията на свид. Е. (М.) и е приел, че преди около месец, на това място, подсъдимият е застрелял болно съседско куче (л. 9, аб. последен от решението). Съдържанието на показанията на тази свидетелка обаче е оценено превратно и не по действителното му съдържание. Тези показания не съдържат такива факти (л. 472 от първоинстанционното дело), а е заявено, че „... В. е застрелвал едно куче ... доста време преди случая.” Дори и така съобщено, това обстоятелство би следвало да бъде ценено в контекста на показанията й като цяло – за знанието й, че подсъдимият притежава огнестрелно оръжие, че пред нея не е стрелял с него, че пострадалият също е знаел за оръжието и т. н. Извън вниманието на съда са останали показанията на свид. В. (л. 302 и л. 447 от съдебното дело): „... Казаха ми бай В. и съпругата му, че са го видели до стълба... този, който е на улицата.”, „... пострадалият е паднал до трафопоста ... качен е в колата там, където е трафопоста...”. При изслушване на експерта З. (СБЕ) в с. з. на 19. 04. 2002 година на СГС, същият е дал разяснения относно посоката на изхвърляне на гилзата при стрелба и възможностите да се установи по експертен път мястото на извършването. Вярно е, че при разглеждане на делото от новия съдебен състав на СГС, разпитът на този експерт е абсолютно схематичен и не съдържа подобни пояснения (л. 296-гърба от съдебното дело), но съществуващата по делото възможност за проверка и установяване на местопрестъплението със значително по-голяма точност от настоящата, която се гради изцяло на предположения, изобщо не е използвана. Несъмнено, чрез експертно изследване не могат да се установяват факти по делото, но използването на възможностите на експертизата, основана на известни по делото факти и обсъждането на заключението на експертите съобразно останалата доказателствена съвкупност е задължително, независимо дали съдът е съгласен с него. Извън вниманието на съда е останало и заключението на тройната СППЕ (д-р К., д-р К. и Д. З.), чиито констатации и изводи се различават от тези на назначената при предходното въззивно разглеждане на делото СПЕ (л. 56 от внохд № 118/2009 година на САС, д-р И., д-р В.). Последната именно извежда състояние на уплаха и смущение у подсъдимия по време на деянието, за разлика от първата такава експертиза, направена през м. октомври 2000 година. Тези несъответствия между двете експертизи е следвало да бъдат изяснени и отстранени, най-малкото – обсъдени от съда, което не е направено. Горните констатации дават основание за извод за допуснати от страна на съда нарушения на правилата за проверка и оценка на доказателствата по делото, които нарушения са съществени, защото ограничават правата на страните в процеса и възпрепятстват правилното приложение на закона, доколкото въпросите за вината и отговорността са такива по установяване на фактическите положения (по доказването), а не само по приложението на материалния закон (по правната квалификация). Едва след направени надлежни и обосновани изводи по фактите, следва да се прецени и приложимият материален закон, като се съобразят доводите на страните, направени пред касационната инстанция и те получат своя убедителен отговор. Необходимо е да се съобрази и съдебната практика относно приложението на институтите на неизбежната отбрана, превишаване на пределите й, вкл. и когато това се дължи на уплаха или смущение с оглед установените по делото конкретни факти (ППВС № 12/1973 г., р. 105/90 г., І н. о., р. 158/94 г., І н. о., р. 169/92 г., І н. о., р. № 412/94 г., І н. о. и мн. др.). Поради това, атакуваният съдебен акт следва да бъде отменен и делото върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав на съда, при което да се съобразят направените по делото и изложени по-горе констатации. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 501 от 29 юни 2012 година на Софийския апелативен съд, по внохд № 486/2010 година. ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав, от стадия на съдебното заседание. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдия Блага Иванова по к. д. № 1725/12 Не съм съгласна с изложеното от мнозинството становище, че е допуснато съществено процесуално нарушение при анализа на доказателствата, което дава основание за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане. Считам, че при новото разглеждане на делото САС е изпълнил указанията, дадени в отменителното касационно решение, а извършеният анализ на доказателствените източници не страда от процесуални пороци. Верен е изводът, че обясненията на подсъдимия, които са пряк доказателствен източник, не са опровергани от другите, събрани по делото доказателствени източници. В показанията си св. В. е заявил следното: „Подсъдимият ни каза, че през нощта съпругата му е чула шум от прескачане на оградата и тя го е събудила, за да види какво става. Казала е, че някой влиза в двора. Той си е взел оръжието и е излязъл на двора и е видял младеж, който бай В. твърди, че го нападнал, станало е сборичкване и след това е прострелял младежа. Казаха ми бай В. и съпругата му, че са го видели до стълба. Това, което ми е останало в паметта, е, че са го видели до стълба, този, който е на улицата”. Считам, че тези показания не опровергават версията на подсъдимия за това, че инцидентът се е развил в двора на къщата, тъй като с оглед контекста на заявеното от св. В., твърдението, че подсъдимият и съпругата му са видели човека до стълба на улицата, следва да се отнесе към момента, предшестващ прескачането на оградата. От заключението на СПЕ е изяснено, че към момента на деянието подсъдимият се е намирал в състояние на силен страхов афект, довело до частична амнезия и неточност във възприятията. Това несъмнено има отношение при преценката за достоверността на обясненията му, израз на възприетото по време на инцидента. Прави впечатление обаче, че версията на подсъдимия, развита както пред полицейските служители, така и пред съда, е непроменена относно мястото на инцидента, посочено от него като двора на къщата. За да бъде отхвърлено това твърдение, следва да са налице други доказателствени източници, които да го опровергават, а такива, в случая, не са събрани. Заключението на Балистичната експертиза, че всяка от намерените гилзи би могла да бъде изстреляна от оръжието на подсъдимия, не оборва версията, че е стрелял срещу пострадалия в двора на къщата си. Твърдението, че подсъдимият е пренесъл пострадалия до колата си, подпомогнат от съпругата си и от самия пострадал, който е бил в съзнание, данни за което се съдържат в СМЕ, респективно, в обясненията на подсъдимия, също не може да се счита опровергано от останалите доказателствени източници. Установено е, че при постъпването си в болницата пострадалият е бил обут с кафяви обувки, които са различни от обувките, намерени в близост до съседна вила. С оглед заключението на Строителната експертиза не може да се счете оборено и твърдението, че пострадалият е прескочил оградата и е влязъл в двора. Известно е, че, за да бъде постановена осъдителна присъда по определено обвинение, то следва да е доказано по несъмнен начин. В случая, доказателствата, подкрепящи обвинението по чл. 115 НК, не са достатъчни, за да изпълнят изискването на чл. 303, ал. 2 НПК. Ето защо, считам, че въззивният съд не е допуснал нарушение на правилата за оценка на доказателствата, респективно, правилно е приложил материалния закон, поради което оспореният въззивен акт следва да бъде оставен в сила. Съдия: / Бл. Иванова /