Р Е Ш Е Н И Е № 118 гр. София, 05.08.2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети март през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор ПЕНКА МАРИНОВА разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 259/2014 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на подсъдимия С. П. И. и на гражданския ищец министъра на финансите като представител на държавата срещу решение № 88а на Софийския апелативен съд, НО, 3 състав от 19.12.2013 г., постановено по ВНОХД № СП-50/2013 г. по описа на същия съд. В касационната жалба на подсъдимия И. са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – т. 3 от НПК, като към ВКС са отправени искания за отмяна на атакуваното решение и оправдаване на подсъдимия по повдигнатото му обвинение или връщане на делото за ново разглеждане, или алтернативно – за намаляване на размера на наложеното наказание лишаване от свобода и на определения изпитателен срок по постановеното условно осъждане. В касационната жалба на гражданския ищец са изложени съображения за незаконосъобразност на постановеното решение в частта му, с която въззивният съд е прекратил производството по гражданския иск поради недопустимостта му, като се поддържа искане съдебният акт в посочената част да бъде отменен, а предявеният граждански иск да бъде уважен изцяло. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият И. не се явява, редовно призован. Неговият защитник адв. Б. поддържа подадената касационна жалба по изложените в нея съображения, а по отношение на жалбата на гражданския ищец изразява становище, че е неоснователна. Гражданският ищец чрез процесуалния си представител ст. юрисконсулт Ц. поддържа залегналите в касационната жалба мотивирани искания, а по отношение на касационната жалба на подсъдимия И. излага становище, че е неоснователна. Необжалвалият въззивното решение подсъдим П. Т. не се явява, редовно призован. Неговият защитник адв. О. моли атакуваният съдебен акт да бъде оставен в сила. Представителят на ВКП дава заключение, че касационните жалби са неоснователни. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 4 от 22.03.2013 г., постановена по НОХД № С-6/2011 г., Софийският градски съд, НО, 22 състав е признал подсъдимия С. П. И. за виновен в това, че в гр.С., в условията на продължавано престъпление за периода 14.07.2003 г. до 14.11.2003 г., като управител на [фирма] избегнал плащането на възникнали данъчни задължения в размер на 193 796.03 лева, като потвърдил неистина в подадени пред ДП „И.” – ТДД – София справки декларации, изискващи се по чл. 77 от ЗДДС, като укритите данъчни задължения са в особено големи размери, поради което и на основание чл. 257, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 255, ал. 1, пр. 2 (Ред., ДВ, бр. 62/1997 г.), вр. чл. 26, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК го е осъдил на три години лишаване от свобода и глоба в размер на 2 000 лева, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложил изпълнението на наложеното наказание лишаване от свобода за изпитателен срок от пет години. С присъдата подсъдимият П. К. Т. е бил признат за виновен и осъден за престъпление по чл. 257, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 255, ал. 1, пр. 2 (Ред., ДВ, бр. 62/1997 г.), вр. чл. 26, ал. 1 от НК, като на основание чл. 54 от НК съдът му наложил наказания две години лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от четири години, и глоба в размер на 1 000 лева. С присъдата съдът е отхвърлил като неоснователен предявения от държавата чрез министъра на финансите граждански иск срещу подсъдимите С. П. И. и П. К. Т. По въззивни жалби на подсъдимите С. П. И. и П. К. Т. и на гражданския ищец срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № СП 50/2013 г. по описа на САС, НО, 3 състав, като с решение № 88а от 19.12.2013 г. въззивният съд е изменил присъдата на СГС, като е оправдал частично подсъдимия С. П. И. за това да е избегнал плащането на данъчни задължения за данъчен период месец август 2003 г. за разликата над 29 161.77 лева до 78 875.28 лева, а също за общия размер на данъчните задължения при продължаваното престъпление – за сумата над 144 081.52 лева до 193 795.03 лева. С решението си съдът е „деноминирал” размера на глобите, наложени по отношение на подсъдимите С. И. и П. Т.. Присъдата е била отменена в гражданската й част, като производството по гражданския иск е било прекратено поради недопустимостта му. Решението на САС е било съобщено на подсъдимия И. по реда на чл. 340, ал. 2 от НПК на 12.01.2014 г., на защитника му адв. Б. – на 13.01.2014 г., а на гражданския ищец – на 06.01.2014 г. Касационната жалба на подсъдимия И. чрез защитника му адв. Б. е била подадена на 28.01.2014 г., а касационната