7 Р Е Ш Е Н И Е № 49 София, 25.06.2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на шестнадесети юни две хиляди и двадесета година в състав: Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА Членове: БОНКА ДЕЧЕВА ВАНЯ АТАНАСОВА при секретаря Даниела Никова разгледа докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 2427/2019 година. Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. С решение № 35 от 09 01. 2019 г. по в. гр. д. № 2155/2018 г. на Пловдивския окръжен съд е отменено решение № 211 от 1. 06. 2018 г. на Карловския районен съд, 2 гр. с-в, вместо което е постановено решение, с което е отхвърлен предявеният от „Добикар“ ООД против Н. В. П. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, за приемане за установено по отношение на ответника, че „Добикар“ ООД е собственик, на основание договор № 027/2. 11. 2010 г. за покупко-продажба на земя частна държавна собственост по чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ, на недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], с площ от 291 кв.м., съставляващ поземлен имот с идентификатор .... по кадастралната карта на [населено място], представляващ прилежаща площ към построена в имота сграда „Навес и кантар“. Уважени са предявените от „Добикар“ ЕООД против Министерство на земеделието, храните и горите евентуални искове с правни основания чл. 87, ал. 3 и чл. 189, ал. 1 ЗЗД - за разваляне на договор за покупко-продажба № 027/2. 11. 2010 г. на процесния имот и за осъждане на Министерство на земеделието, храните и горите да върне на „Добикар“ ООД платената по договора продажна цена от 2405 лв., а искът за присъждане на сумата 57 лв. разноски по сключване на договора е отхвърлен. Решението е обжалвано от „Добикар“ ООД. Като касационни основания за неправилност на същото се сочат допуснати съществени процесуални нарушения на чл. 236, ал. 2 ГПК - необсъждане възраженията на дружеството за нищожност на решението на общинската служба по земеделие за възстановяване на собствеността върху процесния имот на праводателите на ответника, поради постановяването му в незаконен състав и при липса на подписи на председател и секретар; необсъждане на възражението за материална незаконосъобразност на реституционното решение, предвид постановяването му при наличие на пречки за реституция; необсъждане на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства във връзка с евентуалното придобивно основание на ищцовото дружество – давност, както и допуснати нарушения на чл. 17 и чл. 302 ГПК. Твърди се и допуснато нарушение на материалноправни норми – чл. 10, ал. 12 ЗСПЗЗ, чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ, чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ, чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, чл. 79, ал. 1 и чл. 82 ЗС. Иска се отмяна на решението, уважаване на предявения установителен иск за собственост и присъждане на разноските, направени при разглеждане на делото пред трите инстанции. Решението е обжалвано и от Министерство на земеделието, храните и горите, трето лице - помагач на ищцовото дружество, чрез процесуалния представител юрисконсулт Х. Ш., като неправилно – постановено в нарушение на чл. 10, ал. 12 ЗСПЗЗ, чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ, чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ. Иска се отмяната му. Не се претендира присъждане на деловодни разноски. Ответникът по касационната жалба Н. В. П., чрез пълномощника си адв. Б. Б., изразява становище за неоснователност на касационните жалби, правилност на въззивното решение и потвърждаването му. Третите лица-помагачи на ответника Т. П. Б., Г. К. С. и Т. К. П. излагат съображения за правилност на решението и искат потвърждаването му. С определение № 12 от 09. 01. 2020 г. по гр. д. № 2427/2019 г. на ВКС, 1 г.о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по два процесуалноправни въпроса, касаещи правомощията на съда да извършва косвен съдебен контрол за материална законосъобразност на влязло в сила реституционно решение по чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ, както и задължението на въззивния съд да обсъди въведените от страните доводи и възражения, които са от значение за спорното право. Отговори на въпросите се съдържат в мотивите към ТР № 5 от 14. 01. 2013 г. по т.д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС. При спор за собственост съдът е оправомощен да извършва косвен съдебен контрол за материална законосъобразност на влязло в сила решение за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ на общинската служба по земеделие, от което една от страните по иска за собственост черпи права, когато същото се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му и е въвела довод/възражение за незаконосъобразността му. Държавата не е участник в административното производство по възстановяване на собствеността върху земеделски земи и гори по ЗСПЗЗ (общинската служба по земеделие е орган, пред който същото се развива и който не е натоварен с представителни функции по отношение на държавата). Затова както държавата, така и правните субекти, придобили правото на собственост от държавата, не са обвързани от влезлия в сила като необжалван административния акт за възстановяване на собствеността и е допустимо, по тяхно искане или възражение, да се упражни косвен съдебен контрол за законосъобразността му. Обект на въззивната дейност е решаването по същество на материалноправния спор, а това изисква обсъждане от въззивната инстанция на въведените от страните непреклудирани доводи и възражения, които са от значение за спорното право. По основателността на касационната жалба: Производството по делото е образувано по предявен от „Добикар“ ООД против Н. В. П. положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, за недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], с площ от 291 кв.м., съставляващ поземлен имот с идентификатор .... по кадастралната карта на [населено място], който имот представлява прилежаща площ към сграда „Навес и кантар“. Като придобивно основание за земята ищцовото дружество сочи договор № 027/2. 11. 2010 г. за покупко-продажба на недвижим имот частна държавна, а като основание за придобиване на имота от държавата и актуването му като частна държавна собственост – чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ. Като придобивно основание за построената в имота сграда „Навес и кантар“ се сочи договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № .... г., с кооперация „Скотовъдна млекарска земеделска кредитна кооперация“, [населено място], която закупила сградата от ТКЗС – [населено място], в ликвидация, след проведен търг, с договор от 16. 02. 1996 г., вписан на 20. 01. 2010 г. Като евентуално придобивно основание за имота се сочи придобивна давност по чл. 79, ал. 2 ЗС, във връзка с което се твърди осъществявано добросъвестно владение от 2010 г. до 2015 г. Като трето лице – помагач на ищцовото дружество е конституирано Министерство на земеделието, храните и горите, срещу което „Добикар“ ООД е предявило, при условията на евентуалност (в случай на отхвърляне на положителния установителен иск за собственост), иск за разваляне на договора за покупко-продажба № 027/27. 01. 2010 г., на осн. чл. 87, ал. 3, вр. чл. 189, ал. 1 ЗЗД, както и искове за връщане на платената продажна цена от 2405 лв. и за присъждане на сумата 57 лв. разноски по договора, на осн. чл. 189, ал. 1 ЗЗД. Ответникът Н. В. П. е оспорил иска като неоснователен. Въвел е твърдения, че е собственик на процесния имот, като е придобил същия на основание договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № .... г., с Т. П. Б., Г. К. С., Т. К. П., които към сключване на договора са били придобили собствеността по наследство от К. Х. Б. и влязло в сила решение № 1118/7. 03. 1995 г. на ПК – [населено място] за възстановяване на собствеността в стари реални граници по чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ. Като евентуално придобивно основание сочи и чл. 79, ал. 1 ЗС, като твърди имотът да е владян непрекъснато от него и праводателите му от 25. 11. 1997 г. до предявяване на иска. Първоинстанционният съд е уважил иска за собственост. Приел е за осъществено заявеното от ищеца придобивно основание – договор за покупко-продажба. Прието е, че ответникът не е придобил имота на основание договор за покупко-продажба, тъй като е купил от несобственик (с постановеното в полза на продавачите решение по чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ е възстановена собствеността върху имот неподлежащ на реституция). За неоснователно е прието и възражението на ответника по чл. 79, ал. 1, вр. чл. 82 ЗС, за придобиване на собствеността върху имота по давност. Не е доказано ответникът и праводателите му да са владяли имота в законоустановения десетгодишен придобивен срок. Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение, отхвърлил е установителния иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК срещу ответника и е уважил евентуалните искове срещу Министерство на земеделието, храните и горите по чл. 87, ал. 3 и чл. 189, ал. 1 ЗЗД. Приел е, че собственик на процесния имот е ответникът Н. П., който го е придобил на основание договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № .... г., с Т. Б., Г. С. и Т. П.. Продавачите са били собственици на продадения имот, като са го придобили по наследство от К. Б. и влязло в сила решение № 1118/7. 03. 1995 г. на ПК – К. по чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ. Съобразено е, че в мотивите към влязлото в сила решение от 08. 08. 2001 г. по гр. д. № 1550/1999 г. на ОС – Пловдив, с което е уважен предявен от Т. П. Б., Т. К. П. и Г. К. С. против праводателя на ищеца Скотовъдна млекарска земеделска кредитна кооперация „Т.“ – [населено място] иск с правно основание чл. 108 ЗС, за установяване на собствеността върху сграда, находяща се в съседен на процесния имот, е приета валидност и законосъобразност на решение № 1118/7. 03. 1995 г. на ПК – [населено място]. Прието е, че имотът не е бил придобит от държавата по силата на чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ и сключеният между държавата и „Добикар“ ООД и МЗХГ договор за покупко-продажба не е породил прехвърлително действие, тъй като разпоредбите чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ и чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ са приети след постановяване на решение № 1118/7. 03. 1995 г. на ПК – К., нямат обратно действие и влезлите преди това в сила решения по чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ са породили конститутивно действие, което не е отпаднало. Не е обсъден доводът на ищеца и на подпомагащата го страна, че ЗСПЗЗ в редакцията му към 7. 03. 1995 г. е съдържал норми, предвиждащи пречки за реституция на имоти, които са застроени с обекти на организация по пар. 12 ПЗР ЗСПЗЗ и са съставлявали прилежащ терен към тези обекти. Заявеното от ищеца евентуално придобивно основание давност по чл. 79, ал. 2 ЗС е прието за неоснователно, тъй като не е доказано дружеството да е владяло имота непрекъснато и необезпокоявано в продължение на пет години след закупуването му от държавата. Решението е неправилно по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, тъй като е постановено при допуснати съществени процесуални нарушения (на чл. 236, ал. 2 и чл. 17, ал. 2 ГПК), както и в противоречие с материалния закон (с разпоредбите на чл. 2, ал. 1, т. 3 и чл. 10Б, ал. 1 ЗСПЗЗ). Въззивният съд, като инстанция разрешаваща по същество материалноправния спор за собственост, е следвало да обсъди въведения с исковата молба и поддържан в хода на производството довод на ищцовото дружество и на МЗГХ за материална незаконосъобразност на влязлото в сила решение по чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ на ПК-К., поради постановяването му при наличие на предвидена в ЗСПЗЗ пречка за възстановяване на собствеността. „Добикар“ ООД и праводателят му – държавата не са били участници в административното производство по издаване на решението на административния орган, влязло в сила като необжалвано, не са обвързани от административния акт за възстановяване на собствеността и е било допустимо упражняването на косвен съдебен контрол за законосъобразността му. Мотивите към съдебните решения не са част от решението и не се ползват със сила на пресъдено нещо, включително и за съдържащите се в тях разрешения по преюдициални въпроси и правоотношения (ТР № 1/4. 01. 2018 г., т. 18). Затова мотивите към цитираното по-горе решение от 08. 08. 2001 г. по гр. д. № 1550/1999 г. на ОС – Пловдив, съдържащи извод за валидност и законосъобразност на решение № 1118/7. 03. 1995 г. на ПК – [населено място], не формират сила на пресъдено нещо по този преюдициален въпрос и не важи забраната по чл. 299 ГПК за разрешаването му по различен начин в настоящото производство. При преценка основателността на иска за собственост въззивният съд е следвало да съобрази разпоредбите на чл. 10Б, ал. 1 и чл. 2, т. 3 ЗСПЗЗ в редакциите им към 7. 03. 1995 г. (постановяване на реституционното решение в полза на праводателите на ответника). Съгласно разпоредбата на чл. 10Б, ал. 1 ЗСПЗЗ (ред. ДВ, бр. 28/1992 г.), собствениците на земеделски земи, които са били включени в ТКЗС, ДЗС или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации и са застроени или върху тях са проведени мероприятия, които не позволяват възстановяване на собствеността, се обезщетяват по тяхно искане, а съгласно разпоредбата на чл. 2, т. 3 ЗСПЗЗ (ред. ДВ, бр 28/1992 г.) не представляват земеделски земи по смисъла на този закон земи, които са застроени със сгради на стопански предприятия, почивни или здравни заведения, религиозни общности или други обществени организации, както и земи, които представляват дворове или складови помещения към такива сгради. Тези норми изключват възможността за възстановяване на собствеността в хипотезите, при които земите са застроени (без значение е видът, предназначението и законността на застрояването) или върху тях са проведени други мероприятия, непозволяващи възстановяване на собствеността. Построените от организация по пар. 12 ПЗР ЗСПЗЗ в стопанския й двор сгради и съоръжения представляват обществено мероприятие, непозволяващо възстановяване на собствеността върху земята под тях и необходимия прилежащ терен към сградата/съоръжението. Като неправилно, въззивното решение следва да бъде отменено. Тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде пререшен, като предявеният иск по чл. 124, ал 1 ГПК бъде уважен. Собственик на процесния имот е „Добикар“ ООД, на основание договор № 027/2. 11. 2010 г. за покупко-продажба на недвижим имот частна държавна собственост по чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ. Държавата е придобила собствеността върху имота на осн. чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ – като земя, върху която са били разположени обекти на организация по пар. 12 ПЗР ЗСПЗЗ и която съставлява прилежаща площ към такъв обект. Дружеството е имало право да придобие собствеността върху прилежащия терен на осн. чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ, тъй като е било собственик на сграда от имуществото на организация по пар. 12 ПЗР ЗСПЗЗ. Сградата „Навес и кантар“ придобило по силата на договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № 17/27. 01. 2010 г., с кооперация „Скотовъдна млекарска земеделска кредитна кооперация“, [населено място], която закупила сградата от ТКЗС – [населено място], в ликвидация, след проведен търг, с договор от 16. 02. 1996 г., вписан на 20. 01. 2010 г. Ответникът не е придобил собствеността на основание договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № .... г., тъй като прехвърлителите Т. П. Б., Г. К. С., Т. К. П. не са притежавали собствеността върху имота. Постановеното в тяхна полза решение № 1118/7. 03. 1995 г. на ПК – [населено място] е незаконосъобразно и не е породило реституционно действие, тъй като е постановено в нарушение на чл. 10Б, ал. 1 ЗСПЗЗ досежно спорната площ (площта, застроена с процесната сграда „Навес и кантар“, построена от ТКЗС – [населено място], в стопанския му двор, и незастроена площ, представляваща прилежаща площ към сградата). Неоснователно е и евентуалното възражение на ответника Н. П. за придобиване на процесния имот по давност, на осн. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 82 ЗС, чрез упражнявано от него владение от 12. 04. 2016 г. до предявяване на иска на 5. 10. 2016 г., към което владение е присъединено и владението на прехвърлителите Т. Б., Г. С. и Т. П., осъществявано от 25. 11. 1997 г. (влизане в сила на чл. 5, ал. 2 ЗСПЗЗ) до 12. 04. 2016 г. В тази връзка по делото е доказано, въз основа на ангажираните от ответника гласни доказателства, че от 2000 г. до 2008 г. Г. С. е отдавала на един от свидетелите имот съседен на процесния, застроен с работилница и навес към нея, че в процесния имот наемателят и работниците му паркирали автомобили на наемателя, ако мястото било свободно (в същото се паркирали и коли на кооперация „Т.“) и свалял там трупи за дървообработване. Тези действия на наемателя не доказват осъществявано от наемодателя владение върху имота, а и продължителността на периода е под минимално установения в чл. 79, ал. 1 ЗС срок на владение, необходим за осъществяване на придобивния способ давност. При този изход на делото ответникът по иска Н. В. П. ще следва да бъде осъден, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, да плати на ищеца „Добикар“ ООД сумата 2304, 30 лв. разноски, направени при разглеждане на делото пред трите инстанции. Министерство на земеделието, храните и горите не претендира присъждане на деловодни разноски. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 35 от 09 01. 2019 г. по в. гр. д. № 2155/2018 г. на Пловдивския окръжен съд И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, по предявения от „Добикар“ ООД против Н. В. П. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че „Добикар“ ООД е собственик, на основание договор № 027/2. 11. 2010 г. за покупко-продажба на земя частна държавна собственост по чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ, на недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], с площ от 291 кв.м., съставляващ поземлен имот с идентификатор .... по кадастралната карта на [населено място], представляващ прилежаща площ към построена в имота сграда „Навес и кантар“. Решението е постановено с участието на Министерство на земеделието, храните и горите както трето лице-помагач на ищеца, както и с участието на Т. П. Б., Г. К. С. и Т. К. П. като трети лица-помагачи на ответника. ОСЪЖДА Н. В. П., на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на „Добикар“ ООД сумата 2304, 10 лв. съдебни разноски, направени при разглеждане на делото пред трите инстанции. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: