Р Е Ш Е Н И Е № 33
Гр.София, 24.02.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети февруари, 2021 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТАТЯНА КЪНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
БИСЕР ТРОЯНОВ
При участието на секретаря ИВАНОВА
В присъствието на прокурора СИМОВ
Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.1017/20 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда №34/17.02.20 г., постановена от ГС-София /СГС/, НО, 21 състав по Н.Д.2411/19 г., подсъдимият П. Я. Я. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.116,ал.1,т.12,пр.1 вр.чл.115 вр.чл.29, ал.1, б.А и Б вр.чл.18,ал.1,пр.2 НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от петнадесет години, търпимо при първоначален строг режим.
Тази присъда е потвърдена с решение №10269/30.07.20 г., постановено от АС-София /САС/, НО, 5 състав, по В.Н.Д.507/20 г.
Срещу съдебния акт на въззивния съд е постъпила жалба с релевирани основания по чл.348,ал.1,т.3 НПК. Иска се или изменение на решението с намаляване на наказаниeто на основание чл.55 НК, или отмяна на същото и връщане на делото за ново разглеждане.
В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият и упълномощеният пред тази инстанция защитник поддържат жалбата. Въпреки това се набляга основно на искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане, тъй като защитникът пред долустоящите съдилища, различен от този пред ВКС, от когото деецът се е отказал, не му е разяснил възможности за преминаване в диференцирани процедури при приемане на престъпните факти, понастоящем неоспорвани.
Представителят на ВКП намира, че решението следва да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и изразените в нея съображения, като прецени становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното:
Преди да вземе отношение по съществото на допустимите за обсъждане доводи, този съд ще разясни, че неговата дейност е свързана с оплаквания за налични съдебни грешки в контекста на визираните в чл.348,ал.1 НПК касационни основания. Дали между подсъдимия и неговия защитник са протичали разговори относно възможността за експлоатиране на диференцирани процедури, рефлектиращи върху последиците за него, които той не разбрал, не се явява от значение /още по-малко да се вземат предвид в тази връзка единствено изявленията на касатора/, след като в разпоредително съдебно заседание на 10.07.19 г. самият първостепенен съд е разяснил правата на Я.. На л.33 гръб от съдебния протокол изрично е отразено съобщеното от дееца, че не се признава за виновен и че желае делото да се гледа по общия ред. На основание на соченото не може да се иска отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане, защото Я. желае да премине по по-благоприятна с оглед наказанието процедура.
Да не говорим за процесуалната невъзможност да се приложи институтът на споразумението, съгласно разпоредбата на чл.381,ал.2 НПК вр.глава Втора от Особената част на НК, както и понастоящем като актуален процесуален закон-съкратеното съдебно следствие по реда на чл.371,т.2 и сл.НПК- съгласно чл.369 А НПК.
Освен останалото, в жалбата е отразено оплакване за необоснованост на атакувания съдебен акт. Същата не е касационно основание, доколкото е относима към съдилища по фактите, касаейки оспорване на приетата фактология по престъпната деятелност. ВКС е съд по правото и не е упълномощен при първо редовно разглеждане на делото пред себе си да разисква такъв довод.
Ето защо, въпреки изявлението, направено пред върховната съдебна инстанция по наказателни дела, че касаторът вече признава фактите по престъпната му дейност, сочените от него и допустими доводи по жалбата следва да бъдат разгледани по същество.
ПО ОПЛАКВАНИЯТА ЗА ДОПУСНАТИ ПРОЦЕСУАЛНИ НАРУШЕНИЯ:
Първо, според касатора първоинстанционният съд е експликирал предубеденост, като е базирал изводите си изцяло на показанията на пострадалия. Очевидно оплакването се опитва да обоснове постановяване на присъдата от незаконен състав и следва да бъде обсъдено, независимо че предмет на контрол пред тази инстанция е актът на въззивния съд. Тук трябва да се отбележи, че подобен развит аргумент липсва пред САС, освен в писмено допълнение към последна дума, изказана в съдебно заседание на 15.07.20 г., след което делото е обявено за решаване. Това допълнение е изпратено до съда на 31.07.20 г., иначе казано, то няма никакво правно значение като етап на второстепенното разглеждане на делото, поради несходство с правилата на процесуалния закон.
За да се доверят на показанията на потърпевшия, съдилищата по фактите са отразили надлежни съображения, влючващи и съотнасяне на казаното от него с останалите събрани доказателствени материали. Няма нито обективни, нито субективни фактори, които да говорят за предубеденост във вреда на Я.. Обстоятелството, че приетото по фактите просто не го устройва, не означава, че е нарушен процесуалният закон, изискващ отмяна на решението и присъдата и връщане на делото за ново разглеждане.
Второ, не отговаря на процесуалната действителност обстоятелството, че не бил взет предвид трайният конфликт между подсъдимия и брат му /пострадалия/, повлиял върху показанията на последния. Напротив, на него е обърнато внимание и законосъобразно е отчетено, че той се дължи на поведението на самия касатор, доколкото е отказвал да напусне жилището на тъста на пострадалия, където е бил временно приютен да живее със семейството си, без да има каквито и да е права върху него. Потърпевшият безуспешно се е опитвал да разреши неблагополучията между роднините си, доколкото той е общият фактор между тях и заради него въобще е разрешено /неформално/ деецът да се настани в общинското жилище, предоставено на тъста.