жалба на гражданския ищец – на 14.01.2014 г. ВКС намира, че подадените жалби са допустими – подадени от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 и т. 4 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба на подсъдимия С. П. И. е неоснователна. При касационната проверка ВКС не констатира нарушения на изискванията за правилно формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите. Въззивната инстанция е оценила самостоятелно доказателствените материали по делото съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнителност на осъдителните изводи на съда. Установените от САС фактически положения са формулирани в резултат на собствен анализ на доказателствените материали и се подкрепят от обективно наличната по делото доказателствена съвкупност. В мотивите на атакувания съдебен акт съставът на САС правилно е откроил основния въпрос, значим за правилното решаване на делото – относно недействителността на отразените данни в инкриминираните справки-декларации, подадени пред ДП „И.” – ТДД – София, вх. № 5637/14.07.2003 г. (за данъчен период 01.06. – 30.06.2003 г.); вх. № 7456/15.09.2003 г. (за данъчен период 01.08. – 31.08.2003 г.); вх. № 8259/14.10.2003 г. (за данъчен период 01.09. – 30.09.2003 г.); вх. № 9200/14.11.2003 г. (за данъчен период 01.10. – 31.10.2003 г.). Съгласно чл. 100, ал. 1 от ЗДДС (отм., бр. 63 от 4.08.2006 г.) справката-декларация е документ, в който регистрираното лице е длъжно да декларира за всеки данъчен период определена информация, свързана с неговата дейност, която е основание за възникване на права и задължения. В цитираните справки-декларации подсъдимият И. в качеството си на управител на [фирма] е декларирал доставки от търговските дружества [фирма], [фирма] и [фирма], които с основание са били преценени като „нереални”. По визираните декларации и съпътстващите ги дневници за покупки са били включени данни от фактури, отразяващи фиктивни сделки с цитираните доставчици, които са предоставяли право на данъчен кредит на управляващия [фирма], намалявайки размера на дължимия се от подсъдимия начислен данък върху добавената стойност. Двете съдебни инстанции са дали верен отговор, че представената от касатора пред данъчните власти информация за съответните осъществени сделки е била неистинна. Изводът за фиктивност на декларираните доставки е изведен при спазване на изискванията за обективност, всестранност и пълнота, като е убедително мотивиран както от констатациите на данъчните органи, обективирани в ДРА № 2153/23.11.2005 г., така и от допустимите от НПК доказателствени материали, описани и анализирани на стр. 7 – до л. 14 от решението. Претендираното с касационната жалба касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК е конкретно мотивирано с довод за липса на мотиви по наведеното възражение във връзка със случаите, при които доставките от [фирма] и [фирма] са били разплатени по ДДС-сметка. Тази претенция на жалбоподателя се отнася до обвинението по пункт 2 – относно отразените данни (7 броя фактури за „закупена стока” на стойност 98 156.96 лева от [фирма] и 4 броя фактури за „закупена стока” на обща стойност 47 651.88 лева от [фирма]) в подписаната от него справка-декларация вх. № 7456/15.09.2003 г. за данъчен период 01.08. – 31.08.2003 г. Във въззивното решение действително не е изложена изрична аргументация във връзка с твърдението на защитника на подсъдимия И. (стр. 5 от допълнителното изложение към въззивната жалба), че използването на ДДС-сметка доказвало реалния характер на доставките. Констатираният пропуск обаче не съставлява съществено нарушение на установения от чл. 339, ал. 2 от НПК стандарт на въззивния съдебен акт. Това е така, защото фактът на използване на ДДС-сметките не е от естество да опровергае значението на изтъкнатите от съда обстоятелства, обуславящи извода за фиктивност на сделките. ДДС-сметката е била уредена от ЗДДС (отм., бр. 63 от 4.08.2006 г.) – чл. 20, т. 17, чл. 64, ал. 2, вр. с чл. 65, ал. 8, чл. 64, ал. 3 и ал. 4, чл. 77, ал. 2, чл. 108, ал. 1, изр. 2, чл. 110, ал. 1, изр. 2, чл. 132, ал. 3 от ЗДДС (отм)., както и от ППЗДДС (отм.) – чл. 114 – чл. 120. Съгласно легалната дефиниция на чл. 20, т. 17 от ЗДДС (отм., бр. 63 от 4.08.2006 г.) ДДС-сметката е „особена банкова сметка на лице, регистрирано по този закон, открита в търговска банка с разрешението и под контрола на Националната агенция за приходите, по която се получават или плащат средства от начисления от или на титуляря данък върху добавената стойност; тази сметка не може да служи като обезпечение и със средствата по нея не могат да се плащат задължения към бюджета или към трети лица, освен за задължения по този закон; условията и редът за откриване и използване на "ДДС-сметката" се определят с правилника за прилагане на закона”. От анализа на цитираната законова рамка е видно, че ДДС-сметката по регламентацията на отменения ЗДДС е била задължителна за откриване по отношение на всички данъчно регистрирани по ЗДДС лица, а доброволността за ползването й се е отнасяло за получателя по конкретна доставка. Вложената от ЗДДС (отм.) и правилника за прилагането му идея за предназначението на ДДС-сметката е била тя да резервира суми за държавата, да се използва само и единствено за плащане на ДДС. Съгласно чл. 64, ал. 2 и чл. 65, ал. 8 от ЗДДС използването на тази сметка е предоставяло възможност получателят по облагаема доставка да има право да приспада данъчен кредит, дори и ако неговият доставчик не е изпълнил задълженията си за начисляване на данъка по смисъла на чл. 64, ал. 1, т. 2 или същото е станало при предходни доставчици по чл. 65 от ЗДДС (отм., бр. 63 от 4.08.2006 г.), а чл. 77, ал. 2 от ЗДДС (отм., бр. 63 от 4.08.2006 г.) е осигурявал възможност за възстановяване на ДДС в краткия 45-дневен срок, приложим за износителите. При използването на ДДС-сметката са съществували специални изисквания за оформяне на платежните документи при плащане спрямо трети лица. В случаите на плащания от ДДС-сметка към ДДС-сметка на друго лице в банковите документи за нареждане на плащането задължително е следвало да бъдат посочени номерът и датата на издаване на данъчния документ, въз основа на който се извършва плащането, т.е. данъчната фактура. При плащане по повече от един данъчен документ, в банковите документи за нареждане на плащането се посочвали номерата и датите на всички данъчни документи, по които се извършва плащането, или номерът и датата на последно издадения данъчен документ и общо броят на данъчните документи, по които се извършва плащането. Защитникът на касатора неоснователно извлича аргументи в подкрепа на тезата си от фактите, че начисленият ДДС бил отразен в дневника за продажбите на доставчиците, като постъпил в сметките им, а оттам – в сметката на получателя [фирма], предназначена за разплащане с държавата. В случая спорът е дали предвидените за заплащане на косвения данък суми са били действително дължимите, което обстоятелство не може да бъде установено само чрез факта на превеждането им по ДДС-сметката. Посочените по-горе предимства на системата на ДДС-сметката не предотвратяват ефективно прилагането на престъпни схеми за избягване на данъка чрез декларирането на фиктивни доставки и използването на документи с невярно съдържание, неистински или преправени такива. Плащането по ДДС-сметка не е достатъчна гаранция, нито че е било осъществено реално плащане на доставката (доколкото сметката е предназначена само за средства от начисления от или на титуляря ДДС), нито че получените или преведени суми са действително дължимите, нито пък че данъкът е бил действително внесен. Както при съставянето на справката-декларация, така и при използването на ДДС-сметката регистрираното лице само определя данъка за внасяне и конкретизира информацията за съответните реквизити на фактурите (номера, дати на издаване). Тези данни могат да бъдат индиция за осъществяване на доставката, както всъщност точно и коректно се твърди в касационната жалба, но не и сигурно доказателство за реалното й осъществяване. Липсва необходимост да бъдат преповтаряни изложените в мотивите на въззивното решение аргументи относно създадената „документална привидност” (л. 16 от решението), обуславяща мнима недължимост на част от действителните данъчни задължения на подсъдимия И.. Следва само да се подчертае, че касационната инстанция споделя възприетия подход при проверката на сделките, реалното осъществяване на които категорично се опровергава от установените обстоятелства за: отсъствие на стокови разписки, отразяващи движението на стоките от склада на доставчика до получателя; липса на съответно завеждане в складовите наличности (материални книги); пълна липса на каквито и да е документални следи, отразяващи транспортирането на стоките от фирмите доставчици до [фирма]; липса на документация (посочените в справките-декларации фактури) за доставките у получателя [фирма]; установена при насрещните данъчни проверки на съконтрахентите [фирма], [фирма] и [фирма] липса на съответните екземпляри от инкриминираните фактури (постъпилите след приключване на данъчната проверка 261 броя фактури от [фирма] са били изследвани и отчетени от съдебно-счетоводните експертизи). Тези обстоятелства, върху които въззивният съд е основал извода си за нереалност на декларираните от подсъдимия сделки, не могат да бъдат оспорени със съображенията на защитата за използване на ДДС-сметки. ВКС не установи твърдяното от касатора нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. В