Р Е Ш Е Н И Е   № 528   София, 11 януари 2010 г.   В ИМЕТО НА НАРОДА   Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на четвърти декември две хиляди и девета година в състав :                                                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН НЕДЕВ                                                  ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА                                                                       РУЖЕНА КЕРАНОВА при секретар: Румяна Виденов и в присъствието на прокурора Искра Чобанова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 590/2009 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимите Х. К. А. и Н. А. Ч. против въззивно решение № 89 от 30.07.2009 г., постановено по ВНОХД № 79/09 г. от Военно-апелативен съд, с което е изменена частично присъда № 48/19.05. 2009 г. по НОХД № 48/08 г. на Военен съд – Плевен. С първоинстанционната присъда подсъдимите Н. Ч. , С. Р. и Х. А. са признати за виновни в това, че на 26.06.2008 г. в качеството си на длъжностни лица от състава на полицията, при и по повод изпълнение на службата им, като съизвършители са нанесли побой на Д. М. К. , довел до болки и страдания без разстройство на здравето – престъпление по чл. 131, ал.1, т. 2 във вр. с чл. 130, ал.2 във вр. с чл. 20, ал.2 от НК. Наложените наказания са както следва : - за подсъдимия Ч пробация, включваща пробационните мерки – “задължителна регистрация по настоящ адрес” за срок от осем месеца и “задължителни периодични срещи с пробационен служител” за срок от осем месеца; - за подсъдимия А пробация, включваща пробационните мерки – “задължителна регистрация по настоящ адрес” за срок от шест месеца и “задължителни периодични срещи с пробационен служител” за срок от шест месеца; - на основание чл. 78а от НК подсъдимият Р е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание “глоба” в размер на 500 лева; Със същата присъда подсъдимият Ч е признат за виновен и в това, че в качеството си на длъжностно лице от състава на полицията, при и по повод изпълнение на службата си нанесъл побой на А. М. А. , довел до болки и страдания без разстройство на здравето – престъпление по чл. 131, ал.1, т. 2 във вр. с чл. 130, ал.2 от НК. Наложеното наказание е пробация, включваща пробационните мерки – “задължителна регистрация по настоящ адрес” за срок от шест месеца и “задължителни периодични срещи с пробационен служител” за срок от шест месеца; На основание чл. 23 от НК на подсъдимия Ч е определено и общо наказание, а именно по –тежкото от така наложените. С въззивното решение подсъдимите са оправдани по обвиненията да са извършили престъплението “по повод изпълнение на службата”. В тази част решението не е предмет на касационен контрол, като неоспорено от страните. Жалбата на подсъдимите Ч. и А. се позовава на касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК. Прави се искане за отмяна въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от апелативния съд. В съдебното заседание жалбата се поддържа лично от подсъдимите и от процесуален представител. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. Доводите, представени в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, се свеждат до твърдения за липса на надлежен доказателствен анализ, нарушения на чл. 13 и чл. 14 от НПК, неизпълнение на задълженията, възложени по закон на въззивната инстанция – да провери правилността на присъдата и да изложи мотиви за това. Възраженията са основателни. Въззивният съд буквално е възпроизвел в мотивите на решението фактическата обстановка, приета от първата инстанция, като обобщено е споделил “разбора, направен от първоинстанионния съд на гласните доказателства и точно посочените противоречия между свидетелите, както и съображенията, изложени от съда на кои дава вяра и на кои не” и в резюме ги е повторил. По отношение на доводите, изложени от защитата на подсъдимите, за липса на обективност при анализа на доказателствата, превратност и игнориране на някои от тях, се е задоволил да отбележи, че те (доводите) не се подкрепяли от доказателствата по делото – л. 26 от въззивното дело. Подход, който макар и не дотам прецизен, нямаше да обуслови нарушение на чл. 339, ал.2 от НПК, ако не са допуснати нарушения на принципните норми на чл. 13 и чл. 14 от НПК още от първата инстанция. Това се е дължало не толкова на липсата на доказателствена основа, а до неизпълнение на задължението на съда да формира вътрешното си убеждение на основата на обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата. Пред първата инстанция са били събрани гласни доказателствени средства, съдържащи коренно противоположна информация относно съществените обстоятелства, включени в предмета на доказване. В подкрепа на обвинението са били - показанията на пострадалите Д. К. , А. А. , Г. С. , И. С. , М. К. , а в подкрепа на защитата – обясненията на подсъдимите, показанията на свидетелите Л, Н. Ив. Н. , П. С. , Хр. К. , В. Н. , П. В. , Ар. М. Принципно, при установеното противоречие, няма пречка съдът да постанови осъдителен съдебен акт, стига установените фактически положения да са резултат от съвкупна оценка на доказателствените материали, да са изложени конкретни и убедителни съображения поради какви причини се кредитира една група доказателствени източници, а други - не и това кореспондира на действителното им съдържание. Съображенията на първата инстанция, при разрешаването на съществения процесуален въпрос-защо се дава вяра на едната група доказателствени източници, а се отхвърля другата, са неубедителни. Това в голяма степен е резултат от подхода, използван при оценката на съответните доказателствени средства. В мотивите на присъдата (към тях се е присъединила и втората инстанция, както се посочи - почти декларативно) е възпроизведено част от съдържанието на показанията на отделни свидетели – Л. И. , Н. Ив. Н. , П. С. и с оглед тези цитати са обосновавани изводи за тяхната недостоверност. Съпоставяйки ги съдът е търсил почти пълна идентичност между показанията на свидетелите, без изобщо да си постави въпроса, дали такава идентичност поначало е възможна и да продължи, като изследва какви са характерът, причините и важността на констатираните несъответствия в показанията. В създадената процесуална ситуация изходът на делото е зависел от прецизен анализ на гласните доказателствени източници. Въпросът за тяхната достоверност е следвало да бъде решаван с оглед на вътрешната им логичност, последователност и убедителност, както и при точното им съпоставяне. Отклонявайки се от посоченото, предходните инстанции не са достигнали и до друг съществен за достоверността въпрос – какъв е интересът на свидетелите да депозират недостоверни показания. В тази връзка, първата инстанция е посочила, че тези показания са депозирани с “цел да бъдат оневинени подсъдимите”, а втората инстанция, след като е утвърдила същото, по повод разпитания в допълнителното съдебно следствие свидетел Л, е добавила и следния мотив -“..с оглед обстоятелството, че Бяла Слатина е малък град и всички в него се познават..”. Подобна аргументация е повече от несъстоятелна, защото на същото основание биха могли да се отхвърлят и гласните доказателствени средства, представени в полза на обвинението. На следващо място, въззивният съд е приел, че показанията на пострадалите кореспондират на заключението по съдебно-медицинската експертиза, която не е изключила като възможен механизъм за получаване на телесните увреждания, посоченото от тях. Наистина, подобно утвърждаване би имало сериозно значение за изхода на делото, но въззивният съд е пропуснал да обсъди доводите на защитата в тази връзка. Обсъжданата експертиза е втора по ред, след като първостепенният съд е приел, че за вещото лице, изготвило първоначалната са били налице основанията по чл. 148, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 29, ал.2 от НПК. Съдебно - медицинската експертиза е посочила два възможни варианта за механизма на причиняване на телесните увреди на К. , като е определила и кой, според експертното мнение, е по вероятен, но в тази му част първоинстанционният съд не е възприел заключението. Няма съмнение, че експертизата не е задължителна за съда (чл. 154,ал. 2 от НПК), но когато отхвърля експертното заключение, решаващият орган следва да се мотивира и то убедително. В конкретния случай отхвърлянето е при аргументацията, че заключението “съдържа в себе си оценка на достоверността на обясненията на подсъдимите и показанията на свидетелите Д, А. А. и Г. С. ”. Съждението е невярно и за това е достатъчно да се препрати към писменото заключение, респективно към поставените на експерта въпроси именно от съда. Въззивният съд, в нарушение на чл. 339, ал.2 от НПК, изобщо не е коментирал правилността на отказа на съда да възприеме експертното мнение за по –вероятния механизъм, независимо от защитните доводи, подържани от защитата в хода на пренията. А обсъждането на този въпрос несъмнено е било необходимо най-малкото, за да се утвърди, ако се приеме за правилно, самото отхвърляне на експертното заключение в тази му част. Обобщено казано, използваният от въззивния съд подход по проверката и анализа на доказателствените материали е несъответен на процесуалните изисквания, посочени по –горе, което налага отмяна на атакувания съдебен акт. Сериозните доказателствени проблеми по делото са останали неразрешени и защото извън вниманието на предходните инстанции (а преди това и на прокурора) са останали данни, съдържащи се в делото, които при проверката им биха могли да допълнят доказателствата и/или да служат за проверка на вече налични такива. Става дума за твърденията, съдържащи се в показанията на свидетели по делото (Мирослав К. , И. С. ) за създаден видеозапис от друг свидетел по делото – И. Р. Разбира се, преди всичко стои въпросът за съществуването на такъв запис, после да се прецени дали снимките от видеозаписа следва да се третират като предмети, върху които има следи от престъплението, тоест веществени доказателства, като тяхната достоверност подлежи на установяване (напр. експертиза). ІІ. Преди постановяване на въззивното решение (30.07.2009г.), е настъпила промяна в закона (ДВ,бр.27 от 2009 г., в сила 01.06.2009 г.) – а именно в чл. 42б, ал.1 от НК относно пробационната мярка – “задължителна регистрация по настоящ адрес”, като е добавено “в съответствие с определената от съда периодичност, но не по-малко от два пъти седмично”. Въззивният съд не е съобразил настъпилата законова промяна, което разбира се не е в основата за отмяна на решението, но ВКС счита за нужно да отбележи с оглед изчерпателността на касационната проверка. ІІІ. Въззивното решение следва да бъде отменено изцяло в частта, с която е потвърдена първоинстанционната присъда, независимо, че по отношение на подсъдимия Р е приложена разпоредбата на чл. 78а от НК, предопределило и невъзможност за касационен контрол. Известно е, че ако предмет на делото е съучастническа дейност (каквато е в случая) и е необходимо поначало връщане за ново разглеждане, това означава и новото разглеждане да продължи като единен процес. Отмяната в конкретният случай е и в полза на подсъдимия Р, а това е основанието, съдържащо се в нормата на чл. 347, ал. 2 от НПК. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да прецени необходимостта от събиране на нови доказателства, с оглед изясняване на обстоятелствата, включени в предмета на делото, преразпит на свидетели и/или вещи лица, назначаване на експертизи тоест, да използва всички предоставени му правомощия като инстанция по фактите, да поправи, респективно да допълни доказателствения анализ на първата инстанция, ако само това е необходимо, като изготви съдебния си акт, придържайки се към изискванията, визирани в закона. В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал.3, т.2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И :   ОТМЕНЯ въззивно решение № 89 от 30.07.2009 г., постановено по ВНОХД № 79/09 г. от Военно-апелативен съд в частта, с която е потвърдена присъда № 48 от 19.05. 2009 г. по НОХД № 48/09 г. на Военен съд – Плевен. ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане на въззивния съд от друг състав от стадия на съдебното заседание.   ПРЕДСЕДАТЕЛ :   ЧЛЕНОВЕ : 1.   2.