Р Е Ш Е Н И Е № 122 София, 28.03.2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България,Второ гражданско отделение,в съдебно заседание на петнадесети март две хиляди и дванадесета година,в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:Светлана Калинова ЧЛЕНОВЕ:Зоя Атанасова Мария Яначкова при участието на секретаря Ани Давидова и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова гражданско дело № 955 от 2011 година и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.290-293 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. с. и. срещу въззивното решение на Бургаския окръжен съд, постановено на 26.05.2011г. по гр.д.№1262/2010г.,с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд,с което е отхвърлен като неоснователен искът на НСИ против [община] за приемане за установено,че частта от 820кв.м.,описана в АОЧС №633/02.08.2004 от УПИ * в кв.* по плана на [населено място] е държавна собственост на НСИ и за отмяна на АОЧС №633/02.08.2004г. С определение №1051/18.11.2011г.,постановено по настоящето дело, касационното обжалване е допуснато на основание чл.280,ал.1,т.2 по въпроса може ли съдът да даде защита на субективно право по начин, различен от искания от ищеца и да не се произнесе по направено от ищеца оспорване на нищожни договори и административни актове,и на основание чл.280,ал.1,т.3 ГПК по въпроса намира ли приложение разпоредбата на чл.5,ал.2 ЗВСОНИ по отношение на онази част от имота, която не може да бъде възстановена реално с оглед разпоредбата на чл.10,ал.7 ЗСПЗЗ. Касаторът поддържа,че обжалваното решение е неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила-липса на произнасяне по направените от института оспорвания на писмени доказателства и наведени доводи за нищожност на договори и административни актове,както и поради неправилно приложение на материалния закон. Поддържа,че неправилно въззивният съд е приел,че разпоредбата на чл.5,ал.2 ЗВСОНИ намира приложение и по отношение на имот,който не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ.Моли обжалваното решение да бъде отменено. В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба [община] изразява становище,че жалбата е неоснователна по изложените в отговора съображения. Върховният касационен съд,като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.290,ал.1 ГПК и чл.293 ГПК, приема следното: По реда на чл.124,ал.1 ГПК/отм./ е предявен иск за установяване,че частта от 820кв.м.,описана в АОЧС №633/02.08.2004г. от УПИ * в кв.* по плана на [населено място] е държавна собственост на Н. с. и.. С обжалваното решение,постановено на 26.05.2011г. по гр.д.№1262/2010г. Бургаският окръжен съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд,с което предявеният иск е отхвърлен. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел,че при предявен положителен установителен иск по реда на чл.124,ал.1 ГПК предмет на доказване е само и единствено правото на собственост на имота, съществуващо в патримониума на ищцовата страна,като следва да бъде проведено пълно главно доказване,което по безспорен начин да установи твърдяното право на собственост върху процесния имот. Прието е,че със заповед №1092/25.07.1962г. на Държавен комитет за строителство и архитектура е одобрен кадастралния и регулационен план на [населено място],като в разписния лист на този план имот с пл.№* е записан на Г. Г.,имот с пл.№*-на С.,имот с пл.№*-на Г. Г.,имот с пл.№*-на П. К. и имот с пл.№* на И. К.. През м.август,1968г. е стартирала процедура по отчуждаване на определени недвижими имоти с цел обособяване на терен за почивна станция. Отчуждени са имоти с пл.№№*,* и *,за което е съставен и А. №10377/13.06.1972г. и върху тези имоти е построена почивна станция. Впоследствие със заповед № РД-09-108 от 02.05.1983г. е отчужден и имот с пл.№*. Имот с пл.№* обаче не е бил отчуждаван. Прието е,че с решение №36/09.03.1999г. по гр.д.№141/1998г. по описа на Районен съд-Царево е възстановено право на собственост на наследниците на К. М. в стари реални граници върху 2340кв.м. от имот с пл.№* и е признато право на собственост с площ от 672кв.м. от имот с пл.№*,като им е признато право на обезщетение по реда на чл.10б ЗСПЗЗ. Въз основа на това съдебно решение е постановено и решение №24/14.06.1999г. на ПК-П.,с което е признато право на собственост в стари реални граници на нива с площ от 3.012дка в строителните граници на [населено място],м.”К. с.” и отказ за възстановяване на нива с площ от 0.832дка поради дължимо обезщетение по чл.10б ЗСПЗЗ. [община] е сключила с наследниците на К. М. договор за замяна от 02.04.2001г.,въз основа на който е съставила АЧОС от 02.08.2004г.,в който е отразила имота като част от УПИ * в кв.*по плана на [населено място] с площ от 820кв.м.,представляващ части от бивши имоти:610кв.м. от имот с пл.№*,90кв.м. от имот с пл.№* и 120 кв.м. общински път. Прието е,че не е установено процесните части от УПИ * да са били отчуждени и да попадат в имотите,за които е съставен А. №10377/13.06.1972г. Прието е,че не е установено и правото на собственост да е било придобито по давност,макар по делото да не е съществувал спор,че имотът се владее от НСИ от 1972г.,тъй като имот,за който не е приключила процедура по ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността не може да се придобие по давност с оглед установения в чл.5,ал.2 ЗВСОНИ принцип,че срещу онзи,който не може да води иск,давност не тече. Прието е,че в случая ищецът би могъл да противопостави своите права на владелец на невладеещ собственик едва след като е приключила процедурата по възстановяването на имота в полза на наследниците на К. М.,но по делото не е установено по категоричен начин да е било отблъсвано правото на собственост по отношение на действителните собственици и няма данни за демонстриране на намерение за своене на надвижимия имот срещу действителния невладеещ собственик. По въпроса може ли съдът да даде защита на субективно право по начин,различен от искания от ищеца и да не се произнесе по направено от ищеца оспорване на нищожни договори и административни актове в производството по чл.288 ГПК е констатирано наличие на противоречива практика на съдилищата. В решение №620/25.06.1993г. по гр.д.№211/1993г. на І ГО на ВС е прието,че съдът е длъжен да даде защита на субективното право само в онези рамки и по онзи начин,който е поискан от ищеца,като в решение №612/17.10.1995г. по гр.д.№390/1995г. на петчленен състав на ВС е прието, че ищецът е този ,който определя фактическия състав,от който произтича заявеното от него право. Настоящият състав приема за правилно така изразеното от ВС становище като съображенията за това са следните: Съдът е длъжен да се произнесе по предявения иск с оглед наведените в исковата молба твърдения за осъществили се факти и обстоятелства,имащи правно значение за съществуването на спорното право,вкл. и за правните последици от административни актове и договори и по доводите за нищожност и непротивопоставимост на същите. Ищецът е този,който определя вида на търсената защита,вкл. досежно фактите и обстоятелствата,от които твърди,че произтича претендираното от него право. В производството по чл.288 ГПК е констатирано наличие на основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса намира ли приложение разпоредбата на чл.5,ал.2 ЗВСОНИ по отношение на онази част от имота,която не може да бъде възстановена реално с оглед разпоредбата на чл.10,ал.7 ЗСПЗЗ. По така поставения въпрос настоящият състав приема следното: По отношение на частта от имота,която не може да бъде възстановена реално с оглед разпоредбата на чл.10,ал.7 ЗСПЗЗ разпоредбата на чл.5,ал.2 ЗВСОНИ не намира приложение. Тази разпоредба дава правна защита само на лицата,които имат право на възстановяване на собствеността и само за подлежащи на възстановяване имоти,тъй като само по отношение на такива имоти лицата по чл.10 ЗСПЗЗ биха могли да търпят неблагоприятните последици от изтекла в полза на трети лица придобивна давност за периода,предхождащ влизането в сила на решението за възстановяване на собствеността. По основателността на касационната жалба и с оглед изложеното по-горе становище,настоящият състав приема следното: Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо,но по същество неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила /чл.6,ал.2 ГПК,чл.236,ал.2 ГПК/ и неправилно приложение на материалния закон /чл.5,ал.2 ЗВСОНИ/. НСИ поддържа,че сключеният между [община] и наследниците на К. М. договор за замяна от 02.04.2001г. му е непротивопоставим по причина,че процесната част от имота не е била възстановена реално по реда на ЗСПЗЗ на заменителите- физически лица като излага съображения в тази насока,а именно че с решение №36/09.03.1999г. на Царевския районен съд по гр.д.№141/1998г. е възстановено право на собственост в стари реални граници само върху 2340кв.м. от имот пл.№*,а за разликата от 672кв.м.,попадащи в терена, отреден за почивна станция,е признато право на обезщетяване по чл.10б ЗСПЗЗ по причина извършеното застрояване с почивната станция. В нарушение на разпоредбите на чл.6,ал.2 ГПК и чл.236,ал.2 ГПК съдът не е обсъдил тези доводи и съответно не е извършил последваща преценка дали правото на собственост върху прилежащия към почивната станция терен принадлежи на държавата поради наличие на застрояване доколкото правото на собственост върху него не е възстановено. Действително,както е прието в обжалваното решение,при предявен иск за установяване принадлежността на правото на собственост върху недвижим имот,ищецът следва да проведе пълно и главно доказване досежно твърдението,че това право принадлежи към неговия патримониум. Принадлежността на правото към патримониума на държавата обаче може да се основава не само на извършено отчуждаване, респ. сключване на прехвърлителна сделка,но и на специални правни норми,уреждащи последиците от осъществяваното от страна на държавата ползване и застрояване на имоти,които са били отчуждени,респ. включени в блокове на ТКЗС и ДЗС,а след 1991г. възстановени на лицата,които са притежавали собствеността преди одържавяването или кооперирането. Пречките за възстановяване на собствеността,установени в ЗСПЗЗ,не сочат изрично чия собственост остава имотът,който не може да бъде възстановен реално на лицето, което го е притежавало преди включването му в ТКЗС, но дават основание да се приеме,че имотът остава собственост на лицето, което го е застроило /в хипотеза на чл.10,ал.7 ЗСПЗЗ/,на лицето, осъществило мероприятието или в чийто капитал е включен теренът,върху който мероприятието е реализирано. При наличие на подобно твърдение съдът следва да се произнесе дали такава пречка за възстановяване на собствеността действително е налице и какви са правните последици от това по отношение принадлежността на правото на собственост върху частта от имота, която не може да бъде възстановена реално. В настоящия случай,както вече беше отбелязано, съдът не се е произнесъл по наведените от НСИ доводи за липса на предпоставки за възстановяване на собствеността по смисъла на чл.10,ал.7 ЗСПЗЗ,нито е преценил последиците от това за застроилото тази част от имота лице. Изводът за недоказаност на исковата претенция е основан само на липса на доказателства за извършено отчуждаване на процесната част. Произтичащите от застрояването права не са съобразени,респ. и отречени. Неправилно е прието,че по отношение на процесната част придобивна давност започва да тече едва от влизане в сила на решението на ПК,с което се възстановява правото на собственост. Както вече беше отбелязано по-горе,разпоредбата на чл.5,ал.2 ЗВСОНИ намира приложение само за онази част от имота, която подлежи на възстановяване и съответно това право е признато с решение на ПК /ОСЗ/. За частта от имота,която е застроена и поради тази причина не може да бъде възстановена реално, не съществува пречка да бъде придобита по давност и преди 22.11.1997г. Неправилно е прието също така,че за придобиване по давност на правото на собственост е необходимо отблъсване правото на собственост по отношение на действителния собственик и демонстриране на намерение за своене на недвижимия имот срещу действителния невладеещ собственик. Съгласно чл.69 ЗС,предполага се,че владелецът държи вещта като своя,докато не се докаже,че я държи за другиго,т.е. не е необходимо доказване на намерение за своене при упражнявано владение,освен ако не се докаже,че фактическата власт е била упражнявана за другиго,нито изрично противопоставяне на това намерение на определено лице. Достатъчно е фактическата власт да е била упражнявана явно, необезпокоявано и непрекъснато с намерение за своене,което се предполага. И тъй като допуснатите от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила касаят липса на произнасяне по надлежно въведени в спорния предмет доводи,възражения и оспорвания,по реда на чл.293,ал.3 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено и делото бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от фазата по провеждане на устните състезания с указания съдът да се произнесе по наведените от НСИ доводи за липса на предпоставки за възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ с оглед извършено в имота застрояване,за правните последици от решението,с която по реда на ЗСПЗЗ е констатирано наличие на пречки за реално възстановяване на собствеността за лицето,застроило имота, за противопоставимостта на договора за замяна от 02.04.2001г. ,както и евентуално да бъде извършена преценка за осъществяването на фактическия състав на придобивната давност в полза на НСИ. По изложените по-горе съображения,Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивното решение на Бургаския окръжен съд, постановено на 26.05.2011г. по гр.д.№1262/2010г. и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг въззивен състав на Бургаския окръжен съд. Председател: Членове: