Р Е Ш Е Н И Е № 220 София, 08 април 2020г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА МИЛЕНА ПАНЕВА при секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Стелияна Атанасова като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 900/2019г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимия В. С. и защитниците му адв.А. Д. и адв.К. К. срещу въззивно решение № 76 от 06.06.2019г., постановено по внохд №111/19г. по описа на Апелативен съд – Варна. В жалбата на подсъдимия и допълнението към нея се релевира касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК – явна несправедливост на наложеното наказание. Оплакването в касационната жалба на адв.Д. е за допуснати съществени процесуални нарушения – касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. С жалбата си адв.К. прави оплакване за явна несправедливост на наложеното на подзащитния му наказание. Искането е за изменение на атакувания съдебен акт, като се намали размера на наказанието лишаване от свобода. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП намира жалбите за неоснователни, а решението на АС- Варна за правилно и законосъобразно. Счита, че наложените на подсъдимия наказания са индивидуализирани при правилна преценка на смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, както и, че са съответни за постигане целите по чл.36 от НК. Изразява становище, че в атакувания съдебен акт въззивният съд е обсъдил доводите на страните за явна несправедливост на наказанията и аргументирано ги е отхвърлил. Моли за оставяне без уважение на трите касационни жалби. Защитникът на подсъдимия - адв.К., пледира за уважаване на касационната му жалба по изложените в нея съображения. Счита, че наложените на подсъдимия наказания от по седем години и половина лишаване от свобода за всяко едно от престъпленията, са прекалено високи, поради което моли за намаляване размера им. Подсъдимият В. С., редовно призован, не се явява. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното: С присъда № 4 от 21.02.2019г., постановена по нохд № 31/19г., Окръжен съд – Шумен е признал подсъдимия В. С. С. за виновен в това, че на 06.10.2018г. в [населено място], при условията на опасен рецидив е отнел чужди движими вещи, на обща стойност 269лв., от владението на Г. С., без негово съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл.196, ал.1, т.1, вр. чл.194, ал.1, вр. чл.29, ал.1, б.”Б” от НК и чл.58а, ал.1 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от пет години. Със същата присъда подсъдимият В. С. е бил признат за виновен и в това, че за периода 06.10.2018г. до 08.10.2018г. в [населено място] и [населено място], при условията на продължавано престъпление е използвал чужд платежен инструмент – дебитна карта, издадена от “банка” на името на Г. С., без съгласието на титуляра, като извършил общо 35 транзакции и изтеглил сумата от 5200лв., като деянието не съставлява по-тежко престъпление, поради което и на основание чл.249, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК и чл.58а, ал.1 от НК му е наложил наказания - лишаване от свобода за срок от пет години и глоба в размер на 5200лева, като го е оправдал по първоначално повдигнатото обвинение по чл.29, ал.1, б.”Б” от НК. На основание чл.23 от НК съдът е определил едно общо и най-тежко измежду горните наказания, а именно лишаване от свобода за срок от пет години. Към това наказание е присъединил и наказанието глоба в размер на 5200лева. На основание чл.57 от ЗИНЗС съдът е определил първоначален “строг” режим за изтърпяване на наложеното общо наказание лишаване от свобода. Подсъдимият В. С. е бил осъден да заплати на гражданския ищец Г. С. сумата от 5 469лева, обезщетение за претърпени от двете деяния имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното изплащане, като искът до пълния предявен размер е бил отхвърлен. Отхвърлен изцяло е предявеният граждански иск за неимуществени вреди. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства, разноските и дължимата се държавна такса върху уважения граждански иск. С решение № 76 от 06.06.2019г., постановено по внохд № 111/19г., Варненският апелативен съд, Наказателно отделение е потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. Касационните жалби са допустими, но неоснователни. На първо място следва да бъдат обсъдени оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения. В тази връзка от значение е да се посочи, че първоинстанционното производство е проведено по реда на глава двадесет и седма от НПК, при хипотезата на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК. Неоснователно е оплакването на адв.Д. за това, че съдът е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, като е разгледал делото по реда на глава двадесет и седма от НПК в същото съдебно заседание, в което е проведено разпоредителното заседание. Защитникът счита, че това го е лишило от възможността за събиране на доказателства и за защита по приетия граждански иск. Настоящият състав намира, че първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение, като е пристъпил към разглеждане на делото по реда на една от диференцираните процедури, непосредствено след провеждането на разпоредителното заседание. Нещо повече разпоредбите на чл.248, ал.5, т.4 от НПК и чл.252 от НПК задължават съда при искане от страните за провеждане на съкратено съдебно следствие по реда на глава двадесет и седма от НПК да разгледа делото незабавно след провеждане на разпоредителното заседание. Във връзка с приемането за съвместно разглеждане на гражданския иск в наказателния процес и конституирането на пострадалия в качеството на граждански ищец, не се констатират нарушения на процесуалните правила, ограничили възможността на подсъдимия и защитниците му да упражнят правата си в пълен обем. Видно от протокола за проведеното на 21.02.2019г. съдебно заседание, адвокат Д. е изразил следната позиция: “Предявеният граждански иск е процесуално допустим. По неговата основателност ще дам становище в пледоарията си.”. Също така защитникът е заявил, че е запознат с материалите по делото и не му е необходимо време за запознаване. Следва да се отбележи, че за гражданския иск в наказателния процес е характерно, че той има акцесорен характер, което обуславя неговата зависимост от решаването на въпросите по повдигнатото срещу подсъдимото лице обвинение. В случая данните по делото сочат, че подсъдимият се е защитавал срещу едно ясно формулирано фактическо и правно обвинение, което е гаранция за надлежно упражняване правото му на защита. По-нататък, неоснователно е оплакването на адв.Д. за допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в твърдение за неяснота в диспозитива на присъдата и по- точно дали наказанията от по пет години лишаване от свобода са резултат от редуцирането по чл.58а, ал.1 от НК с една трета или същите не са редуцирани. Внимателният прочит на атакувания съдебен акт, който е единство на диспозитив и мотиви, сочи по несъмнен начин волята на съда относно определените на подсъдимия наказания лишаване от свобода, а именно, че и за двете престъпления при предпоставките на чл.58а, ал.1, вр. чл.54 от НК са индивидуализирани наказания от по седем години и шест месеца лишаване от свобода, а размерът от пет години е резултат от редукцията им с една трета. На второ място, на разглеждане подлежат оплакванията на подсъдимия/в лично изготвената от него жалба/ и на защитника му адв.К. за явна несправедливост на наложените наказания. При диференцираната процедура по чл.371, т.2 от НПК наказанията подлежат на определяне по правилата, визирани в разпоредбата на чл.373, ал.2 от НПК, която препраща към нормата на чл.58а от НК. В настоящия случай както беше посочено по-горе решаващите инстанции са индивидуализирали наложените на подс.С. наказания при предпоставките на чл.58а, ал.1 от НК. Първата инстанция е отчела като смекчаващо отговорността обстоятелство общо и за двете престъпления/по чл.196 от НК и чл.249 от НК/ - частичните самопризнания на подсъдимия, но е приела, че относителната тежест на това обстоятелство е минимална, тъй като те са направени след като вече е била разкрита престъпната му дейност. Като отегчаващи обстоятелства са отчетени следните: за престъплението по чл.196 от НК – обремененото съдебно минало, включващо дванадесет осъждания извън това, обуславящо квалификацията “опасен рецидив”; всички осъждания са за престъпления против собствеността; деянието е извършено само два месеца и половина след изтърпяване на наказание лишаване от свобода и за престъплението по чл.249 от НК – съдебното минало – тринадесет осъждания за умишлени престъпления против собствеността – кражби и грабежи; деянието е извършено два месеца и половина след изтърпяване на наказание лишаване от свобода по последната присъда; престъпната упоритост на подсъдимия - за период от три дни е извършил тридесет и пет транзакции; размера на получената облага - 5200лв. Сред обстоятелствата по чл.54 от НК съдът е обсъдил и тези, имащи значение за определяне степента на обществена опасност на двете деяния и на дееца, като правилно е приел, че същите са значително завишени. Въззивната инстанция изцяло е възприела за правилна аналитичната дейност на първата инстанция по индивидуализиране на наказанията. Също така, е счела за правилен подхода й за внимателна оценка на самопризнанията на подсъдимия като смекчаващо обстоятелство, с оглед и на задължителната съдебна практика – ТР № 1/2009г. на ВКС, ОСНК. Независимо от това е направила извод, че „...самопризнанията на подс.В. С. са именно логична последица от ефективното разследване, затова и не следва да се разглеждат като смекчаващо отговорността му поведение”. Настоящият състав не може да се съгласи с това заключение на съда, тъй като данните по делото не дават основание да се направи такъв извод, а и в принципен аспект обвиняемият/подсъдимият с оглед на защитната си позиция има правото да даде обяснения на досъдебната фаза или в хода на съдебното производство/ до приключване на съдебното следствие/, да откаже да дава обяснения, както и негова е преценката дали да направи самопризнания и в кой момент. Ето защо, в случая правилен е подходът на първата инстанция при оценка частичните самопризнания на подсъдимия от досъдебното производство. Невисоката стойност на предмета на престъплението “кражба” не би могла да обуслови по-ниска степен на обществена опасност на деянието и дееца. А и този факт не следва да бъде надценяван, имайки предвид, че подсъдимият е извършил това престъпление при неопределен умисъл, т.е. насочил се е към последици от определен вид, а именно – отнемане на чужда движима вещ, без да има ясна представа за конкретното съдържание на портмонето и каква е стойността на отнетото. Обстоятелството, че на подсъдимия са били определени еднакви по размер наказания лишаване от свобода за различни по тежест престъпления – предвидената санкция лишаване от свобода за престъплението по чл.196, ал.1, т.1 от НК е от две до десет години, а за това по чл.249, ал.1 от НК е от две до осем години, не означава, че решаващите съдилища са допуснато нарушение при индивидуализацията на наказанията. Различни по брой и тежест са отегчаващите обстоятелства за двете престъпления, както беше посочено по-горе, което е обусловило определяне на наказанието за престъплението по чл.196 от НК малко над средния размера, а затова по чл.249 от НК към максималния предвиден. В тази връзка е необходимо да се посочи, че при индивидуализацията на всяко наказание няма място за механичен формален подход на съпоставка между смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, тъй като става въпрос за различни фактически констатации, които следва да бъдат съотнесени към конкретната степен на обществена опасност на деянието и дееца. Обобщено, при установените смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, преценени при хипотезата на чл.54 от НК, наложените на подсъдимия С. наказания са законосъобразно определени и съответни за постигане целите на чл.36 от НК. По делото не се установяват обстоятелства, които да не са били взети предвид от въззивната инстанция при определяне на наказанията, да сочат на завишеност и да пораждат необходимост от намаляването им. Явната несправедливост на наказанието е налице само при очевидно негово несъответствие на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл.36 от НК, пред каквато хипотеза не сме изправени в настоящото дело. Предвид горните съображения и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 76 от 06.06.2019г., постановено по внохд № 111/19г., Варненският апелативен съд Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: