7 Р Е Ш Е Н И Е № 60144 гр. София, 24 септември 2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в публично заседание на петнадесети септември две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЯ РУШАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при секретаря М. Петрова и в присъствието на прокурора Явор Гебов изслуша докладваното от съдия Вълкова наказателно дело № 556 по описа за 2021 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производство е по реда на чл. 346, т. 4 от НПК и е образувано по касационна жалба на И. Д. А. (въззивен жалбоподател – частен тъжител по ВНЧХД №194/21г. по описа на ОС - Велико Търново) против протоколно определение № 164/13.05.2021 г., постановено от същия съд, с което въззивното производство по делото е било прекратено поради оттегляне на подадената от А. въззивна жалба срещу постановената оправдателна присъда №1/04.02.2021г. по НЧХД № 406/2020 г. по описа на РС - Павликени. В съдебно заседание пред ВКС жалбоподателят А. се явява лично и заявява, че поддържа касационната жалба, в която изтъква доводи за процесуална незаконосъобразност на атакуваното определение, аргументирана с факта, че по повод подготовката за провеждане на открито съдебно заседание по въззивното дело и във връзка с направени във въззивната жалба доказателствени искания е било постановено Разпореждане № 96/21.04.2021г., за което окръжният съд не го е уведомил и не му е връчил препис. Касаторът заявява също, че ако е бил запознат с това разпореждане и с произнасянето на съда по направените доказателствени искания, не би оттеглил въззивната жалба. Прави искане за отмяна на прекратителното определение, включително в частта за присъдените в негова тежест деловодни разноски. Преди даване ход на касационното дело касаторът А. представя поредно писмено „заявление“, с което прави доказателствени искания и отново претендира за отмяна на атакуваното определение и осъждане на подсъдимия, включително по предявения граждански иск. Прокурорът от ВКП, отчитайки депозираното от А. волеизявление за оттегляне на подадената въззивна жалба пред ОС -Велико Търново, изразява становище за законосъобразност на постановеното определение за прекратяване на въззивното производство и за осъждане на жалбоподателя да плати направените от подсъдимия разноски. Подсъдимият Г. Я. не се явява пред касационната инстанция, редовно призован, но се представлява от упълномощен защитник – адвокат Х. Д., който изразява становище за неоснователност на касационната жалба и претендира да се възложат в тежест на жалбоподателя А. направените деловодни разноски за процесуално представителство на подсъдимия пред ВКС. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Касационната жалба е подадена в законоустановения срок от страна, която има право на жалба, срещу оспорим по касационен ред съдебен акт предвид, че се атакува определение на окръжен съд за прекратяване на въззивното производство поради оттегляне на въззивната жалба от страна на жалбоподател - частен тъжител. Този акт е постановен за първи път в хода на разглеждане на въззивното дело и с него се прегражда пътят на наказателното производство за последващ инстанционен контрол върху постановената от първоинстанционния съд оправдателна присъда. Поради това касационната жалба на основание чл.346, т.4 , чл.349, ал.1, чл.350, ал.1 от НПК се преценява като допустима, но разгледана по същество е неоснователна. За да отговори отрицателно на въпроса за основателността на касационната жалба, настоящият касационен състав изследва процесуалното развитие на наказателното производство, което е следното: По обвинение за закана по чл.144, ал.1 от НК срещу Г. Я., инкорпорирано в тъжба на частния тъжител и настоящ касационен жалбоподател И. А., е било образувано НЧХД № 406/2020г. по описа на РС - Павликени, което е приключило с оправдателна Присъда № 1 от 04.02.2021г. Същата е била обжалвана от частния тъжител пред ОС - Велико Търново, поради което на 21.04.2021г. е било образувано ВНЧХД №194/21г. за въззивна проверка на обжалваната първоинстанционна присъда. С писмено „заявление“ от 26.04.2021г. жалбоподателят А. е информирал въззивния съд, че оттегля въззивната жалба. Като причина за това е изтъкнал писмено, че не е бил уведомен от окръжния съд дали са уважени или отхвърлени доказателствените искания, които е направил във въззивната жалба. В съдебно заседание пред настоящата инстанция отново заявява, че не би оттеглил въззивната жалба, ако беше уведомен от окръжния съд за произнасянето относно доказателствените искания, които са били направени във въззивната жалба. Вместо да се произнесе в закрито заседание по депозираното писмено оттегляне на въззивната жалба по реда на чл.326 от НПК, въззивният съд е положил усилия да изясни действителната воля на жалбоподателя А., като в открито (публично) съдебно заседание на 13.05.2021г. по ВНЧХД №194/21г. на ОС - Велико Търново е дал възможност на жалбоподателя А. да заяви изрично и безпротиворечиво дали поддържа направеното преди това писмено заявление за оттегляне на въззивната жалба или иска отлагане на делото за събиране на нови доказателства. В резултат на това и видно от съдържанието на протокола от проведеното съдебно заседание въззивният жалбоподател А. е направил еднозначно волеизявление, че желае да оттегли жалбата, като е уточнил, че не иска делото да продължи да се разглежда пред ОС - Велико Търново, защото възнамерявал да сезира „прокуратурата за лъжесвидетелстване“ (вж. л.58 от НЧХД №194/21г. на ОС - Велико Търново). При тези данни Върховният касационен съд счита, че въззивната инстанция правилно е изтълкувала така изразената воля на жалбоподателя и като закономерна правна последица от направеното изрично волеизявление за десезиране на съда в срока по чл.324, ал.1 от НПК (преди даване ход на съдебните прения), законосъобразно е прекратила въззивното производство. Законът не поставя никакви други условия, включително и към съдържанието на волеизявлението, като дори не е необходимо то да бъде мотивирано, както и не възлага задължение на съда да изследва действителните причини, поради които е направено оттеглянето на въззивната жалба. Необходимо е единствено да е ясна волята на страната за десезиране на съда с нейната жалба. В конкретния случай волята на тъжителя А. за оттегляне на въззивната жалба е била пределно ясно демонстрирана веднъж с писмено „заявление“ от 26.04.2021г., в което написал „оттеглям възз. жалба №435/18.02.21“ и втори път с устно волеизявление в съдебно заседание на 13.05.2021г. – „желая да оттегля въззивната си жалба“. Употребеният израз „не желая делото да се гледа повече пред Окръжен съд - Велико Търново“ (вж. л.58 от НЧХД №194/21г. на ОС-Велико Търново) по своето смислово съдържание и предвид липсата на искане за отвод на съдиите от този съд, сочи на единствен извод, че жалбоподателят не желае произнасяне по жалбата и иска прекратяване на производството, което е образувано по повод на същата. Въпреки че въззивният съд не е изпълнил задължението си по чл.15, ал.3 и ал.4 от НПК да разясни последиците от въпросното волеизявление, а именно лишаването на жалбоподателя да получи произнасяне по същество относно основателността на подадената от него въззивна жалба, не може да има никакво съмнение, че правото му на защита не е накърнено в случая, защото очевидно А. е съзнавал последиците от оттеглянето на жалбата, респективно от прекратяване на въззивното производство на това основание. Този извод следва от направеното в същото съдебно заседание лично заявление от жалбоподателя А.: „Искам да остане решението на Павликенския районен съд“. Безспорно между страните е, че въпросното първоинстанционно „решение“ всъщност е оправдателната присъда, която А. е обжалвал. Следователно правилно въззивният съд е приел, че той е оттеглил жалбата със съзнание за законните последици от това в контекста на т.1 от ТР№5/21.05.18 г. , ОСНК на ВКС - първоинстанционната присъда влиза в сила „с влизане в сила на определението на въззивния съд, с което се прекратява въззивното производство“. Макар жалбоподателят да е обвързал направеното оттегляне на жалбата с недоволството си от обжалвания първоинстанционен съдебен акт, изтъквайки аргументи, че е бил постановен „при възтържествуване на лъжата“, с двукратното си (първоначално писмено и впоследствие устно потвърдено пред въззивния съд) волеизявление за оттегляне на въззивната жалба, той е преустановил деволутивното действие на подадената от него въззивна жалба, в резултат на което въззивният съд не е имал процесуална възможност да продължи производството пред тази инстанция, доколкото е бил сезиран само с тази жалба. Единственото процесуално издържано действие в този случай е било прекратяването на въззивното производство, което ОС-Велико Търново е направил. Упрекът към въззивния съд, че нито е връчил препис, нито е уведомил тъжителя А. за постановеното разпореждане № 96/21.04.2021г. относно направените във въззивната жалба доказателствени искания, е несъстоятелен и не дава основание за различни правни изводи