1 Р Е Ш Е Н И Е № 68 гр.София , 09 май 2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети април две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при участието на секретаря Марияна Петрова и прокурора от ВКП Калин Софиянски изслуша докладваното от съдия Вълкова наказателно дело № 246/2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационна жалба, депозирана от адвокат В. В. – защитник на подсъдимия Р. И. Р., срещу въззивна присъда № 18 от 20.10.2021 г., постановена по ВНОХД № 1053/2021 г. по описа на Софийския апелативен съд (САС). В жалбата на защитника се твърди, че осъдителната присъда на апелативния съд е неправилна, незаконосъобразна и постановена при нарушение на процесуалните правила, а наложеното наказание е прекомерно тежко. Счита се, че въззивният съд е тълкувал неправилно събраните по делото доказателства и в резултат на това е стигнал до погрешни изводи за релевантни за настоящия казус въпроси и неправилно е приложил чл.20, ал.2, изр.първо от ЗДвП. Според касатора, съдът не е дал приемливо обяснение защо не възприема довода на защитата, че в конкретния случай велосипедистът е бил "непредвидимо" препятствие на пътя. Изразява се несъгласие и с изводите на съда за безспорно доказано управление на автомобила от подсъдимия със скорост над разрешената от 90 км/ч, а именно - с 96 км/ч, тъй като тази скорост е посочена единствено като един от обсъдените по една от комплексните експертизи варианти, а всички останали експертизи заключават, че скоростта му е била в рамките на позволеното. Посочено е също, че обжалваният съдебен акт почивал на предположения и бил вътрешно противоречив, като от една страна е прието, че пострадалият велосипедист се е движил възможно най-вдясно по платното за движение, но същевременно е прието, че "... не е възможно да се установи по делото, къде се е движил по пътното платно велосипедиста" Оспорва се и преценката на САС да отчете като отегчаващо обстоятелството, че подсъдимият управлявал автомобила с концентрация на алкохол в рамките на допустимото, като искането е за отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимия по повдигнатото му от Софийска окръжна прокуратура обвинение. В съдебното заседание пред Върховния касационен съд защитникът на подсъдимия – адвокат В. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения и направеното искане за оправдаване на подсъдимия. Частните обвинители И. Ц. и Ц. Ц. не се явяват пред ВКС, редовно призовани. Повереникът им – адвокат П. оспорва касационната жалба като неоснователна и предлага обжалваната присъда да бъде оставена в сила, тъй като всички поставени в нея въпроси са получили адекватен отговор в атакувания съдебен акт. Представителят на Върховната касационна прокуратура предлага да се измени обжалваната присъда, като се намалят наложените с нея наказания поради решаващия съпричинителски принос на пострадалия и неправилно отчетеното от САС като отегчаващо обстоятелство управление на МПС от дееца след употреба на алкохол, но в допустимите от закона граници. Подсъдимият Р. Р., редовно призован пред касационната инстанция, не се явява, поради което не взема становище по касационната жалба. Защитникът му представя медицинско направление от 11.04.2022г., в което е посочено, че подсъдимият е с мозъчен инсулт, практически неподвижен и не може да се яви в съда, поради което и като съобрази изразеното изрично становище на упълномощения защитник за даване ход на делото, ВКС разгледа делото в негово отсъствие. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите, релевирани в касационната жалба, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното: С присъда № 14 от 22.06.2021 г., постановена по НОХД № 743/2019 г. във второ по ред първоинстанционно производство, Софийският окръжен съд (СОС) е признал подсъдимия Р. И. Р., ЕГН: [ЕГН], за невиновен в извършване на престъпление по транспорта по чл.343 ал.1 б. „В“, във вр. с чл.342 ал.1 от НК. По протест на Софийска окръжна прокуратура и жалба от повереника на частните обвинители, с искане за осъждане на подсъдимия Р. по повдигнатото обвинение, пред САС е било образувано ВНОХД № 1053/2021 година, по което е постановена Присъда № 18/20.10.2021г., предмет на настоящата (първа по ред) касационна проверка, с която на основание чл.336, ал.1, т.2, вр.чл.334, т.2 от НПК САС е отменил изцяло първоинстанционната оправдателна присъда и вместо нея е признал подсъдимия Р. за виновен в това, че на 13.07.2016 г. по първокласен път от републиканската пътна мрежа No 1 - в участъка между [населено място] и [населено място], обл. Софийска, в посока от [населено място] към [населено място], при управление на моторно превозно средство - товарен автомобил марка „О.", модел „М.", с peг. No СО 94 41 АН, нарушил правилата за движение по пътищата - чл. 20, ал. 2, изр. 1-во от ЗДвП, като се движил със скорост, несъобразена с конкретните условия на видимост, поради което и на основание чл. 343, ал.1, б."В", вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК.и чл.55, ал.1, т.1 от НК му наложил наказания ЕДНА ГОДИНА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, изпълнението на което на основание чл.66, ал.1 от НК отложил за изпитателен срок от ТРИ ГОДИНИ и лишаване от право да управлява МПС за срок от ЕДНА ГОДИНА. САС е възложил в тежест на подсъдимия деловодните разноски – от досъдебното и съдебното производство общо в размер на сумата 3504, 16 лв. ВКС констатира допуснати от САС съществени процесуални нарушения, от категорията на абсолютните, които налагат отмяна на постановената въззивна присъда и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд. Макар ВКС да се произнася само в рамките на заявените с жалбата касационни основания, неговото правомощие служебно да следи за допуснати абсолютни съществени нарушения на процесуалните правила е неотменимо в контекста на справедливия съдебен процес по смисъла на чл.6 от ЕКПЧ. На първо място, мотивите на въззивната присъда не отговарят на стандарта, заложен в закона. След като е изложил сравнително подробно и точно описание на характеристиките на пътното платно, мястото, където е станал ударът между управлявания товарен микробус от подсъдимия и пострадалия велосипедист и е установил алкохолната концентрация в кръвта на двамата участници в ПТП ( 2,75 промила за пострадалия и 0,37-0,39 за подсъдимия), въззивният съд е извел противоречиви фактически и правни изводи относно други значими обстоятелства от предмета на доказване по чл.102 от НПК, свързани с изясняване на процесното пътно-транспортно произшествие, а от приетите по делото множество експертизи, изследвали механизма и причините за ПТП, както и скоростта на движение на управляваното от подсъдимия МПС и конкретната видимост към пострадалия велосипедист, е кредитирал заключението на последната Комплексна автотехническа и трасологична експертиза (КАТЕТЕ), назначена при второто разглеждане на делото от първоинстанционния съд, без да изложи съображения за преодоляване на противоречията му с останалите експертни заключения съгласно изискванията на чл.339, ал.3, вр. чл.305, ал.3 от НПК. При наличие на значителни противоречия в предоставената от експертните заключения информация, която е от съществено значение за правилното решаване на делото, като например разстоянието на конкретната видимост към велосипедиста, което е изчислено различно от отделните комплексни експертизи, съдът е длъжен да подложи противоречивите заключения на вещите лица на подробен анализ и преценка, в съответствие и с останалите доказателствени материали и съответно да обективира в мотивите съображения защо приема заключението на КАТЕТЕ и отхвърля останалите заключения и конкретно това на Комплексната съдебно-медицинска и автотехническа експертиза относно този основнорелевантен съобразно конкретното обвинение факт. В тази връзка са основателни и възраженията на касатора срещу кредитираното от САС заключение на КАТЕТЕ в частта му, в която скоростта на движение на товарния автомобил, който управлявал подсъдимият, е определена в много по-висока стойност (96 км/ч – л.176 от НОХД №743/2019г. на СОС) от изчислената от КСМАТЕ (76 км/ч – л.73 от ДП), за което в обжалвания съдебен акт липсват задълбочени съображения по реда на чл.305, ал.3 от НПК. Разсъждения за преодоляване на противоречието между заключенията на двете комплексни експертизи относно конкретната скорост на движение на товарния автомобил са наложителни не само на основание изискванията към аналитичната доказателствена дейност на съда съобразно посочената процесуална разпоредба, но и с оглед особеностите на конкретното обвинение, което видно от обвинителния акт е лимитирано до избрана от подсъдимия скорост на движение - 76 км/ч., намираща се , според прокурора, в причинна връзка със съставомерния резултат. Доколкото същата е гранична спрямо тази от 75 км/ч, за която САС е приел, че е съответна на зоната на видимост на къси светлини и е позволявала предотвратяването на ПТП (л.14 от мотивите към въззивната присъда), се налага нова преценка в контекста на възражението на защитата за случайно деяние по чл.15 от НК. Независимо обаче от резултата от такъв допълнителен анализ, всякакво обвързване на правни изводи за съставомерно поведение и осъждане на подсъдимия поради фактическа скорост над предявената с обвинителния акт е недопустимо и достатъчно основание за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане. Горното не се променя от уточнението в мотивите на атакувания съдебен акт, че движението със забранена скорост не е в причинно-следствена връзка с настъпване на пътно-транспортното произшествие предвид експертния извод, че удар би настъпил и с разрешената максимална скорост от 90 км/ч (л.12 от въззивната присъда), тъй като при преценката дали конкретната скорост на движение е била съобразена по смисъла на чл.20, ал.2, изр. първо от ЗДвП, съдът е изхождал от по-високата и непредявена по съответния процесуален ред на подсъдимия скорост на движение на товарния автомобил вместо да се ограничи до фактическото твърдение за това обстоятелство в обвинителния акт, когато то е по-благоприятно за дееца. Освен това САС е аргументирал извода за субективно съставомерно поведение със съображения, че подсъдимият е разбирал, „че се движи с превишена скорост, която е и несъобразена с конкретните условия на видимост“ (л.17 от мотивите към въззивната присъда), без конкретната величина на тази (превишена) скорост да е част от обстоятелствената и диспозитивната част на обвинителния акт, срещу който подсъдимият се защитава. Дадените от въззивния съд отговори на възраженията на защитата видно от мотивите на атакувания съдебен акт не само не показват задълбоченост и убедителност, а са противоречиви, като на някои от тях изобщо липсва отговор. Например САС е отклонил като неоснователен основния довод на защитата, че пострадалият не е бил „предвидимо препятствие“ по смисъла на чл.20, ал.2, изр.първо от ЗДвП със съображения , че безспорно установеното движение на управлявания от подсъдимия автомобил нощно време на къси светлини е достатъчно да предпостави съобразяване на скоростта с това отрицателно обстоятелство, съответно намаляването й било наложително поради предвидимата поява на велосипедисти, каквито подсъдимият заявил, че е виждал да се движат по този път (вж. л.13 от мотивите на въззивната присъда). При разпита си пред съда подсъдимият е заявил точно обратното - не е могъл да предположи, че в лентата му за движение може да има велосипедисти (вж. л.193 от НОХД №743/2019 г. на СОС). Това негово заявление е логично предвид данните от огледния протокол и показанията на свидетеля Л. Ф., че наличната велоалея не е била разположена попътно на движението на подсъдимия и велосипедиста, а в обратната посока - в най-лявата част на пътното платно т.е. до крайната (втората) от двете ленти за обратно движение, които били отделени от лентата за движение на подсъдимия и велосипедиста с единична непрекъсната линия. Горното, както и установената липса на предупредителни знаци за възможна поява на велосипедисти, сериозно разколебават извода на въззивния съд, че в конкретния случай възможността в лентата за движение на подсъдимия да се появи велосипедист не е била изключена, ерго появата му е била предвидима за дееца. Впрочем такава възможност винаги съществува, но когато тя е резултат от неправомерно поведение на велосипедиста, което водачът не е длъжен да предвиди (вж. Решение № 122/05.10.2020г. по н.д. №443/2020 г., второ н.о. на ВКС), отговорът на направеното от защитата възражение за случайно деяние по чл.15 от НК е изисквал много по-задълбочен анализ на конкретната пътна ситуация от обективирания в обжалваната присъда. Още повече, че допуснатите от велосипедиста нарушения на правилата за движение в случая са многобройни и изключително тежки, в това число движение през нощта без светлоотразителна жилетка при носене на тъмни дрехи, непоставяне на светлоотризателни знаци на велосипеда, който бил тъмен на цвят и управление на велосипед с алкохолна концентрация в кръвта му - 2,75 промила, която е висока предвид разясненията на вещите лица, че е довела до тежка степен на алкохолно повлияване на пострадалия. САС изобщо не е отговорил на въпроса, който защитникът изрично е поставил в хода на съдебните прения пред въззивната инстанция, а именно бил ли е пострадалият „препятствие на пътя“ по смисъла на легалното определение в пар.6, т.37 от ДР на ЗДвП. Само положителният и убедително защитим отговор на този въпрос оправдава последващите съображения, които въззивният съд е изложил относно предвидимо или непредвидимо такова е бил въпросният велосипедист. Доколкото разпоредбата на чл.20, ал.2, изр. първо от ЗДвП, с която е обвързана бланкетната диспозиция на чл.343, ал.1,б.“В“ от НК по конкретното обвинение, вменява задължение за водача да спре пред „всяко предвидимо препятствие“, отговорът на така поставения от защитника съществен въпрос за отговорността на подсъдимия, изисква конкретен и ясен отговор, какъвто в мотивите на проверявания съдебен акт липсва. Налице е и посоченото в касационната жалба противоречие относно мястото на движение на велосипедиста непосредствено преди ПТП, което също има пряко отношение към отговора на основното възражение на защитата за случайно деяние по чл.15 от НК. На стр. 6 от мотивите САС е приел, че пострадалият се движел със скорост от около 10 км/ч, „вдясно в лентата си за движение“, а на стр.14, че „не е възможно да се установи по делото, къде се е движил по пътното платно велосипедиста, преди да промени траекторията си“. Видно от заключението на кредитираната от въззивния съд КАТЕТЕ отклоняването на велосипедиста на ляво на място, по начин и в момент, когато това не е било безопасно, защото същият не се е съобразил с приближаващото зад него МПС, е посочено от вещите лица като основна причина от техническа гледна точка за настъпилото ПТП (вж. л.175 от О №743/2019 г. на СОС). Поради това и като съобрази, че по време на движение водачите не са длъжни да очакват неправомерно поведение от страна на останалите участници в движението, когато не са налице признаци за едно възможно отклоняване (вж. Р №1329/28.11.1974 г. по н.д. № 1236/1974 г., трето н.о. на ВС), контролираният съд е следвало да се ангажира с еднозначен отговор на въпроса преди да започне въпросното отклоняване, движил ли се е пострадалият възможно най-близо до дясната граница на платното за движение, както го задължава законът (чл.80а, ал.1, т.2 от ЗДвП), а също и обективно видимо и предвидимо ли е било за подсъдимия предприетото от велосипедиста отклоняване на ляво. На база установяването на тези фактически положения за конкретното поведение на пострадалия непосредствено преди удара САС следва да направи повторна преценка могъл ли е подсъдимият обективно да възприеме появата на пострадалия на пътното платно и предприетото от него отклонение на траекторията му на движение, които представляват обстоятелства от съществено значение за решаване на въпроса за основателността на поддържаното от защитата възражение за случайно (невиновно) деяние по чл.15 от НК. Вместо това САС е извел фактически и правни изводи, които са оспорими най-малко, защото са взаимно изключващи се. От една страна САС е приел, че опасността за движението е възникнала от момента, в който подсъдимият реално е имал видимост към велосипедиста т.е. на не повече от 35 метра (л.16 от мотивите към въззивната присъда) и същевременно, че велосипедистът се е отклонил на ляво, когато управляваното от подсъдимия МПС е било на 37,73 метра зад велосипедиста, съответно на около 42,10 метра пред мястото на удара (л.9 от мотивите към въззивната присъда). Очевидно е, че последните две разстояния са по-големи от установената от КАТЕТЕ и възприета от съда конкретна видимост на подсъдимия към велосипедиста, което прави оспорим изводът на САС, че подсъдимият е могъл да реагира на предприетото от пострадалия отклоняване, предприето от последния, според установеното от фактическа страна - извън зоната на конкретна видимост. Настоящата касационна инстанция констатира и редица други противоречия в изведените от въззивния съд фактически положения, които са толкова съществени, че предопределят освен липсата на мотиви, а също и невъзможността на ВКС да прецени коя конкретна скорост въззивният съд е приел за съобразена по смисъла на чл.20, ал.2, изр. първо от ЗДвП. Това допълнително затруднява преценката за правилното приложение на материалния закон. Например съобразената, според САС, скорост на движение на подсъдимия е посочена в две различни стойности, които предопределят различни правни изводи предвид, че при движение със скорост от 56 км/ч и 75 км/ч опасната зона и възможността за предотвратяване на ПТП с оглед необходимото време за реакция при конкретната видимост не са еднакви. Това е видно и от изложените от въззивния съд съображения за необходимото поведение от страна на водача за предотвратяване на ПТП. При скорост от 56 км/ч или по-ниска подсъдимият е могъл да предотврати ПТП, чрез спиране (л.12 от мотивите към въззивната присъда), а при скорост от 76 км/ч – чрез едновременно спиране и промяна траекторията на движение (л.14 от мотивите към въззивната присъда). Последното обаче не кореспондира с безусловното задължение по чл.20, ал.2, изр. първо от ЗДвП, водачът да предотврати ПТП, като спре. Разпоредбата на чл. 20, ал. 2, изр. първо от ЗДвП задължава водача на моторно превозно средство да избере скорост, съобразена с отрицателното влияние на всички онези фактори, които усложняват конкретна пътна обстановка, за да може да спре пред всяка предвидима опасност на пътя и да предотврати настъпването на пътнотранспортно произшествие. Иначе казано, единственото правомерно поведение според посоченото правило за