рамките на приетите фактически положения законът е приложен правилно и няма основания да се обмисля различна квалификация от приетата по чл. 257, ал. 1, пр. 1 (ред., ДВ, бр. 62/1997 г.), вр. чл. 255, ал. 1, пр. 2 (ред., ДВ, бр. 62/1997 г.), вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Лаконичното възражение на подсъдимия И. в тази насока се извежда единствено от претенциите му за недоказаност на обвинението за данъчния период м. август 2003 г., които ВКС прие за неоснователни. Настоящият съдебен състав не констатира явна несправедливост на наложеното на подсъдимия И. наказание от три години лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от пет години. (С изменението на присъдата по отношение на наложената от първоинстанционния съд глоба от 2 000 лева, чийто размер е бил „деноминиран” от въззивния съд на 2 лева, значението на това наказание е сведено единствено до символичен аспект). Въззивната инстанция е направила пълен преглед на отегчаващите и смекчаващите обстоятелства и при съпоставянето им мотивирано е отчела твърде висока степен на обществената опасност на конкретното престъпление, обусловена от множествеността на отделните деяния (четири на брой), включени в продължаваното престъпление, както и от крайно завишения абсолютен размер на укритите данъци – 144 081.52 лева, многократно надвишаващ (около 12 пъти) критерия на чл. 93, т. 14 от НК за „данъци в особено големи размери”. ВКС се съгласява с оценката на състава на САС, че на фона на тези сериозни отегчаващи обстоятелства, чистото съдебно минало, добрите характеристични данни за личността на подсъдимия и трудовата му заетост поначало нямат съществено значение. Не може да се сподели довода на защитника за включване към кръга на смекчаващите обстоятелства на намаляването на размера на укритите данъци със сумата от 49 713.28 лева, за която касаторът е бил частично оправдан от въззивната инстанция. Съпоставена с много високата сумарна стойност на укритите данъци, извършената от САС корекция обективно не се отразява върху обществената опасност на реализираното от подсъдимия престъпно поведение. Не е смекчаващо обстоятелство и фактът, че представляваното от подсъдимия И. дружество не е предприемало ефективно възстановяване на ДДС, защото получаването от държавния бюджет на неследваща се парична сума насочва към състав на друго престъпление. Неоснователен е упрекът към съдебните инстанции, че при индивидуализацията на наказанието на подсъдимия не са отчели наличието на изключително смекчаващо обстоятелство, предопределящо приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК – отдалечеността на момента на извършване на престъплението и продължителността на процеса. Прекомерната продължителност на наказателното производство (около 9 години) и изтеклият значителен период от време от момента на извършване на деянията през 2003 г. са били подложени на специална преценка от въззивния съд като фактори със самостоятелно значение за справедливостта на наказанието. Съставът на САС е преценил изтеклия период от време като неразумно дълъг срок на наказателното производство и ефективно е компенсирал нарушението, като е намалил наказанието на подсъдимия. От мотивите на атакувания съдебен акт се извежда достатъчно ясно и недвусмислено разбирането на съда за приоритет на отегчаващите отговорността на касатора обстоятелства, обуславящи поначало отмерване на по-тежко наказание съгласно чл. 54, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, ако не беше допуснато нарушението за разглеждане на делото в разумен срок. Констатираното забавяне на наказателното производство е отчено за значимо по продължителност и е дефинирано като смекчаващо обстоятелство с голяма относителна тежест и съществено значение, поради което дължимото наказания на дееца е било чувствително редуцирано към размер на лишаването от свобода, близък до минималния предвиден в санкционната част на наказателната материалноправна норма на чл. 257, ал. 1, пр. 1 (ред., ДВ, бр. 62/1997 г.) от НК. Липсват обаче предпоставки наказанието на подсъдимия И. бъде индивидуализирано при условията на чл. 55 от НК. В разглеждания случай липсва действителна съвкупност от многобройни смекчаващи обстоятелства, нито е налице такова с характиристика на изключително. Обективно съществуващите смекчаващи обстоятелства по брой не могат да се оценят като многобройни, по относителна си тежест и значение всяко едно от тях, включително и неразумният срок на разглеждане на делото, не се явява изключително, а наличните отегчаващи обстоятелства изключват възможността да се направи извод, че и най-лекото, предвидено наказание би се явило несъразмерно тежко за извършителя. Ниската лична степен на обществена опасност на подсъдимия С. И. с оглед констатираните смекчаващи обстоятелства и посочените от защитника му данни за социална вградимост подкрепят извода на съдилищата, че по отношение на жалбоподателя И. необходимият баланс между посочените в чл. 36 цели – поправянето и превъзпитанието на осъдения и общопревантивната функция на наказанието – може да бъде постигнат и с условно осъждане, без отделянето му от обществото. Не са налице основания за корекция на определения от инстанциите по фактите изпитателен срок от пет години, който е съразмерен на тежестта на конкретното извършено престъпление. С оглед изложените съображения настоящият състав на ВКС счита, че в рамките на възложената компетентност и предоставените от закона правомощия следва да остави в сила атакувания съдебен акт на САС по ВНОХД № СП-50/2013 г. в обжалваната от подсъдимия С. П. И. наказателна част. По отношение на гражданската част от присъдата ВКС констатира необходимост от изменение на атакувания съдебен акт, но не в насока на претендирания с касационната жалба на гражданския ищец резултат. Касационната инстанция споделя развитите от представителя на гражданския ищец съображения, че въззивната инстанция незаконосъобразно е отменила първоинстанционната присъда в гражданската част и е прекратила производството по приетия за съвместно разглеждане в наказателното производство граждански иск. Той е бил предявен от министъра на финансите като представляващ държавата на основание чл. 45 от ЗЗД за възмездяване на причинената от деянията на подсъдимите С. И. и П. Т. щета на фиска, като първоинстанционният съд правилно се е произнесъл по така възведената претенция на ищеца. Въззивният съд незаконосъобразно е интерпретирал основанието на иска като хипотеза на пропуснати ползи при деликта, с оглед на което е преценил гражданската претенция на ищеца като изначално недопустима. Независимо от крайния резултат по съществото на спора – дали гражданският иск ще бъде отхвърлен или уважен – при приемането на гражданския иск съдът е бил обвързан от посочените от гражданския ищец обстоятелства, свързани с основанието и размера на иска, следвало е да ги изследва и да се произнесе по тях, както законосъобразно е процедирал СГС. С оглед на тези съображения ВКС намира, че решението на САС в обжалваната от гражданския ищец част следва да бъде изменено, като бъде отменено прекратяването на производството по предявения граждански иск. Отправеното от гражданския ищец искане за уважаване на предявения против подсъдимите И. и Т. граждански иск е неоснователно. При постановяването на първоинстанционната присъда съставът на СГС законосъобразно е преценил, че отправеното от защитниците на подсъдимите възражение за изтекла погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД е основателно, поради което е отхвърлил гражданския иск като неоснователен. Това становище, споделено и от настоящата инстанция, е в съгласие с разпоредбите на чл. 110 и чл. 114, ал. 3 от ЗЗД и съответства на разрешенията на ТР № 5/2006 г. на ОСГКТК на ВКС по тълкувателно дело № 5/2005 г. Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 3 от ЗЗД и ТР № 5/2006 г. на ОСГКТК на ВКС давността за предявяване на иска за вреди от непозволено увреждане започва да тече от момента на откриване на дееца. В конкретния казус този момент се припокрива с датата на ревизионния акт № 2153 – 23.11.2005 г. По делото е установено по несъмнен начин обстоятелството, неоспорено от представителя на гражданския ищец, че гражданският иск е бил предявен за съвместно разглеждане в наказателното производство на 23.03.2011 г., след изтичането на петгодишния срок, в който е могло да бъде упражнено правото да се претендира обезщетение за претърпени вреди от деянията на подсъдимите. При тези данни предявеният от гражданския ищец министъра на финансите като представляващ държавата граждански иск подлежи на отхвърляне поради изтекла погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД, както правилно и мотивирано е приел първоинстанционният съд. Водим от изложените аргументи и на основание чл. 354, ал. 2, т. 5, вр. ал. 1, т. 3 и чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение № 88а от 19.12.2013 г., постановено по ВНОХД № СП 50/2013 г. по описа на Софийския апелативен съд, НО, 3 състав, като го ОТМЕНЯ в частта, с която е отменена присъда № 4 от 22.03.2013 г., постановена по НОХД № С-6/2011 г. по описа на СГС, НО, 22 състав, в гражданската й част и производството по предявения от министъра на финансите граждански иск е прекратено поради недопустимост, като ОТХВЪРЛЯ предявения на основание чл. 45 от ЗЗД от министъра на финансите граждански иск против подсъдимите С. П. И. и П. К. Т. като погасен по давност. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.