независимо, че въпросният съдебен акт неправилно е наименуван от тричленния съдебен състав „разпореждане“ вместо определение, каквото е съгласно разпоредбата в чл.327 вр. чл.32, ал.1, т.3 от НПК. С този съдебен акт въззивният съд е насрочил съдебното заседание, разпоредил е кои лица да бъдат призовани и е уважил доказателственото искане на жалбоподателя за прилагане на посочената във въззивната жалба прокурорска преписка №647/2020г., като е отхвърлил искането му за назначаване на експертизи по съображения за несъотносимостта им към предмета на доказване. Неизпращането на съобщение или връчване на препис от така постановеното „разпореждане“ неправилно се квалифицира като допуснато нарушение от съда, тъй като този вид съдебни актове не се администрират по претендирания от касационния жалбоподател начин – чрез съобщение или връчване на препис. Това е така, защото те не подлежат на обжалване отделно от крайния съдебен акт на въззивната инстанция. Освен това, както се изтъкна вече, прекратяването на въззивното производство поради оттегляне на жалбата не се предпоставя от изследване на причините, поради които е направено волеизявлението за оттегляне. Достатъчно е същото да е заявено изрично в законоустановения срок и да изхожда от страна с активна процесуална легитимация, както е в случая. С оглед гореизложеното ВКС намира, че постановеното въззивно определение на ОС - Велико Търново, с което той е прекратил въззивното производство, образувано по жалба на частния тъжител А., е законосъобразно и при постановяването му не е допуснато нарушение на процесуалните правила, ерго не е налице касационно основание по чл.348, ал.1, т.2, вр. ал.3, т.1 от НПК. Направените в допълнително представеното „заявление“ от жалбоподателя пред ВКС искания за събиране на доказателства и осъждане на подсъдимия, включително по предявения с тъжбата граждански иск са недопустими. В настоящото производство касационната инстанция не може да провежда съдебно следствие за събиране на доказателства. Освен това в случая се оспорва определение за прекратяване на въззивното производство, което по гореизложените съображения се явява законосъобразно. Това преклудира възможността за решаване по същество на въпросите по инкриминираното на подсъдимия частно обвинение. Направеното искане от жалбоподателя за отмяна на обжалваното определение в частта за разноските също не може да бъде уважено поради неоснователността на касационната жалба против прекратителната част на оспорения съдебен акт. Съгласно правилото в чл.190, ал.1 от НПК при прекратяване на производството, което поради гореизложените съображения настоящият касационен състав приема за законосъобразно, по дела образувани по тъжба на пострадалия до съда, разноските се възлагат на частния тъжител. Присъдената в тежест на касационния жалбоподател сума за разноски не е била претендирана голословно от защитата пред въззивния съд. Същата е подкрепена от представения пред ОС - Велико Търново договор за правна защита и съдействие, видно от който присъдената сума в размер на 600 лв. не само е договорена, но и фактически е била платена (л. 56 от въззивното дело). Поради това обжалваното определение следва да се остави в сила и в тази част. На основание чл.190, ал.1 от НПК с оглед неоснователността на касационната жалба искането на защитника за осъждане на касационния жалбоподател да плати на подсъдимия направените от последния деловодни разноски пред ВКС следва да бъде уважено до посочения като платен „в брой“ размер на договореното адвокатско възнаграждение между подсъдимия Г. Я. и защитника му адвокат Х. Д. ( вж. представения договор за правна защита и съдействие от 13.09.2021г. за процесуално представителство по настоящото касационно наказателно дело). Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 и чл.190, ал.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно протоколно определение № 164, постановено на 13.05.2021 г. по ВНЧХД № 194/2021 г. от Окръжен съд – Велико Търново, с което е било прекратено въззивното производство по делото и въззивният жалбоподател – частен тъжител И. Д. А. е осъден да плати на подсъдимия Г. С. Я. сума в размер на 600 лв., представляваща направени пред въззивната инстанция деловодни разноски. ОСЪЖДА И. Д. А. от [населено място], обл. Велико Търново, [улица] ДА ПЛАТИ на подсъдимия Г. С. Я. от [населено място], обл. Велико Търново, [улица] сума в размер на 600 (шестстотин) лева – деловодни разноски пред касационната инстанция. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.