движение, във връзка с което е ангажирана отговорността на дееца, е спирането на МПС, а не отклоняването му от траекторията на движение. Неясна остава и позицията на въззивната инстанция като последна по установяване на механизма на ПТП, който подлежи на задължително доказване по чл.102, т.1 от НПК, тъй като на стр.9 от мотивите САС е приел, че ударът между тов. автомобил и велосипедиста настъпил след като последният се отклонил „на ляво пред автомобила със скорост от 10 км/ч), докато на стр.13 е приел, че управляваното от подсъдимия МПС е застигнало и блъснало велосипедиста, който „се движел в коридора на движение на лекия автомобил“. От цитираните части от мотивите на обжалваната присъда не може да се приеме, че са налице еднозначни фактически изводи за механизма на ПТП, както и за поведението на подсъдимия и на пострадалия непосредствено преди удара. По-нататък въззивният съд е възприел експертните изводи, че скорост съответстваща на зоната на видимост на къси светлини в конкретните условия би била 75 км/ч, с която деецът е могъл да предотврати ПТП, но не е съпоставил този си извод с едновременно приетия факт, че конкретната видимост към пострадалия велосипедист е била не повече от 35 метра, което разстояние е значително по-малко от зоната на видимост на къси светлини, изчислена от КАТЕТЕ. Пренебрегнато е заключението на тази експертиза в частта, в която научно аргументирано вещите лица са разяснили разликата между конкретна осветеност и конкретна видимост и липсва ясен отговор на въпроса коя от двете е релевантна при преценката за приложението на чл.15 от НК. Съгласно редакцията на чл.20, ал.2, изр. първо от ЗДвП именно конкретната видимост е от съществено правно значение при решаване въпросите за отговорността на подсъдимия, както и за законосъобразно решаване на поставения от защитата въпрос за случайно деяние, който поради противоречията в мотивите не е получил убедителен отговор. При повторното разглеждане на делото и преценката има ли деянието на подсъдимия случаен характер по чл.15 от НК въззивният съд следва да изведе отговорите си не само върху факта, че пострадалият е попадал в обхвата на късите светлини, но и в контекста на данните за предприето от него отклоняване на ляво извън зоната на конкретната видимост, както и разстоянието на конкретната видимост, като съобрази принципните положения в ТР №28/28.11.1984г. по н.д. №10/1984г., ОСНК на ВС относно правилата за безопасност при „движение на разстояние на видимост“, което включва освен възприемането на опасността, така и възможността МПС да бъде спряно в тези граници. В заключение, мотивите към въззивната присъда са непълни - липсва дължимият доказателствен анализ, както и отговор на значими за решаване на правния спор възражения на защитата. Неясните и противоречиви мотиви покриват касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК и обуславят отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция. При новото разглеждане на делото, апелативният съд следва да направи ясен, подробен и в съответствие със закона доказателствен анализ на всички доказателствени материали и да обсъди противоречивите данни от заключенията на отделните експертизи, включително комплексните такива. Необходимо е пълноценно да опише фактическата обстановка относно механизма на ПТП в контекста на предприетото от пострадалия отклоняване на ляво непосредствено преди ПТП и възможността на подсъдимия да го възприеме като опасност за движението и да спре управляваното от него МПС в зоната на конкретната видимост, както и да изложи аргументи по правото и възражението на защитата за случайно деяние по чл.15 от НК. При обсъждане на този въпрос не е достатъчно да се отбележи наличието на велоалея на пътното платно, а следва да се съобразят и данните за местонахождението й в обратна посока на движението на участниците в ПТП. При необходимост следва да се изслушат вещите лица по комплексните КСМАТЕ и КАТЕТЕ, след което да се обсъдят експертните им изводи в корелация с другите доказателствени материали, като се изложат съображения кои от тях се възприемат по реда на чл.305, ал.3 от НПК. По изложените съображения, ВКС счита, че въззивната присъда следва да бъде отменена, а делото върнато на Софийския апелативен съд за ново разглеждане. Водим от горното и на основание чл.354, ал.3, т.2 във вр.с ал.1 т.5 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивна присъда №18 от 20.10.2021 г., постановена по ВНОХД № 1053/2021 г. по описа на Софийския апелативен съд, НО. ВРЪЩА делото за ново разглеждане на същия съд от друг съдебен състав от стадия на съдебното заседание по чл.327 от НПК. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: