Р Е Ш Е Н И Е № 196 Гр. София, 28.11.2024 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в открито заседание на двадесет и девети октомври две хиляди двадесет и четвърта година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Зорница Хайдукова т.д. № 2147 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца „Н. И. Тивони“ Лимитид, регистрирано дружество в Израел, срещу решение № 830 от 19.06.2023 г. по т.д. № 451/2023 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 262636/16.12.2021 г. по гр.д. № 19971/2018 г. по описа на Районен съд - Пловдив, с което е отхвърлен предявеният от „Н. И. Тивони“ Лимитид, рег. №512323480, против „Тивони - здраве и красота“ ООД, ЕИК[ЕИК], иск за признаване за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД съществуването на вземане в размер на сумата 12 700 евро, претендирана като дължима по договор за заем от 24.09.2007 г., ведно със законната лихва върху главницата от 04.12.2017 г. до окончателното заплащане, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 17850/2017 г. по описа на Районен съд - Пловдив, и са присъдени разноски по делото. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно предвид постановяването му в противоречие на процесуалния и материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че е превел по сметка на ответника процесните суми със записано в платежните документи основание „изплащане на акционерен заем“. Сочи, че ответникът е получил плащанията – сумите са реално предадени, като получаването им е отразено в счетоводството и на двете страни. Поддържа, че предаването на сумите в изпълнение на сключен устен договор за заем се установява и от събраните по делото множество писмени доказателства в тяхната съвкупност, като оспорва като необоснован извода на въззивния съд, че предявеният иск е недоказан. Изтъква, че доказване може да бъде проведено не само с преки, но и с косвени доказателства. Излага, че в нарушение на процесуалния закон въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, нито е отговорил на оплакванията и възраженията по сезиралата го въззивна жалба. По тези доводи моли обжалваното решение да бъде отменено и постановено друго, с което искът му да бъде уважен, както и да му бъдат присъдени разноски за всички инстанции. Ответникът по касация, „Тивони – здраве и красота“ ООД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е правилно по подробно изложените в него мотиви, включително за липсата на проведено доказване за поето от ответника задължение да върне по договор за заем получените от ищеца суми. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и претендира присъждането на разноски по делото. С определение № 1519 от 05.06.2024 г. по т. д. № 2147/2023 г. ВКС, ТК, състав на Второ отделение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е допуснал касационно обжалване на въззивното решение по въпроса: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и да извърши анализ на относимите към тях и събрани по надлежния процесуален ред доказателства поотделно и в тяхната съвкупност?“ Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди релевираните от страните доводи и прецени данните по делото, приема следното: За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че предвид разпоредбата на чл. 240 ЗЗД договорът за заем е сключен, когато заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Посочил е, че договорът за заем е реален, защото единият елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент - съгласието за връщане. Подчертал е, че по иск с правно основание чл. 240 ЗЗД в доказателствена тежест за ищеца е да установи по делото както обстоятелството, че сумата е предадена, така и че е дадено от ответника съгласие да върне сумата. Счел е, че установяването на първото обстоятелство не освобождава ищеца от задължението да установи второто, като при липса на дадено от ответника съгласие за връщане на получената сума, се обосновава извод, че сумата е дадена на друго основание, различно от договор за заем, тъй като ищецът може да е изпълнил едно свое задължение, да е изпълнил морален дълг, да е извършил дарение на сумата и пр. Въззивният съд е изтъкнал, че в процесния случай ищецът не доказва при условията на пълно и главно доказване твърдяното заемно правоотношение, а именно, че е предоставил на ответника сумата в общ размер на 12 700 евро по договор за заем от 24.09.2007 г. чрез преводи по банков път на следните суми: 9 100 евро на 23.02.2015 г., 520 евро на 18.03.2015 г., 1 620 евро на 09.06.2015 г. и 1460 евро на 25.06.2015 г. Посочил е, че по делото безспорно се доказва преводът на тези суми от ищеца по банковата сметка на ответника на всяка от твърдените дати по представени платежни нареждания, в който смисъл е установеното от заключението на съдебно- счетоводната експертиза. Подчертал е, че спорът между страните е относно твърдението на ищеца за предаване на сумите със съгласието на ответника да върне същите като условие от фактическия състав по чл. 240 ЗЗД за сключване на договор за заем. Посочил е, че за доказване на твърденията си ищецът е представил в първоинстанционното производство „потвърждения“ за плащане на сумите като заем за бизнес цели от дати 23.02.2015 г., 18.03.2015 г., 09.06.2015 г. и 24.06.2015 г., изходящи от управителя на ответното дружество, по отношение на които е било открито производство по оспорване по реда на чл. 193 ГПК, като от приетото заключение на съдебно - почеркова експертиза се установява, че положените подписи под четирите потвърждения не са изпълнени от управителя на ответното дружество Естер Аронсон, а същите са технически пренесени от друг документ, поради което с определение в с.з. на 06.07.2020 г. документите са признати за неистински и са изключени от доказателствата по делото. Допълнил е, че ищецът е обосновал твърденията си и с вписаното основание „изплащане на акционерен заем“ в платежните нареждания от 23.02.2015 г., 18.03.2015 г., 09.06.2015 г. и 25.06.2015 г. и тяхното осчетоводяване от ответното дружество. Счел е, че от заключението на приетата съдебно- счетоводна експертиза се установява, че вписаното основание за превода на процесните суми при ищеца е „изплащане на акционерен заем“, а ответникът е осчетоводил постъпилите суми по дебитна сметка 504 - разплащателна сметка валута и по кредита на сметка 499 - други кредитори с основание на счетоводните операции „преводи от „Н. И. Тивони“ Лимитид, Израел, за която от разясненията на вещото лице се установява, че се използва за кредити, отпуснати от физически лица според проектоплана, като може да се използват и други сметки. Намерил е, че посоченото обстоятелство не води до еднозначния извод, че сумите са били преведени по сключен между страните договор за заем. Посочил е, че записванията в счетоводните книги не създават правоотношения между страните, а следва да са в резултат на действително възникнали такива, за които са съставени съответните документи, даващи основание за счетоводната операция, в който смисъл се е позовал на практиката по определение № 156 от 11.02.2016 г. по гр.д. №5796/2015г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, и определение № 390 от 04.06.2020 г. на ВКС по т.д. №2495/2019г. по описа на ВКС, ТК, II ТО. Подчертал е, че по делото е безспорно, че документи за сключване на договор за заем не са били съставени, нито са установени от вещото лице при извършената проверка в счетоводството на ответника, поради което е счел, че осчетоводяването е извършено без съответната документална обоснованост. По тези доводи е приел, че осчетоводяването, за което не се установява да е било извършено от съответния служител по указания на управителя на дружеството, не може да докаже сключването на договор за заем. Намерил е за неоснователни доводите на ищеца, че предоставянето на заем се установява от електронните съобщения между страните и прикачени към тях файлове за получаване на „заем за бизнес цели“, изходящи от електронната поща [електронна поща], доколкото представените „потвърждения“ за плащане на заема не са подписани от управителя на ответника и е без значение дали са били изпратени от електронната поща на ответника, тъй като това не би променило извода за липса на валидно поето задължение за връщане на сумите, респективно потвърждение за сключване на договора. Допълнил е, че тези мотиви са относими и по отношение на приетата по делото имейл кореспонденция, тъй като дори и да изхожда от електронната поща на ответното дружество, не се установява това да е станало в изпълнение на указанията на Естер Н. Аронсон като представляваща ответното дружество или с нейно съгласие, поради което не може да се заключи за валидното обвързване на ответника. Посочил е, че извод за съгласие на ответника за връщане на процесните суми, не може да бъде направен и от показанията на управителя на ответното дружество Естер Н. Аронсон, дадени в досъдебно производство № 19/ 2018 г. на Отдел „Икономическа полиция“ при ОД на МВР – Пловдив, доколкото с последните изрично е отрекла да е бил сключван договор за заем между двете дружества, като е описала финансовите отношения между тях и причините, поради които израелското дружество е превеждало суми на българското. По тези мотиви е счел, че ищецът, който носи доказателствената тежест, не е провел пълно доказване на твърденията си, че е предоставил процесните суми на ответника на основание сключен между страните договор за заем, и е потвърдил първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен като правилно. По релевирания процесуалноправен въпрос: Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР №1 от 09.12.2013 г. по т.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. На поставения правен въпрос е даден отговор и в множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, включително сочените от касатора: решение № 222 от 06.04.2017 г. по т.д. 425/2015 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д. 1106/2010 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и решение № 235 от 04.07.2011 г. по гр.д. 513/2010 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО. Възприето е, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. Последната дейност на въззивния съд следва да бъде осъществена при съобразяване нормата на чл. 269 ГПК и ограничеността на въззивния съд при преценка правилността на обжалвания съдебен акт до посочените във въззивната жалба оплаквания, извън хипотезата на приложима императивна материалноправна норма и въведено със закон задължение на въззивния съд да следи служебно за интересите на някоя от страните в процеса. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. Цитираните разрешения и даден отговор на правния въпрос изцяло се възприемат от настоящия състав на съда. По основателността на касационната жалба: Въззивното решение е валидно и допустимо, но неправилно предвид постановяването му в отклонение от цитираната практика на ВКС и дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, в който смисъл са и поддържаните с касационната жалба доводи. Въззивният съд не е изпълнил задължението си да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, въз основа на събраните по искания на страните доказателства, и не е обсъдил въведените с въззивната жалба оплаквания за необоснованост и постановяване на обжалваното първоинстанционно решение в противоречие на процесуалния и материалния закон. Не е изложил самостоятелни решаващи мотиви по съдържащите се във въззивната жалба доводи на ищеца: че събрания по делото като писмено доказателство протокол от разпит на управителя на ответното дружество съдържа признания на ответника за трайните търговски отношения между страните и за знанието, че сумите се превеждат от ищеца на ответника с вписано основание заем, и за приемането им, включително осчетоводяване им; че заключението по ССчЕ не е обсъдено във връзка с останалите събрани по делото доказателства; че не са обсъдени останалите събрани доказателства, част от прокурорска преписка № 11942/2017 г., включително приложена по последната от ответника електронна кореспонденция, от която се установява, че имейл адресът [електронна поща] е ползван от ответника; че не е отчел, че ответникът не противопоставя и не доказва никакво друго правно основание извън договор за заем, на което да е получил процесните парични преводи. Доколкото в случая не се налага извършване на нови или повтарянето на съдопроизводствени действия, спорът на основание чл. 293, ал. 2, вр. ал.1 ГПК следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция. Правилно въззивният съд е установил, че от събраните по делото платежни нареждания и заключение по ССчЕ се установява, че ищецът е предал на ответника чрез три банкови превода процесните сума от 9 100 евро, с която сметката на ответника е заверена на 23.02.2015 г., сума от 520 евро, с която сметката на ответника е заверена на 18.03.2015 г., сума от 1 620 евро, с която сметката на ответника е заверена на 09.06.2015 г., и сума от 1 460 евро, с която сметката на ответника е заверена на 25.06.2015 г. Обосновано е приел, че записаното в платежните документи основание за банковите преводи, установимо от представения неоспорен превод на платежните нареждания, е „изплащане на акционерен заем“. Въззивният съд е кредитирал заключението по ССчЕ и в частта му, че процесните три превода са осчетоводени от ответника по сметка 499 „Други кредитори“ с вписано основание „превод…евро от „Н.И. Тивони“ Лимитид Израел“, но в нарушение на процесуалния закон не е обсъдил заключението в цялост, включително при съобразяване дадените разяснения при изслушването на експерта, и в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства. На първо място, както и вещото лице по ССчЕ е потвърдило, плащанията са получени по сметка на ответника с ясно посочено и видимо за последния основание „изплащане на акционерен заем“. Вещото лице е дало заключение, че в хронологичните ведомости по синтетичните сметки за процесните месеци отразената като извършена операция от ответника по повод на постъпилите суми е дебит по сметка 504 „Разплащателна сметка във валута“ и кредит по сметка 499 „Други кредитори“, където са осчетоводени като задължение в лева към „Н. И. Тивони“ Лимитид, като липсват счетоводни записи за връщането им в лева или евро. Съобразно дадените разяснения от вещото лице при приемане на заключението по ССчЕ сметка 499 е кредитна сметка за други кредитори, не и за кредити от банки, като по нея обикновено се осчетоводявали отпуснати заеми от физически лица; сметката е в проектоплана и какви записи ще бъдат извършени в нея и на какво основание зависи от счетоводната политика на предприятието и в частност преценката на главния счетоводител. Видно от събраното по делото от първоинстанционния съд писмено доказателство – протокол за разпит на свидетел от 08.02.2018 г. по досъдебно производство № ЗМ 19/2018 г. по описа на ОДМВР – Пловдив, управителят на ответното дружество Естер Нисим Аронсон е признала двете дружества, страни по спора, да се намират в трайни търговски отношения от 14 години. Потвърдила е, че управителят на ищцовото дружество е бил съдружник в „Тивони – Здраве и красота“ ООД, като чрез неговото дружество в Израел е продавана продукцията на ответното дружество – хранителни добавки. Ответното дружество е продавало на ищеца продукцията си на много ниска цена, за което са издавани фактури, които ищецът не заплащал. Ищецът пращал пари, за да финансира дейността на дружеството ответник, тъй като последното работело на загуба. Парите били превеждани по откритата сметка на ответника в „Райфайзен банк“ АД. В протокола изрично е удостоверено изявление на управителя на ответното дружество, че ищецът „ги превеждаше като „заем“ така пишеше в самите платежни нареждания“. Добавила е, че нарочно не е плащал фактурите за продадената му от ответника продукция и е превеждал сумите със запис, че са заем, защото е искал дружеството ответник да работи на загуба, за да не плаща данъци в България и в Израел. Посочила е, че не е подписвала договор за заем, нито на ОС е вземано решение за финансиране на ответното дружество. Изтъкнала е, че Тивони винаги е определял за какво да се харчат преведените от него пари. По делото е събран като писмено доказателство и протокол за разпит на Естер Аронсон от дата 28.05.2018 г. с приложени към него писмени обяснения, с които управителят потвърждава установените отношения между двете дружества, включително че дейността на „Тивони – Здраве и красота“ ООД е финансирана от съдружника Тивони, че е изпращал пари по сметката на дружеството в „Райфайзен банк“ АД, както и че тя и съпругът й Д. Аронсон, комуто е дала писмено пълномощно, са теглили пари от сметката, за да покриват разходите на дружеството и винаги са давали отчет за какво са похарчени парите пред Тивони. Той предварително им указвал за какво да харчат парите, които никога не стигали. Настоящият състав на съда споделя съдебната практика на ВКС по постановените по реда на чл. 290 решение № 170 от 12.10.2016 г. по гр.д. 1952/2016 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, и решение № 265 от 10.09.2012 г. по т.д. 703/2011 г., с които на поставените правни въпроси е отговорено, че приобщените по граждански дела преписки по досъдебно производство или части от тях следва да се ценят в гражданския процес ведно с всички доказателства по делото с оглед вида и естеството на съдържащите се в тях документи, като писмените документи се считат за събрани в гражданския процес, включително съдът цени съдържащите се в тях извънсъдебни признания на факти, които някоя от страните е правила пред други органи. Прието е, че съставените протоколи от други органи са надлежно доказателство за извършването на съответните, съдържащи се в тях, признания, а протоколите за разпит на свидетели доказват единствено съществуването на свидетел, който има впечатление за правнорелевантни факти. По тези правни мотиви гореописаните протоколи за разпит на управителя на ответното дружество, съставени в досъдебното производство № ЗМ 19/2018 г. по описа на ОДМВР – Пловдив, са надлежно доказателство за извършените от управителя на „Тивони – Здраве и красота“ ООД Естер Аронсон, признания, че между двете дружества, страни в процеса, са съществували през процесния период - 2015 г., трайни търговски отношения; че ищецът регулярно е превеждал по сметка на ответника парични суми, за да финансира дейността на ответното дружество, което не е имало средства, осъществявайки дейност на загуба; че ищецът всеки път в платежните нареждания е вписвал като основание на превода „заем“; че ответникът е получавал парите при знание за посоченото от ищеца основание за преводите и ги е използвал за плащане на разходите за дейността му. Извънсъдебните признания на страната предвид нормата на чл. 175 ГПК следва да бъдат преценени от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. Първата група факти по трайни търговски отношения между двете страни е безспорна, изводимо и от изявленията им в хода на съдебния процес. Признанието на ответника, че ищецът е извършвал множество преводи по сметката на ответното дружество, за да финансира дейността му, като в платежния документ е вписвал за основание на превода „заем“, са съответни на приетите по делото платежни нареждания и заключение по ССчЕ. В този смисъл ответникът, получавайки парите чрез заверяване на банковата му сметка – чл. 305 ТЗ, е бил в известност за основанието, на което ищецът е наредил плащането, основанието на което му е предал сумата – като заем за потребление. При безспорно доказаното знание за основанието, на което сумата му се предава, ответникът търговец не е направил изявление за отхвърляне на предложението сумите да му бъдат предоставени в заем при трайно установените търговски отношения между търговците – чл. 292, ал. 1 ТЗ, а напротив осчетоводил е с дебитиране на сметка 504 „Разплащателна сметка във валута“ и кредитирал сметка 499 „Други кредитори“, с което е приел при условията на чл. 292, ал. 1 ТЗ „мълчаливо“ отправеното до него предложение от ищеца за сключване на договор за заем, на което основание е и получил процесните три суми. Предвид приложимата към отношенията между двете дружества разпоредба на чл. 292, ал. 1 ТЗ предложението до търговец, с който предложителят се намира в трайни търговски отношения, се смята за прието, ако не бъде отхвърлено веднага. Не е проведено от ответника доказване, че е отхвърлил предложението на ищеца с предаването на процесните суми да му бъде предоставен заем по договор за заем за потребление, и напротив признанията на управителя на ответното дружество по горецитирания протокол от досъдебно производство са в смисъл, че между страните е било налице съгласие относно основанието, на което преводите се извършват от ищеца към ответника, обсъждани са както размерът на сумата, която да преведе ищецът, така и за какво са необходими и ще бъдат разходвани заетите средства, като липсата на подписан писмен договор или взето решение от ОС на съдружниците за този начин на финансиране дейността на ответното дружество са без правно значение с оглед липсата на въведени със закон изисквания за спазване на писмена форма при сключването на договор за заем за потребление или за сключване на договора само след взето решение от ОС на съдружниците. Относими са и оплакванията на касатора, че макар по делото да се установява, че изпратените до него потвърждения за получаване на сумите в заем, не са подписани от управителя на ответното дружество по причина на установеното със заключението по СТЕ пренасяне на копие от подписа на управителя върху потвържденията, при преценка извънсъдебните признания на ответника не е без значение, че потвържденията са изпратени от доказано използван от ответника имейл адрес [електронна поща] (включително чрез събрани в досъдебното производство извлечения от електронна кореспонденция, представени от работещия при ответното дружество съпруг на управителя - Д. Аронсон) от лице, представящо се за служител на ответника – Н. З., срещу чиито действия няма доказателства ответникът да е възразил своевременно – чл. 301 ТЗ. Установява се и че З. е разпитана в досъдебното производство № ЗМ 19/2018 г. по описа на ОДМВР – Пловдив, именно като бивш служител на ответника на длъжност секретар. Потвърждение, че електронни съобщения с възпроизведеното в писмен вид по делото съдържание са разменени между сочените от ищеца за негов и принадлежащ на ответника имейл адрес се съдържа и в заключението по приетата по делото СКТЕ, макар по причина на неполучен отговор от Гугъл Ирландия вещото лице да не е потвърдило, че уникалният електронен адрес на подателя на съобщенията може да бъде свързан с ответника като потребител на адрес [електронна поща]. Основателно е и оплакването на касатора, че процесуалното поведение на ответника е да поддържа общо оспорване, че не се доказва постигнато съгласие за сключване на договор за заем и получаване на сумите на основание същия договор, без обаче да противопостави други отношения или друго основание, на което е получил сумите по четирите превода. Твърдението, че сумите са получени като цена на продадени стоки на ищеца остава недоказано - не са представени никакви доказателства в тази насока, а от горецитираните извънсъдебни признания на управителя на ответника е изводимо, че макар фактури за продажби да са издавани, ищецът е отказвал да ги плати и не е извършвал плащания в тази насока, а е избрал да финансира дейността на ответното дружество чрез банкови преводи с основание „заем“, за да бъде дружеството, в което е съдружник, на загуба. С последното признание изрично се отрича общо поддържаното с писмения отговор възражение на ответника, че е налице друго основание за четирите процесни превода. В тази насока са и дадените обяснения от вещото лице по събраната ССчЕ, което в о.с.з. на 06.07.2020 г. пояснява, че счетоводната сметка, по която следва да бъдат отразени плащания на цена на стоки е 411 „Клиенти“, респективно стоките следва да се заприходят, но записи в този смисъл не са извършени в счетоводството на ответника по повод на получените процесни плащания. По тези доводи настоящият състав на ВКС приема, че при изискуемото пълно и главно доказване по делото се установява постигнато между страните съгласие за сключване на договор за заем, основано на трайни търговски отношения между страните, и конкретното предаване в изпълнение на това съглашение на сумите по процесните четири превода от 9 100 евро на 23.02.2015 г., 520 евро на 18.03.2015 г., 1 620 евро на 09.06.2015 г. и 1460 евро на 25.06.2015 г., или общо на исковата сума от 12 700 евро. Обратен извод не следва от приложеното по делото влязло в сила решение № 4861 от 17.12.2019 г. по т.д. 14556/2018 г. по описа на РС - Пловдив. Видно от последния съдебен акт, с него е отхвърлен иск на ищеца „Н. И. Тивони“ Лимитид срещу ответника „Тивони – Здраве и красота“ ООД за установяване вземането на ищеца срещу ответника в общ размер на сумата 2 620 евро, представляваща сбор от предоставени в заем парични средства за сумата 1 320 лв. на 15.04.2015 г. и сумата 1 300 евро на 07.05.2015 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. 17095/2017 г. по описа на РС – Пловдив. Предвид нормата на чл. 298, ал. 1 ГПК решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание. Видно от съдържанието на горецитираното съдебно решение е налице покритие само между страните, но не и между отправеното до съда искане и заявеното основание, доколкото предмет на делото е друго вземане на ищеца, като с решението не е отречено съществуването на облигация между страните, различна от тази за предявената сума от 2 620 евро. Решението и не представлява задължителна съдебна практика и не е относимо към правните изводи на настоящия състав на съда. По тези мотиви и предвид установяването по делото на предпоставките по предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД решението на въззивната инстанция следва да бъде отменено изцяло и постановено друго, с което искът бъде уважен. Предвид изхода на делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът по касация и по исковете следва да бъде осъден да заплати на ищеца сторените в процеса разноски, както следва: сумата 1 136,78 лв. – за заповедното производство, сумата 4 363,70 лв. - за първоинстанционното производство, сумата 3 019,98 лв. – за въззивното производство, и сумата 4 006,78 лв. – за производството пред ВКС. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ решение № 830 от 19.06.2023 г. по т.д. № 451/2023 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявен от „Н. И. Тивони“ Лимитид, дружество регистрирано в Израел, рег. №[ЕИК], против „Тивони – здраве и красота“ ООД, ЕИК[ЕИК], иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че „Тивони – здраве и красота“ ООД, ЕИК[ЕИК], дължи на „Н. И. Тивони“ Лимитид, дружество регистрирано в Израел, рег. №[ЕИК], сумата 12 700 евро – дадена по договор за заем, както следва: сумата 9 100 евро - преведена по банковата сметка на ответника на 23.02.2015 г., сумата 520 евро - преведена по банковата сметка на ответника на 18.03.2015 г., сумата 1 620 евро - преведена по банковата сметка на ответника на 09.06.2015 г., и сумата 1460 евро - преведена по банковата сметка на ответника на 25.06.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата от 04.12.2017 г. до окончателното заплащане, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 17850/2017 г. по описа на Районен съд - Пловдив. ОСЪЖДА „Тивони – здраве и красота“ ООД, ЕИК[ЕИК], да заплати на „Н. И. Тивони“ Лимитид, дружество регистрирано в Израел, рег. №[ЕИК], на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 12 527,24 лв. – разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.