Трето, в жалбата са изложени съвсем общи оплаквания, че по производството не е направено пълно разследване, което да доведе до изясняване противоречията между свидетелските показания на двете фази. По този начин се било стигнало до невярно възприемане на фактологията. Конкретика за това оплакване липсва. Този съд не може да се съгласи с изложеното. Поначало трябва да се каже, че липсва някакво съществено противоречие по съставомерните факти, по изявленията на разпитаните по делото свидетели. Практически само подсъдимият е спорел. Неговите обяснения са съотнесени към останалия събран доказателствен материал по надлежен начин, като е ясно в коя част са приети за неправдоподобни и в коя не, както и защо /л.46 от второинстанционното производство, лице/.
Четвърто, според касатора въззивната проверка е непълна и повърхностна, не изяснява посочените от него и защитата му въпроси, не е направено въззивно разследване, нито пък е изложен собствен за САС анализ. Тази теза, лансирана с общи фрази, не може да бъде споделена не само поради липсата на подкрепа с изразена от претендиращата страна конкретика, но и тъй като не отговаря на процесуалната действителност.
Апелативната инстанция няма задължение да провежда ново съдебно разследване, но в конкретния случай дори е провела допълнително въззивно следствие за изслушване обясненията на подсъдимия. В решението е виден разборът, направен на годния за ценене събран доказателствен материал. Той далеч не е повърхностен, а детайлен, като в хода на неговото разгръщане е даден отговор и на релевираните от дееца и защитата му възражения. Категорично не може да се твърди,че са допуснати процесуални нарушения с ограничаване правото на защита на Я., довели и до неправилно извеждане на фактологията по престъпната деятелност.
ПО ОПЛАКВАНЕТО ЗА ДОПУСНАТО НАРУШЕНИЕ НА МАТЕРИАЛНИЯ ЗАКОН:
В тази насока в жалбата се твърди, че е налице неправилна правна квалификация по чл.115/116 вр.чл.18 НК вместо такава по чл.128/129 НК. Мотивната подкрепа на позицията се състои в това, че никоя съдебна инстанция не е изпълнила докрай задълженията си за разкриване на обективната истина.
На отправеното материалноправно оплакване трябва да се отговори, че въззивната инстанция като контролираща първата такава подробно е разисквала въпроса защо обективното поведение на подсъдимия насочва към умисъл за убийство, а не към нанасяне на телесна повреда /л.47 гръб и л.48 от второстепенното производство/. ВКС се съгласява с изложените аргументи и поради липса на противопоставяне не намира за нужно да го повтаря. Само ще отбележи, че от една страна правилно е приета каквато и да е липса на нападателно поведение на пострадалия, а от друга- че самата упоритост на дееца при преследване на брат му, за да го убие, е установена не единствено чрез неговите действия, но и чрез предхождащите ги закани пред други членове на семейството.
ПО ОПЛАКВАНЕТО ЗА ЯВНА НЕСПРАВЕДЛИВОСТ НА НАЛОЖЕНОТО НАКАЗАНИЕ:
Единственото изявление, в светлината на уточнена явна несправедливост, е ВКС да приложи разпоредбата на чл.55 НК, в какъвто смисъл да измени атакувания съдебен акт. Всъщност, оплакване за неиндивидуализиране на наказанието при условията на чл.55 НК представлява нарушение на материалния закон, а не такова за явна несправедливост на наложеното наказание, видно от дефинирането на последното съгласно чл.348,ал.5 вр.ал.1,т.3 НПК. Въпреки това, доколкото практически е отправено искане за намаляване на наложеното наказание, този съд ще обърне внимание на казаното в настоящата част на изложението си.
Въззивният съдебен състав е приел за неналични предпоставките на чл.55 НК, за което са изложени съответни аргументи. Законосъобразно са съпоставени наличните по делото смекчаващи и отегчаващи обстоятелства и се е стигнало до извод за невъзможност да се приемат многобройни облекчаващи фактори, при липса и на поне един изключителен такъв, когато и най-лекото, прогласено в закона наказание, ще се окаже несъразмерно тежко, ако бъде наложено.
Макар и да бил пестелив в изказа си по въпроса, САС е счел за неоснователно да приложи разпоредбата на чл.58,б.А НК и да определи наказанието лишаване от свобода под минимума, визиран в санкционната част на материалната наказателноправна норма на чл.116,ал.1 НК. Общо е изразил мнението си,че се съгласява с мотивите на СГС. Внимателният прочит на съдържащите се в тази връзка материали по делото установява,че приетото е правилно. И това е така, тъй като се преценява недовършеността на престъплението, но и залегналото изискване да се съобразява регламентът на чл.18,ал.2 НК при определяне на дължимото наказание на основание чл.58,б.А НК. При тази преценка се установява, че поведението на подсъдимия, ангажиращо отговорността му за умишлено убийство, е изключително упорито и ярко демонстриращо желанието за разправа с потърпевшия /защото същият е дръзнал да застане на страната на тъста си при отказа на дееца да напусне жилището на последния, заради което е имало няколкомесечни кавги/, от една страна. От друга- става дума за довършен опит и оцеляването на жертвата по никакъв начин не се дължи на реализирани от касатора усилия за спасяването му, а единствено на своевременно оказаната медицинска помощ.
При това положение остава единствено вярното приложение на разпоредбата на чл.54 НК при индивидуализиране на наказанието. Наложеното такова е лишаване от свобода за срок от петнадесет години, който е минималният, предвиден в чл.116,ал.1 НК. Затова няма място за корекция на решението.
Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ в сила решение №10269/30.07.20 г.,постановено от АС-София, НО, 5 състав, по В.Н.Д.507/20 г.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/ |